Re:Нито вода, нито луна / Религия и мистика / Ошо

Въпросите, които fromnowhere, зададе към мен в съседната тема, са толкова обширни, че реших да ги изместя в нова.

Прозвучаха ми като смс :"- Кажете, моля, на къде да вървя? – попита Алиса.
- Това зависи от това, къде искаш да попаднеш - отвърнал Честърският Котарак".

Добре, заставам гола - по Същество с думите на Ошо, които са в мен, под кожата ми, и се стичат като силен чай от «каркаде» по артериите ми, тупкат вътре в гладките тръби на вените, изтласкват се от стомашчетата на сърцето през клапаните на белия дроб, вслушвайки се в ударите на часовниковия секундарник.

Ошо - Вратата : Ако имате дълбок белег - това е вратата...Аз чукам с всички сили, разбивайки реброто на дланта си до кръв. Чувате ли?! ОТВОРЕТЕ!!!

За книгите: В последно време все повече ми се струва, че нито една от книгите, прочетени от мен, си заслужава за да бъде написано за нея. Аз и така много пиша. Буквално напрестанно шумя с перото по хартията на паметта си, по хартията на този клуб, по хартията на монитора. Най - интересно ми е сега да следя себе, да отгатвам реакциите си, да приближавам махалото към точката на равновесието си.

Наблюдателят: Изтичам от желание, въвлечена в диалог. Разярена от очакване, препълнена с красота разглеждам> всичко > през призмата на осъзнаването. Фантом. Даже когато в света сме двама, някой вътре в мен, с любопитство, но в същото време –от страни, гледа този филм.

Читателят: Колко нови неща откривам в себе си...Прелиствам страниците на душата си. Кога и от кого това беше написано?!

Клуб Ошо: Ако превърна този клуб, в дневник на паметта си, то в него ще се отпечатат топлина, нежност, дихание, гланц на кестени ( ..такива няма) , грапавост на дървот, осветено от залязващо слънце (.. аз мислех, че това е за един път, но ти си по-лош и от наркотик), скорост в ноща, изчезнал пръстен от прасковена костилка, аромат на кожен салон, смесен с аромата на разгорещени тела, (.. и къде се научи на всичко това?), фактурна штукатурка на полусъборено здание, облаци, отразени в огледални прозорци, аз, излязла от платното на Модиляни, сълзи, ( .. бъди някъде наоколо )..

И още ... пътя ми от зимата до есента, с настилка от полирани жълти лъчи.

Флуидност : Вътре в мен, струи река.

Тя е тиха, но дълбока рекичка. В нея се крият опасни водовъртежи.Тя е пълна с блестящи камъчета в плитчините. Понякога се носи стремително, без да скрива радостта си, разпръсквайки възторг, от пухкави пръски. Понякога се забавя, преди завоя, опасявайки се, от непознатото Но после се срива и покрива с прегръдка вълните. Над реката има мъгли. Гъсти, нежни, загадъчни. Над реката се изливат дъждове. Тя ги приема, като част от всичко живо. Реката може да троши и чупи, рядко – от безсилие, по често – от страст.

Граници няма. Измислени са от хората.Построили язовири, изградили траверси. В денят, когато ставаш свободен – контролът над себе си си, се взривява с милиони парчета прегради.Реката излиза извън бреговете си, отпуска се и си позволява, просто да тече, да се наслаждава, да бъде.

Аз виждам в себе си реката. Тя журчи, в това, което наблюдавам наоколо и се отразява в моите писма до никъде ...

Душата :...... понякога я намираш, дълбоко в себе. Пропуканата ти душа. Не разбираш, как може да бъде тука, нали я даде. Първо я намерих на склона на морския бряг, после я подарих, запечатвайки в нея загубата.. Предполагам, че беше оставена до близкия контейнер за боклук – действително, кому е нужен твоят нелеп подарък? Но сега, и това е още по удивително, съвършено случайно, будейки се през ноща от докосването на лунната пътека по бузата, я виждаш в себе си. През пукнатините, бавно, капка по капка, като смирна изтича болката.

Цялото: В статуса ми стои: „Цялото всеки миг отговаря на въпросите ми”. Това е наистина така.ТО ми подсказва решенията на даже не поставени задачи. И формулира, онова, което вече съм осъзнала на 100%, но не можех лаконично да кажа на глас.( По – рано, си мислех:” Ако се държах по друг начин, всичко щеше да се промени. Да, би се променило. Но в същото време, разбирам, че никакъв”по друг”начин не би могло да има. Не бих могла, тогавашната аз, с онова разбиране за живота, с онези убеждения, които имах, да постъпя по друг начин. Сега не се опитвам да променя миналото. В същината си, съм нова, благодарна съм МУ, за това, че съм тук, в тази точка на пространството, в тази степен на разбиране.)

Но тогава, защо, въпреки, че гореказаното вече стана част от мен, защо, след като отново съм способна да усещам усмивката върху устните си, защо, въпреки умението да се променям променяйки пространството около себе си, защо понякога душата ми се пропуква, изгорена от чувства?

Бих искала да съм по-глупава, по –груба...само да нямам способността да чувствам толкова силно. Може би, това е синдромът на прогресиращата свръхвпечатлителност, както го определят психолозите? Той влече след себе си изострена интуиция, приятелки искащи развод с условие да оставят детето при себе си, нови познати, книги, диалог с тялото. И заедно с това, тази моя особеност, е способна на зла шега, и сред празника, където са „ и лято, и свещи, и онова, което не може..”да ми напомни за душата.

Въпросите: Ако понаблюдаваш животът на камъните, става очевидно, че повечето от тях, се стремят към окръжност. Да се превърнат в сфера. Да приличат на нея. Морето и вятърът ги окръглят, измитайки излишната грапавост, разтваряики ги... А птиците не летят, не. Те витаят като въздушни хвърчила...ловейки потоците въздух, опирайки криле върху невидими върхове. Може би, нашата задача е да се уподобим на камъните, като изгладим ъглите на стегнатия си сърдечен мускул в житейското море?

Старо японско ветрило, приятно шуми в ръцете с тънки пластини на рисуваните клонки сакура.Нагряната от слънцето тъмна дървесина, излъчва нежен, едва доловим аромат на сандал..Отново размахвам звука на прохладата. Може ли жена, да получи по- голямо удоволствие не от прохладата, а от звукът, издаван от ветрилото по време на движение?

В италианското дворче, в окръжението на три цвята – син – небе; пясъчно – кремав – низките сводове на арките, ветхите колони, онемелия фонтан; малахитов – бурно разраснали се виещи се растения; само едно предизвиква въпрос: какъв е надписа на стената?

Общуването (реално-виртуално) :Снощи, например, изведнъж осъзнах, че макар и изключително рядко, но все пак, се срещат нестандартни мъже, с които да разговаряш е равносилно да правиш секс. Защото начинът по който говорят – възбужда толкова силно, колкото и ласките. Сексът с такъв мъж започва дълго преди той да влезе в теб, защото той първо прониква в мислите ти, после докосва емоциите ти, и някак си небрежно събудужда любопитството ти, кара да се смееш, предизвиква блажен стон, давайки ти да разбереш, че те слуша и чува, покорява те с играта си ( този за когото пиша, разбира)...и до времето, когато се окажете в леглото, ще знае всички твои ерогенни зони.

Любовта: Такъв мъж, е всеки път – различен. Всеки път трябва да го „опитваш” отново, отново и отново. Да докосваш ръцете му, да се вглеждаш в очите му, в новите черти на лицето, да усещаш нов аромат, да се вслушваш в гласа му. Когато изведнъж ти се стори, че поне малко си го изучила, ще се обърне съвсем наопаки.

Тантра: Общуването с такъв мъж – е по –значимо от секса. Просто защото, последният, е във всичко, което той прави. Той прави любов със самият живот. Когато разговаряш с него, общуването, в каквото и да се изразява, е много по- интимно от креватният контакт. С такъв мъж са важни усещанията, а какъв способ той ще избере, за да ти ги подари, именно днес, не е важно. Това може да бъде кулата на стар замък в Италия, ягодов петитфюр, колан от хавлиен халат, който улавя по време на движението на бедрата ти, на място подхвърлена фраза или ласкав език, целуващ ципичките между пръстите , когато ръката ти лежи на възглавницата...

Ревноста: Стигнах до извода, че най – ценното в отношенията е само това, което е между хората в даденият миг, тук и сега. Не са важни формата, тялото, цвета на кожата, обема – ако мъжът е „твой”, то неговият аромат, докосванията, отнемат способноста да мислиш. Не играе никаква роля, това, какви са отношенията му с другите, важно е това, което е между вас, това е вашата приеса. Бях чувала фразата, че „ две жени в един миг не може да има”...сега разбирам. Ти никога няма да бъдеш единствена, дори и заради това, че мъжът спи в мислите си с огромно количество жени, които желае, виждайки ги минаващи по улицата или на кино, на рекламни бил-бордове и т.н. Обаче мъжът е способен да ти подари пространство, където да бъдете само двамата, място в себе си, кадето да бъдеш единствена и неповторима. Не е важно колко връзки има – важно е отношението между вас.

А ...апропо...за Връзките : Някога смятах, че етикета „ да свържеш живота си” – е най-прекрасният от дългите статуси. Сега знам, че това е илюзия. Жената наистина нерядко си слага окови, без да има адекватна представа за ситуацията, обаче мъжът много често приема ситуацията иначе. Корабът от relationship, имащ възможността да стане прекрасна платноходка, се превръща в овца. В sheep, пасяща до овчаря, който няма нито кучета, нито желание да слага огради.