|
Вътрешният драйвинг или как да стигнеш Пустотата
Как да вплета "Знанието" и „ разбирането” в живота си, да го направя работещ инструмент, а не потънал в прах архив на паметта?
Имах намерение – да го изживея като своя Истина. Крачка по крачка, навлизайки в дълбините на себе си, отслоявах слой след слой ограниченията и илюзиите на вътрешната си реалност, осъзнавайки и фиксирайки инсайтите, като преходни точки, когато озарението светва във всяка клетка. Изживявайки Знанието да стигна до.. Но за това, по – късно..
За да можех да разбера нещо за себе си, като устройство, трябваше дъ въведа в структурата на съзнанието си осъзнато наблюдение на мен самата.
1- ниво на вниманието - уча се да наблюдавам вътрешното си състояние , а не да се сливам и да бъда поглъщана от него.( Съденето, пристрастието, предубеждението изскачаха от мен автоматично – не аз избирах реакцията, а реакцията се случваше с мен, без да мога да я контролирам.)
.
...: „ Атмосферата на разговора между мен и приятелката ми се нажежи : Глупава и безпереспективна идея!- каза тя, в отговор на предложението ми”.
Запалих се, сърцето ми се сви от обида и мозъка започна да кипи!
"Стоп!", си казах и си спомних за наблюдателя. "Рекламна Пауза! "И мислено се пренесох на първия ред в киното, където да гледам себе си и приятелката ми от страни.Не мога да кажа, че това беше лесно.Цялото ми същество зовеше за отмъщение, а аз буквално се откъсвах от самата себе си.
Поех дълбоко въздух, и докато издишах решително се отстраних. Старата реалност затрепери и ...без да има сили да удържи намерението ми, ме пусна. И, о чудо! Стана ми значително по- леко! Яснотата на мислите и спокойствието отново се връщаха при мен. Наблюдавайки от страни ситуацията, се виждах ( с обидата вътре), и приятелката ми ( нещастна и уморена) и, най- главното – същината на въпроса, който два безуспешни часа се опитвахме да решим. Хах..неговата простота беше – очевидна!
Но най – поразителното беше това, че се почуствах свободна от собствените си реакции. Ух! Това беше яко! Нишките, които ме правеха марионетка в ръцете на съдбата, се оказаха не толкова здрави. Достатъчно беше да се разтъждествя с реакцията си.
Вдъхновена от първият опит, се гмурках в неявното ниво ругулярно. Беше много забавно! Главното е, - да направиш „Пауза” и да пренесеш вниманието дълбоко в себе си, то е като вход и включване. Беше очевидно, че когато потъвах до шия, в обичайните си преживявания на явно ниво, на неявното се усещах притисната в тесните и задушни коридори на собствените си убеждения. Без прозорци, без врати и без надежда за свобода. В момента в който превключвах на осъзнато наблюдаване на себе си – пространството ставаше по- голямо и се изпълваше с въздух и светлина.
Вече не се мятах от мисли към мисли, от емоции към емоции, а наблюдавайки ги се пързалях по вълните, избирайки главното и съществено за мен. И това беше момента на осъзнаване на това, че аз съм нещо повече от съдържимото на моят ум.
Отстраненото и безоценъчно наблюдение ме увличаше, имаше нещо много творческо в него и си задавах въпроса:” Какво да правя с това? Какво има под нивото на простото наблюдение? Какво би могло да ми даде? Какви възможности открива?”
И се гмурнах в по-дълбоките аспекти на изследване на себе си.
2- ро ниво на вниманието – енергийната първооснова на света
Наблюдавайки емоциите вътре в себе си, виждах техните граници, различната им плътност. Виждах, как възникват в различни части на тялото ми, включвайки в мен различни състояния. Но кое беше интересно: злобата, тъгата, раздразнението, гнева, щастието, се различаваха само на външно ниво, на явното, там където се обличаха с думи. Когато ги наблюдавах във вътрешното пространство, без етикети – това беше просто енергия, съсиреци от по- плътна енергия в еднородното вътрешно пространство. Много зависеше от отношението ми към емоциите. Желанието ми да се избавя от нежеланата емоция ( „не трябва да се сърдя”, „злобата е лоша”,” какво ще кажат хората” ) – веднага строеше около преживяванията ми граница и уплътняваше енергията вътре. Когато махах етикетите на съденето – оставаше само енергия. Когато наблюдавах емоцията, като енергия – тя се преобразуваше.Когато просто наблюдавах, без никакво намерение, без осъждане и оценки, без спомени за причината и сюжета на емоциите, без желание да ги променя и да се освободя – енергията получаваше възможност да минава свободно през мен.Тя се движеше, както подобава на емоциите ("Е "(навън) + "моция"(движение)= движение на вън), а не застиваше като камък вътре. И тогава, преживяването ставаше гориво за мен, чиста енергия и отново се съединявах със себе си.
Сега преживявам като енергия всичко, което ме окръжава – въздуха, дърветата, цветята, стените на блока, събеседника, летящата в небето птица, и даже собствените си фантазии. За секса и изживяването на оргазма, мога да напиша цял трактат...И това не е всичко! Преживяването на кожната граница на моето тяло, като енергия – е равносилно на пробив в бента на язовира между пространствата на вътрешния и външния ми свят. На неявно ниво, това беше една и съща енергия!
"Уау!"- ликувах аз. . "Това отваря страхотни переспективи!”
3-то ниво на внимание – творчеството на наблюдателя
В необятното, безгранично пулсиращо пространство, се намираше това, на което аз, като наблюдател, можех да повлияя – отношението ми към ситуацията, изборът ми на реакция. Аз можех да повлияя на това как да изживея преживяването .Можех да избера и дъ създам колкото угодно реакции...Можех..Но тези „стари първенюта”...вътрешните ми гласове, старите картинки, асоциациите, убежденията! Накратко – психологичните ми матрици и рефлекси. Колкото повече се опитвах да залепя нови позитивни, животоутвърждаващи реакции върху старите, оставени на автомат, толкова повече търпях "фиаско". Създадените от наблюдателя отминали реакции, се пренасяха в настоящето: те не бяха освободени.Те бях точката на отчитане в моята встроена картина за света, нейна база и фундамент. И не можех да ги игнорирам. Трябваше да ги изживея, да мина през тях, без да отмествам поглед, да демонстрирам старата си реалност, за да се добера до точката на отчитане – до „нулата” в себе си.
Наблюдението, свалянето на етикетите, отстраненоста, не даването на оценки, включването на по-голямо пространство, даваше възможност на старите замръзнали емоции да започнат да се движат вътре в мен. В открилата се вътрешна тишина, започна да се проявява онова, което бях дълбоко скрила - на вътре от и от самата мен. Онова, което като фон, винаги е присъствало, но което не осъзнавах. Например, чувството ми за безкрайна вина или собствената ми недостатъчност, зависимоста ми от оценките на окръжаващите. Отстраненото наблюдение позволи на тези чувства да излязат на божи свят, да строшат барикадите, зад които бяха скрити. Но аз дълго не можех да разбера, защо отново и отново наблюдавам едни и същи неща, от които ми се струваше, че бях свободна? На мен отново не ми стигаше вътрешна свобода. Да, тя беше повече от преди –но това не решаваше вече въпроса. Отново усещах, че губя лекота, заради твърдоста на границите. И в този момент ме озари разбирането: Хаааа!!! „наблюдателят” създава това, което наблюдава. Този мигновен процес, когато наблюдателя създаваше и се преструваше, че така е било винаги, ме държеше в задънен тунел. Аз, като наблюдател, създавах вътрешно преживяване, с помоща на наблюдение. Наблюдател, като пазител на моя определена роля и образ. Ако има преживяващ- значи има преживяване! И ако аз можех да видя това, значи, има някой вътре в мен, който наблюдава наблюдателя? Някой по-безпристрастен, от първия? Тази мисъл вече беше на границата на лудоста. За нея можех да мисля само шепнейки. Но така или иначе, вътре в мен е този, който притежава свободата да създава всяка от възможните реалности. Източника. Майсторът да създава намерено, а не – неволно. Онзи, който притежава още по- голяма отстраненост. И аз се опитах да взема още по- голям обем, включвайки в наблюдаемото пространство и наблюдателя. Ситуацията веднага се промени. Върна се яснотата, оковите на ограничението паднаха, тялото ми почувства свобода, зазвуча и се съедини с вълни от безчислени възможности. Свободата на избора ми се върна!
Избор има винаги! Но дали е направен на основа на свободното предпочитане или според старите научени асоциации –разликата е голяма. И тази разлика, тялото ми – запомни!
4- то ниво на внимание - наблюдавайки времето
Наблюдавайки движението на емоциите си, виждах тяхната продържителност, отбелязвах началото, пика и угасването – те бяха течащи във времето. Когато се сливах с преживяванията, се чувствах застинала във времето, погълната от него. За да се разтъждествя с това чувство, ми беше нужно да вляза в по- голямо пространство. И това даваше възможност на енергията да се движи, да минава през мен, а не да остава като замръзнало съществително. То се поглъщаше и изчезваше. Но едновременно с това, можех да наблюдавам и течението на енергията във времето. Ако го наблюдавах, значи се намирах извън времето. И от тази позиция, можех да влияя на преживяването. В тук и сега. А миналото и бъдещето са не повече от илюзия, капани на човешкия ум, паяжина на ограниченото съществуване. Е, а това води към учудващи изводи: ако всичко се случва едновременно, то не може да има нещо в миналото, което да предизвиква това в настоящето или бъдещето.Защото всичко това, просто се случва тук и сега.
5то ниво на внимание - присътствие в пространството.
Хоризонтите на виждането ми се разширяваха и все повече се поразявах от гениалноста и мащабноста на Замисъла. Колко удивително нещо е това Пространство! Може ли нещо да съществува извън него? Ако няма Пространство – къде можем да сложим всичко това? Всичко което ни окръжава, е само уплътнение на това Пространство. Удивително е, че пространството, съдържащо ВСИЧКО, остава незабележимо и непризнато.
Пространството, окръжаващо тялото ми – е същото, пространство, което е вътре в него. Когато им позволя да се слеят се съединявам на неявно ниво с основопалагащия фон, който присъства винаги и на всякъде. не само се намирам в него –взаимосвързана съм с него. Влизам в контакт и се наслаждавам на средата, която ме съединява с всичко. Входът в Пространството се отваря, когато променяш посоката на вниманието си.Връзката вътре във него е чрез резонанса, чрез сънастройката на звучене.
Цялостното безшевно платно, само нашите човешки особенности, делят на части.Спомените, старите картинки на света и себе си, изграждат граници, замразяват преживяванията ни в един тунел на реалноста. Но тези граници – са също уплътнение на пространството, създадено от нашето съзнание. И ако гледаш към света без ум, някъде отзад , от състоянието до мислите, впечатленията или знанията за себе си и света, от усещането за вътрешна лекота и свобода от собствените си убеждения - границите се разтварят, пространството се разширява и всичко придобива особенна свежест и новизна.
6-то ниво на вниманието - живата пустота
Аз сама удържам и сгъстявам пустотата в чувство, спомен или фантазия. Преживявайки това, стигам до осъзнаването, че мога да престана да създавам картинки от пустотата, и това ще позволи на пустота да се върне в първоначалната си форма. И мога да избера: да преживея ли тази реалност или да и позволя да изчезне в пространството. А какво искам да създам? Какво”Искам” по Дебела сметка, от самото си същество? Въпросът включи сканирането на моите истински желания. Вътрешните усещания безпогрешно осветяваха онези от тях, които звъняха с намерение да се реализират.
Аз,като наблюдател, намирайки се зад границите на преживяванията си, създавам и организирам начина по който пустотата се превръща във форма, а формата отново в пустота. Формата и пустотата – са тухличките на Вселената. Констатирам, че моето намерение започва да променя еднородноста на пространството.
Празнота, както и начало - има винаги. От нея всичко излиза и в нея – се връща. Някой се старае да излезе от Пустотата, наричайки я –депресия. А някой, се стреми към нея, наричайки я блаженството на Пустотата, блаженството на искренният разговор със себе си.
7-мо ниво на внимание - състояние без състояние
Превръщаш ме от жена в модел..
Сваляш не само дрехите ми, но и кожата ми..допълнително..Внимателно разглеждаш оголената вътрешност на душата. По капка пренасяш върху платното: прасците, бедрата, гърдите, устните, притворените мигли. Пиеш глътка по глътка.Изтъняваш чертите ми. След подобно позиране, се превръщам в чист лист, за разлика от платното, покрито с маслени бои...В състояние без състояние..
И тук си помислих:” А кой наблюдава за играещата с Пустотата?”..И чух..тихичко „Аз” ..Но вече нищо не видях..
"А коя съм ... Аз?"
М-да… Главната тайна на Божествената игра: "Всичко, което ти е нужно, е винаги с теб!” … Красиво...
Мъката тихичко пропълзя в сърцето. Не точно мъка –а по-точно - тъга. Като детски спомен. Безкрайните слънчеви дни, радоста от събуждането и безсъмненната вяра във възможностите си. И удивителната вкусност на всичко...И така ми се прииска, да направя куп сладки неща, да събера близките си и да устроя пир! Просто така!
А после да взема, голямото шарено бабино одеало и да настаня всички на поляната под големия дъб. И гледайки плуващите в небето облаци, да се намечтая за съкровенното. Да смеся всичко заедно – и сериозното, и смешното и романтичното и великото и странното и вкусното и удивителното и още много какво... И да изплета от тези мечтания огромно платно. И да го дам на Пространството – нека като пътеводна звезда да свети, за да не сбъркам Пътя. А после, да се увия уютно и да остана там за цяла нощ. И гледайки, в безкрайното, усипано със звезди небе, да се напия от щастие, наслаждавайки се на Красотата и Гениалността на Творението. Или на Програмиста ? Идваш ли?
Редактирано от vidiya на 22.04.13 13:38.
|
[