|
В допълнение на този текст от миналия месец, обърнете внимание на чл. 7 - алтернативния на БТК оператор вече е факт и е законоустановен.
Също така погледнете и текстовете за това, че всеки следва да предостави на КРС копия от криптографските ключове. Също така и това, че ако КРС откаже да регистрира някой Интернет-доставчик (от съществуващите, които ще имат 6 месеца, за да поискат регистрация) в 14-дневния срок, предвиден в закона, доставчикът трябва да СПРЕ работата си и да подаде жалба срещу решението - напр. мълчалив отказ - на КРС във Върховния административен съд. Решението на ВАС може да бъде постановено в рамките на около 2 (ДВЕ) години. Т.е. ИСП-тата могат да бъдат затворени, при това най-демократично и законно.
Коментар на текстове на проекта на Закона за далекосъобщенията (ЗД) от гледна точка на Интернет и ИТ
Общи положения
Целите на закона са да развива далекосъобщителния пазар и да насърчава конкуренцията, да гарантира свободата и тайната на съобщенията, да защитава интересите на потребителите и да защитава обществения интерес.
Според чл. 3, т. 5 регулаторното въздействие трябва да се сведе до минималното необходимо. С други думи следва да се намалят лицензионните (разрешителните) режими и да се позволи на повече пазарни субекти да предлагат услуги, за да се постигнат целите на закона. Впрочем, такова беше и едно от главните обещания (намерения) на настоящото управление.
Необходимо е да направим пояснение, че лицензионният режим означава разрешение. В стария ЗД това беше изрично уредено в т. 19 на допълнителната разпоредба, в която дори се посочваше, че лицензия означава разрешение според чл. 18, ал. 5 от Конституцията.
В дефинициите към ЗД се определя, че “обществена далекосъобщителна мрежа” е “мрежа, предназначена за предоставяне на обществени далекосъобщителни услуги и/или на далекосъобщения за неограничен кръг потребители”. Т.е. Интернет попада в рамките на това определение и всякакви спекулации, че Интернет и Интернет-операторите не са обхванати от ЗД трябва да бъдат отминавани с посочване на съответните текстове от закона.
В чл. 17, ал. 2 се посочва, че министърът на транспорта и съобщенията е длъжен да публикува съобщение за разработените подзаконови нормативни актове (наредби и др.п.), както и срока, в който заинтересованите лица могат да представят писмени становища по тях. Тази по същността си демократична норма обаче не е скрепена нито с конкретни срокове (например 30 дни за коментари по проектонаредбите), нито пък със санкции ако министърът реши да не публикува известие. Или ако реши да го публикува 24 часа преди крайния срок. Освен това тя дава възможността министърът да отхвърли без всяка отговорност писмените становища по предложените текстове на наредбите. Предвид установеното в чл. 53, ал. 3 право на министъра да издава наредби за различните видове лицензионни (разрешителни) режими, би било значителен напредък за законодателството ни, ако се наложи текст, според който необоснованото отхвърляне от страна на министъра на предложения на обществените организации е атакуемо пред висшестоящ орган или съда.
Чл. 23 и 24 се отнасят до КРС. Според тях КРС е независим специализиран държавен орган, състоящ се от пет члена. Четирима от петимата комисари се избират от управляващото мнозинство, а петият - от президента на Републиката. Това по същество означава, че комисията не е действително независима, а напротив - явява се пряка функция на спечелилата последните избори политическа сила. Пример в подкрепа на този факт са предишните изменения в ЗД, с които бе сменено името на ДКД и бе създадена КРС. Така се оправда и смяната на всички предишни комисари с нови, посочени от управляващото мнозинство. Необходимо е законът да осигури стабилност на КРС и да предотврати честите смени в нейния състав, свързани с политическата конюнктура. Това може да стане с изискване за мнозинство от 2/3 от всички народни представители при съществени промени в ЗД, водещи до изменения в състава или функционирането на КРС.
Контрол върху Интернет-имената, завършващи на .bg
Съгласно чл. 31, т.8 и т. 9 КРС разпределя номерата, адресите и имената в Интернет.
В самия текст на ЗД не става ясно как точно КРС ще осъществява това си право, но при всички случаи може да се създадат предпоставки за затрудняване функционирането на пазара, както и за нова форма на бюрокрация и твърде вероятна корупция сред чиновниците в КРС. Динамичното развитие на Интернет у нас предполага бързи процедури по администрирането на Интернет пространството, а всеизвестно е, че държавната администрация не се отличава с необходимата ефективности и квалифицирани кадри.
Спецификата на управлението на Интернет пространството, липсата на опит от страна на администрацията, както и необходимостта да се избегнат смущения във функционирането на пазара, поставят въпроса за сериозни консултации при изготвянето на предвидената в чл. 157 наредба за принципите, правилата и процедурите по разпределение и използване на домейните с действащите оператори и/или техни организации. Въпросът може да се разгледа и по-общо: дали изобщо е необходимо да има държавен контрол върху тази пазарна дейност, след като през последните години държавната политика е насочена към отслабване на намесата на държавата в несвойствени за нея дейности. Интернет имената не са ограничен ресурс, за да се налага държавното му регулиране. Достатъчно е държавата да потвърди заявеното от предишното правителство намерение да предостави тази дейност на обществена организация, която работи в обществена полза. Трябва да се има предвид, че ако настоящият регистър и Интернет общество - България изпратят писма до IANA и ICANN, в които да протестират срещу предложените текстове, промяната на регистъра може да бъде спряна, независимо от наличието на текстовете в ЗД.
Правомощия на КРС
С цел избягване на злоупотреба с положението на контролиращ орган, както и с оглед на по-голяма яснота за операторите и потребителите, е необходимо нееднозначно да бъде определено в закона или в съответен нормативен акт какво се разбира под качество на дадена услуга и какви са конкретните изисквания към операторите.
Неясно остава как КРС ще изпълнява функциите си по чл. 35, т.3, а именно - как ще контролира качеството на Интернет, което по даденост не е гарантирано. Т.е. КРС ще има възможността да използва законовите норми за контрол върху дейност, която не само не може да се контролира, но и не се създава и организира от българските Интернет-оператори, доколкото те ползват ресурсите на Световната мрежа, като преносът на данни от и до нея се осъществява чрез наетите линии на БТК.
Чл. 37 дава право на КРС да изисква от всеки оператор информация, “необходима за изпълнението на регулаторните й функции”. Подобна широка формулировка дава възможност на КРС, съответно на служителите й, да получават информация, която може да се използва злоумишлено и не е предвидена реална и надеждна защита на операторите.
Това налага нееднозначно определяне на информацията, която операторите следва да предоставят на КРС. Извън законово определената информация, може да бъде изисквана допълнителна информация при извънредни обстоятелства и/или след сериозна аргументация от страна на КРС, при което следва да бъде гарантирано нераспространение на получената информация.
Интернет-доставчици
Съгл. Чл. 47, ал. 2 обществени далекосъобщителни оператори са тези лица, които осъществяват далекосъобщения чрез обществените далекосъобщителни мрежи и/или предоставят далекосъобщителни услуги въз основа на индивидуална или обща лицензия. Този текст нееднозначно определя, че статут на обществен далекосъобщителен оператор (с произтичащите от това права и задължения) имат само тези оператори, които са лицензирани. Оттук произтича необходимостта за регистриране по обща лицензия на доставчиците на достъп до Интернет, намиращи се понастоящем на свободен режим.
Чл. 53, ал. 1, т.3 определя, че далекосъобщителните дейности се извършват въз основата на обща лицензия когато се осъществяват далекосъобщения чрез обществена далекосъобщителна мрежа. Този текст ясно определя, че Интернет-операторите са длъжни да се лицензират.
Чл. 53, ал. 3 пък дава право на министъра на транспорта и съобщенията да определя с наредба конкретните дейности, подлежащи на индивидуално и общо лицензиране.
Тези текстове категорично определят:
Интернет-доставчиците са обществени далекосъобщителни оператори.
И следователно подлежат на лицензиране.
Общата лицензия - разрешение чрез регистрация
Един цял раздел VIII от глава пета е посветен на общата лицензия. Чл. 91 урежда една демократична процедура за публикуване на проекта на обща лицензия в национален ежедневник и в Интернет за публична дискусия. За съжаление, както и в другите текстове на закона, предвиждащи подобна дискусия, няма определени срокове за разисквания, а няма и вменено задължение на КРС да аргументира неприемането на предложения по промени в общата лицензия. Процедурата по обсъждане на текстовете на общата лицензия е формална, няма никакво въздействие върху КРС и впечатлението от тези текстове е, че са предложени формално, без да се цели действителното им прилагане и участие на обществото в обсъжданията.
Чл. 92, ал. 1 дава право на КРС да изменя условията на общата лицензия, “ако това е в обществен интерес”. Поради възможността за широко тълкуване на понятието ‘обществен интерес’ е целесъобразно предвиждане на по-сериозни гаранции за реалното обсъждане на проекта на КРС чрез указване на конкретни срокове в чл.92 ал.2, както и осигуряване на прозрачност при вземането на решения по представените становища и възражения. Задължително е да има процедура за обжалване пред висшестоящ орган и пред съда на процедурата по изготвянето на условията на общата лицензия.
Чл. 94 уточнява, че в общата лицензия се съдържат част от изискванията за индивидуална лицензия. Тази широка формулировка дава възможност в общата лицензия да залегнат на практика всички изисквания от индивидуалната. Може да се стигне до парадокса дори в общия разрешителен режим да се поставят повече изисквания, отколкото при издаването на индивидуалните лицензии. Тази възможност е налице, независимо от това дали на настоящия етап държавата ще се възползва от нея.
Лицензионните такси - товар за Интернет-операторите и потребителите
Чл. 224, ал. 3 определя размера на лицензионните такси. В случая с Интернет-операторите това са първоначална такса - при издаване на лицензията и годишна.
Въвеждането на първоначална такса ограничава навлизането на нови компании на този пазар.
Определената годишна лицензионна такса в размер на процент от годишните брутни приходи без ДДС противоречи на изискванията на чл. 6 от Директива 97/13. Според него всяка такса трябва да покрива само административните разходи по поддръжката и контрола съгласно условията на общата лицензия.
Годишната такса би следвало да е насочена към стимулиране на конкуренцията, а не към ограничаването й. Прилагането й върху цял сектор на телекомункациите, при това най-модерният - Интернет услугите - ще намали възможностите за инвестиции от страна на доставчиците и ще ограничи качеството и разнообразието на предлаганите услуги. Въвеждането на лицензионна такса в размер на процент от приходите на доставчиците е насочена конкретно срещу компаниите, които инвестират всяка година печалбата си за подобряване качеството на предлаганите от тях услуги и облагодетелства онези фирми, които работят с висока печалба и без сериозни инвестиции.
По съществото си лицензионна такса е допълнителна и ненужна тежест за всички оператори, но ще се отрази най-вече върху потребителите, които ще плащат повече пари за достъп до Интернет.
В резултат от наложените лицензионни такси, Интернет-достъпът ще стане по-скъп, което противоречи на решенията от Лисабон за е-Европа и ангажиментите на правителството от юни 2001 г. по програмата е-Европа+. Според тях България трябва да осигури по-евтин и по-бърз достъп до Интернет до края на 2002 г.
С предлаганите промени достъпът ще е по-бавен (ограничаване на инвестициите) и по-скъп (плащане на високи лицензионни такси).
Полицейски контрол върху Интернет
Цялата глава XIII е посветена на осигуряването на възможност от далекосъобщителните оператори за прихващане на далекосъобщения, свързани с националната сигурност и отбраната. Въвеждането на подобни задължения съответства също така на международните ангажименти на страната ни, в това число и общоевропейското сътрудничество при разкриване и/или предотвратяване на престъпления и гарантиране на обществената сигурност и ред.
Напълно естествено е придобиването на нови права от обществените далекосъобщителните оператори да влече и нарастване на задълженията им. Сериозни опасения, обаче, съществуват във връзка с реализирането на поставените изисквания, особено по отношение на Интернет комуникациите. Така например, по отношение на Интернет-потребителите текстовете на чл. 187-193 дават възможност на полицията да прихваща в реално време (online) или със закъснение (offline) Интернет-трафика, преминаващ през съоръженията на всеки оператор.
Съгл. чл. 188 техническите средства за включване към Интернет се осигуряват от Интернет-доставчика за негова сметка. Тъй като изискванията за типа и модела на прихващащите интерфейси (апаратурата, с която органите на МВР се включват за подслушване) се определят от МВР, това дава възможност за сериозно вмешателство в независимостта на Интернет-операторите. Т.напр. МВР може да поиска закупуването на скъпи устройства, които ще ограничат възможностите за появата на нови доставчици. По същество тази разпоредба се явява ограничителна за Интернет-операторите и може да влияе сериозно върху пазара.
Задължението за предоставяне на записи от осъществени далекосъобщения (чл. 187) предполага, че Интернет-операторите ще бъдат задължени да водят денонощни записи на целия трафик, който преминава през съоръженията им. Това изискване би повишило сериозно стойността на достъпа до Интернет, доколкото всеки оператор ще трябва да инвестира сериозни суми за поддържане на такива записи.
Как би се отразил този контрол върху електронната поща, например? Технологията на Интернет е такава, че практически е невъзможно да се установи кой е получателят или изпращачът, без да се следи целият трафик - полетата “от” (from), “до” (to), предмета (subject), както и конкретни ключови думи в текста на самото съобщение. При такова следене е възможно да се контролира и всеки друг трафик. С подходящ софтуер тази възможност би могла да се използва за контрол на всяка частна кореспонденция.
Независимо от това, че разрешението за подслушване и прихващане на трафик се дава за всеки конкретен случай, технологията на Интернет е такава, че няма кой да контролира органите, осъществяващи контрола. След като Интернет-доставчиците са задължени да осигурят интерфейс за следене на трафика в реално време, нито те, а още по-малко пък КРС или някой друг правоохранителен орган биха могли да кажат в кой момент полицията следи трафика в реално време, в кой - със закъснение и в кой не го следи. Вярно е, че ако следенето на трафика се извършва без съответното разрешение, доказателствата събрани по този начин ще са негодни за съда, но трябва да се има предвид възможността за незаконно събиране на данни, които биха могли да се използват за рекет, изнудване и т.н.
Сериозни опасности при осъществяване на контрола съгл. глава XVII
Текстовете на тази глава изискват отделно задълбочено изследване, тъй като дават огромни права на служителите на КРС, без да е налице необходимата и задължителна защита на операторите и особено на потребителите. Тук ще се спрем само на някои моменти
Т.напр. служителите на КРС имат право (чл. 235, ал. 1): да изискват и изземват оригинални документи, “данни, сведения, справки и други носители на информация...”; да проверяват счетоводните документи; да контролират качествените параметри на услугата; да претърсват помещения; да претърсват превозни средства и др.п.
Тези правомощия дават на служителите на КРС повече права, отколкото се полагат дори на финансовите, полицейските или следствените органи.
По отношение на Интернет-операторите правомощията по чл. 235, ал. 1 дават възможности и за редица злоупотреби.
Т.напр. проверката на (чл. 235, ал. 1, т. 5) “други документи, свързани с осъществяването на далекосъобщителна дейност” може да доведе до узнаването не само на търговска тайна (разпространяването на която не води до съществени санкции, както видяхме по-горе), но и до узнаването на служебни тайни, както и на данни, подпомагащи конкуренцията на проверявания оператор.
Контролирането на качеството на Интернет-услугите пък предполага съдействие от страна на Интернет-операторите, което може да се изразява в предоставянето на безплатна парола за достъп, пускане на наета линия до дома на служителя и т.н.
Чл. 235, ал. 1, т. 10 дава правото на служителите на КРС да “претърсват помещения, в които се намират доказателства за извършване на административни нарушения”. В тази формулировка можем да видим пряко противоречие дори с конституционни текстове - с чл. 17, ал. 3, определящ частната собственост за неприкосновена. ЗД е категоричен - служителите на КРС могат да претърсват всичко, стига да мислят, че се извършва административно нарушение. В наказателните закони се предвижда претърсване само в случаите на извършено престъпление, докато ЗД разширява това и по отношение на административните нарушения. Противоречието с чл. 17, ал. 3 от Конституцията е пряко.
Съществуват и обосновани съмнения относно възможното манипулиране на данни, получени по посочените по-горе схеми. Изземването и задържането на веществени доказателства става чрез предвидени в наказателните закони методи и средства. Неправилен е подходът в ЗД да се "вменяват" на служителите на КРС несвойствени задължения.
Противоречия с Конституцията на Република България.
Цитираните по-горе текстове, както и общият дух на ЗД поставят под сериозно съмнение истинските цели и мотиви на закона по отношение на достъпа до Интернет, доколкото те противоречат на следните конституционни разпоредби:
Чл. 19, ал. 1, 2 и 3, отнасящи се до гаранциите от страна на държавата на свободата на стопанската инициатива, гаранците за предотвратяване на злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция, както и закрила на инвестициите и стопанската дейност на българските и чуждестранни граждани и юридически лица.
Чл. 39, 40 и 41. Те определят т.нар. “комуникационни права” (решение No. 7 на КС по от 04.06.1996 г.). Тези права, според КС включват и “изразяване на мисли, мнения и информационни данни.” Конституционните разпоредби, които защитават правото свободно да се изразява мнение, съставляват закрила не само на автора на мнението, но и на съответната общност (публика), за да може да й се осигури достъп до съобщаваното мнение или информация въобще. Според КС правото свободно да се изразява мнение обхваща всички средства, които “пренасят” или разпространяват мнения, идеи или информация, независимо от съдържанието или спосба за “пренасяне”. Конституционната защита обхваща и източника на мнението (информацията), и самото му “пренасяне”, и получателя му. Единствената държавна намеса, предвидена в Конституцията, обхваща само и единствено електронните медии, които използват ограничен ресурс (радио и телевизия), но не и Интернет. Съгласно решението на КС, “отделните права, предоставени от разпоредбите на чл. 39-41 от Конституцията, задължават държавата да се въздържа от намеса при тяхното упражняване”. “Изричната забрана на цензурата (чл. 40, ал. 1) отразява принципа, според който е недопустима каквато и да е намеса в дейността на средствата за масова информация от страна на държавните органи - както чрез институционализиране на средствата за въздействие, така и чрез неформалните способи”. Доколкото Интернет (и съответно достъпът до Интернет), за разлика от печата, е най-достъпният начин за многопосочна комуникация, разпоредбите от посоченото Решение на КС се отнасят с пълна сила и до това средство за масова информация и комуникация. В този смисъл, разпоредбите на ЗД, които предвиждат контрол върху достъпа до Интернет (независимо дали става дума за индивидуална или обща лицензиа) са противоконституционни въз основа както на самата Конституция, така и на цитираното решение на КС.
|
