Аха, / Горещи теми / Конфликтите в Близкия изток

Кой емигрира и защо?
Емигрантите се делят най- малко на две категории. Пропускам опашката на двойката, защото дори само главата й е предостатъчна за пожизнена докторска дисертация по народопсихология. Започвам с първата категория, като за целта ще Ви помоля да си представите, че сте се върнали в България чрез машината на времето през средата на 80-те години. Нека проследим житейския път на една настояща и “истинска канадка”. Една начинаеща магистрална проститутка с килийно образование и каруцарски манталитет, да я назовем с произволното име Мариана Стоилова, родена в едно 160 хилядно градче в Южна България, забременява и прави аборт. След серия от улични перипетии решава да си пришие имидж на порядъчна жена, и хваща първия балък= бачкатор в еди кое си предприятие, набързо скалъпва подобие на семейство, и отива да работи в бензиностанция. Едно- заради добрите парички, които лакомото й дупе е надушило,че в условията на държавния социализъм могат да се откъртят най- леко и бърже по пътя на бакшишчетата, далаверките и подмазването, друго= заради неограничените възможности за паралелно практикуване на най- древната женска професия.
Идва 10 ноември. Мариана не се интересува от нищо отвъд правенето на пари. Пък и е твърде проста, за да схване смисъла на ставащото. Все пак става така, че събитията я засягат, без да я променят. Бензиностанцията сменя стопаните си, за да даде шанс на демократичните гъсеници, които на свой ред освежават имиджа на стария бардак, като заменят старите курви с нови. Въпрос на високи перестроечни принципи.....Нашата героиня е отново там, откъдето е тръгнала- на магистралата. Ражда обаче в достопочтените одежди на законна съпруга на Ен- тия балък. След известно време научава, че в Канада има работа за сервитьорки, и решава да прехвърли на нов терен неукротимата си натура. Заминава с детето си без дори да каже на мъжа си, за да “не й бъде в тежест”. Но има и друг мотив. Мотивът на забравата. Доста хора в родината й я знаят като пачавра. А тя не иска това. Не, не това да бъде пачавра, а вихренето на приказките, че е пачавра. Самото определение за пачавра я дразни, защото си мисли, че е жертва на остарелите предразсъдъци и безпричинната завист на околните заради добрите пари, които прави с една определена част на тялото си. Но.....и най- обръгналата на гъонсуратлък душица е подвластна на великото изпитание на срама. Срамът да среща люде, иначе клиенти, по улиците, както си е с лъскавите дрешки и под ръка с благоверния си съпруг. За съвест, тоест "несъществени и несвързани с доходи неща" у Мариана няма да говорим. И все пак срамът от миналото не й пречи никак да измами останалия в България съпруг като го кара да се разведат, за да добие високоблагородния статут на “самотна и изоставена майка”. Аргументът й- като си стъпи на крака в качеството на благородна канадка, ще го изтегли при себе си. Човечецът и до ден днешен чака виза от Марияна. Който се роди глупак, няма големи шансове да поумнее преди да умре. А как стои въпроса с доверието при канадците? Канадците са едни от най- лековерните хора на планетата. Вярват на болни от бяс кучета, вярват, че руснаците ядат живи хлебарки с кус- кус, вярват дори на американските телевизионни канали, та какво им пречи да повярват и на Мариана Стоилова? След като получава хуманитарен статут, дамата повече никога не пише и ред на останалия в България наивник. И поема смело по стария “нов” път. Зер вече е истинска канадка! Зарибява заможен грък, собственик на ресторантче в Торонто. Започва работа в заведението му, като за кратко време се сдобива с подаръци като скъпа кола и .....кожено палто. Използва детето като средство за изтръгване на състрадание...по проверената пред канадските имиграционни власти пътечка. Записва безплатен курс по английски и след няколкогодишни усилия може да си поиска пари на местния английски диалект и да изброи всичките пет специалитета в заведението на гърка, където е успяла да се издигне до ранг на касиерка. Днес Мариана Стоилова е горда, че е канадска гражданка. Достойно отказва да говори български език по какъвто и да е повод. Казва, че е родена в Белгия. От време на време заработва допълнително по някой друг канадски долар като стриптизьорка в пийп- шоу тайно от гръцкия си приятел, когото по стар навик мами с обещание, че ще се оженят, когато си стъпи на крака.
Йордан Йорданов от хипотетичното селище- град Елин Пелин е завършил в престижна и перспективна специалност към СУ Кл. Охридски. Годината е...е, да приемем условно, че е 91. Йордан е фен на самия себе си до степен на вътрешна наркоза. Убеден е, че е голям мозък, който обаче е недооценен в “селска и изостанала страна като България”. Обича да му правят услуги. Счита това за задължение на всички, които го познават. По природа е боязлив. Вярва, че на всяка крачка е следен от бивши агенти на старата Държавна Сигурност. Счита дори и майка си и сестра си за свои недоброжелатели и потенциални доносници, и сино ги презира. Което не му пречи да живее сред тях и благодарение на тях. Боготвори всичко, което носи печата на така наречения Запад. Презира не само “изостаналата” Източна европа, но и хора като латиноамериканците. За него Западът е килим от охолство, който тръпне да усети стъпките на собствената му свещена и превелика персона върху себе си както нетърпеливата невеста тръпне пред своя жених. Данчо също тръпне- взаимно активирани трепети, напомнящи за споделената плътска любов и за ламтежите на древните евреи пред фантазмите на своя лекердосан продавач на евтини надежди по име Мойсей, рисуващ грандиозната епопея на пропълзяването им с измами и дребни тарикатщини в обетованата земя на Палестина. Трепети, изпитвани от шепа англосаксонска измет от кол и въже без задръжки и човешки чувства, назовали се пилигрими и избили 25 милиона индианци за има няма 150 години. За Данчо това дори не е земята на рискуващия жалката си кожа еврейски измамник, представящ се за пророк, или "Новият свят" на човекоподобния англосаксонски скот и бъдещ колонист, обсебен от мегаломания и библейски видения за "Божия град на планината", докато яде плъхове по трюмовете на още по- митологизирания кораб "Мейфлауър". Данчо почита сигурното и готовото. За него обетованата земя е земята на духовата музика, пепси колата, хубавата къща и неделните пикници с понички и барбекю. Вродената му пестеливост му помага да скъта около 600 долара от майка си и сестра си, както и от социални помощи и почерпки на приятели и съжалителни познати, и през 95 година се озовава в Австрия. Най- близките му роднини, чиито спестявания го докарват до стълбичките на самолета, научават за заминаването съвсем случайно от случаен човек, с няколко седмична давност. Любовта му към Запада кой знае защо не трогва особено същият този Запад, и след броени дни се озовава в църковен приют след изнурително преспиване под звездите. Едва в приюта научава, че Австрия е католическа страна, и воден от високи религиозни и святи подбуди, приема католицизма. Позакърпва битовото положение като спечелва доверието на монахинките, говорейки само хубави работи за “дълбоко опознатата” от него доктрина на църквата. “-Нещо като интелектуален секс. Защо пък не? Какво лошо има в това?”- както се хвали по време на временните си престои в България. Но след двугодишно взаимно опознаване между него и Австрия е настъпило видимо охлаждане. Австрийците са кухи и не заслужават Пратеник от калибъра на Данчо. Новият повик на великата му душа и мозък вече е Америка. Данчо е вечен емигрант. Колко жалко за света, че Данчо никога няма да бъде оценен по достойнство. Дори и в “братска” Америка, където по неписано правило оценяват всеки наперен тарикат и въшкар по природа според едничкото му самомнение и гъвкаво поведение на интервютата за работа, а тъпънарите и кръглите идиоти имат всички изгледи да станат президенти, както се разбра при последното гласуване за господар на Белия дом.
Не всички емигранти са от подобно тесто. Има многи свестни и способни хора, които заминават за чужбина, прогонени от материални притеснения и от наместническата проамериканска клика, която превърна България в резерват за роднини на управляващите. За такива емигранти всъщност си струва да се съжалява. Чудя се наистина ако един човек не непременно посредственото синче или щерка на лица, намиращи се на свобода поради недоглеждане на правораздавателните органи като: Иван Костов, Надежда Михайлова, Соломон Паси, Александър Божков, Муравей Радев и Станимир Илчев, сиреч няма възможност още на 23 години да краде от държавата, да продава проститутки и да кара последен модел Бе- Ем- Ве по пътищата на Германия, Италия, Испания и Франция, какво ли би могло да го задържи тука? Може би обичта към инкасатора, който редовно му надписва сметките за тока, или пък едната радост да работи по 10 часа на ден с лопата в ръка по линия на програмата “За красива България” със заплащане от 150 лв. на месец, докато същото това лъскаво и крадливо синче или щерка си докарват по няколко стотин хиляди долара само от едната държавна поръчка за изработване на нови документи за самоличност. И докато хора като Асен Агов и Надежда Михайлова говорят за честни принципи и норми, Ал Божков- за това, че СДС не е сиромахомилска партия, Станимир Илчев- за моралната необходимост България да подкрепи политиката на САЩ, а Петър Стоянов- за фабриките на илюзиите, способният инженер остава на улицата заради икономическите и политически престъпления на споменатата петорица, младият офицер бива изхвърлен от армията заради американския ултиматум за разоръжаване на страната, а съкратеният учител няма друга възможност, освен тази да тръгне да краде или проси. Унижените, измамени и потискани българи си стягат куфарите и заминават- един след друг, ден подир ден. Българи и способни, и добри. Българи, които по природа нямат нищо общо с Мариана и Данчо, още по- малко с господа престъпниците от СДС, НДСВ, пък и БСП. Така че емигрантът не винаги се води от алчността, простотията и тарикатщината на дребно. Впрочем няма и не може да има един единствен и завършен ментален тип на напускащите родната си страна. Чест прави на онези, а те са най- често и способните, и добрите, които заминават за едни от най- красивите кътчета на планетата, а след години се завръщат, натрупали и опит, и материални средства, за да ги вложат в съвземането на опосканата от скакалците на демокрацията своя родина. Но...защо ли тъкмо тези достойни и свестни българи, които поемат по широкия свят, гонени от продажната проамериканска клика, от един антинароден, противоконституционен и незаконен софийски режим, чиято обществена подкрепа се ограничава о митничарите, собствениците на бензиностанции и строителни парцели, реститути и алчни, тоже неграмотни новобогаташи- парвенюта, никога не хулят своята родина, но най- паче винаги казват ясно и отчетливо, че са родени в България и си остават българи. И никога не приемат Америка за своя родина. Те никога не забравят България, нито се срамуват от нея. Срамуват се единствено от продажността и американофилската помиярщина на онези боклуци, които се изгавриха с тях- Аговци и Стояновци, Пасиевци и Свинаровци, Костовци и Надеждо-Михайловци. Тези отритнати от софийската хунта българи днес комай са единственото, с което България може да се гордее. Те са стрували и струват нещо и преди, и сега, както тук, на тази забравена от Бога и народите земя, така и там- където и да са по света. Те винаги и навсякъде са способни и достойни. И единствените, с които си струва и в бъдеще да се гордеем= както по широкия свят, така и у дома.
Стефан Душан