(булгарския)хан Тимур / Наука / Хуманитарни науки / История

Днес с увереност може да се твърди, че мястото, където се е формирала българската племенна общност, трябва да се търси в Централна Азия, по-точно на северозапад от Памир и Тян Шан, в Алтай, а може би и още по на изток в Джунгария и Източна Монголия. Основание за това съвременната наука намира в древнокитайските летописи, където те присъствуват с името пу-ку (пу-гу, бу-гу) и живеят в близост с уйгурски и хунски племена. Може да се твърди, че българите са част от тюркско-алтайската езиково-племенна общност, към която принадлежат още хуни, авари, хазари, огузи, печенези, кумани. Техният език - за него има категорични сведения, макар и в по-късно време у Захарий Ритор (т 553), папа Григорий Велики (590-604), в „Чудесата на св. Димитър Солунски" - се отнася към западнохунския клон на тюрк-ските езици и формира самостоятелна българска (или булгарска група), към която принадлежат още хазарският език, а от съвременните - чувашкият.
Не са никак малко и споровете около тълкуването на самото име българи, но в последно време се налага схваща-нето, че то има тотемен произход, т. е. свързва се с името на животното-прародител. Засвидетелствувано е в различни варианти като булг-ан/а, булг-ин, булх-ън, булг-ар или бул-гачин, т. е. белка, златка, самур. Или казано по друг начин, българи означава „ловци на самури".
Съдбата на българите между III-II в. пр. р. Хр. и II в. след р. Хр. е свързана трайно с хуните, а постепенното им движение от степите на Средна Азия към Европа е част от едно изключително социално и политическо явление, наричано Велико преселение на народите. Тази трайна връзка между българи и хуни е рефлектирала в най-значимия български исторически паметник от ранната епоха (VII в. ) „Именник на българските владетели". Там началото на българската държавна традиция се свързва с възшествието на хунската държава и преди всичко с името на Атила (Авитохол от „Именника"). Тъкмо тази връзка - на социално, политическо и държавно ниво - отвежда българите от Азия в Европа, но твърде често ги оставя в сянка и затруднява съвременния изследовател, който трябва да възстановява историческото им минало. (Защото българите се явяват със собственото си име само тогава, когато действуват самостоятелно: случаят със заселването на част от тях в земите на север от Кавказ [354 г. ] е достатъчно убедително доказателство). Този процес на движение не е равномерен (по време) и монолитен (по участие на всички българи), но неговите резултати са безспорни - докато една част от българите се установява в Северен Кавказ, друга - в Северното Черноморие (2), трета следва хуните чак до Централна и 3ападна Европа. Разгромът на хуните (451 г. ) и последвалата, смърт на Атила {453 г. ) довели до разпадането на могъщата, но ефимерна хунска държава. Срутването на Атиловата държава, която дълги години всявала страх в Източната и Западната Римска империи, довело до разсейване на нейните поданици. Една част от тях безспорно поела по познатите вече пътища, но в обратна посока и се завърнала в Източна Европа. Сред тях били и българите (или голяма част от тях). Готският историк Йордан съобщава, ч_е_ най-малкият Атилов син Ернах (Ирник от рода Дуло в „Именника") се заселил в „extremа minoris Scythiaе", т. е. крайния ъгъл на провинция Малка Скития (дн. Добруджа). Едва ли трябва да има съмнение, че заедно с хуните около дунавските устия са се настанили и българи.
И оттук започва нова страница в историята на българите, а не от конската опашка. Въпреки че няма начин и тя да няма нещо общо.
Орелът и лъвът са доста използвани символи, показващи сила, мощ и др. .Коската онашка донякъде е знак за принадлежност.Силата на бързия , или нещо такова.

Редактирано от CoolM на 18.07.06 01:17.