едно изследване на ст. н. с. д-р Михаил Грънчаров



През 1878 г. Константин Иречек в труда си "История Болгар" пише, че чорбаджиите имат аристократичен произход - "произходят от малых боляр". По-късно в "Пътувания по България" той отново поддържа тази теза. "Има и досега (т. е. 1884 г.) аристократи или чорбаджии и демократи, които не се обичат едни други." Стефан Бобчев категорично отхвърля тази теза, като заявява: "Погрешна мисъл! Чорбаджиите имат своя произход в условията на обществения живот по време на турското владичество." Според Юрдан Трифонов след падането на България под османска власт "болярите като военночиновническа класа са изчезнали. Но... названието болярин през първите векове на робството почнало да се дава на всеки богат... изобщо първенците".

Запазените документални свидетелства обаче навеждат на по-други мисли, а именно, че през ХV в., а в някои случаи и в XVI в. при титулуването на отделни лица като боляри не се влага толкова широк смисъл и то не е само белег на богат човек или изобщо първенец, а става дума за лица, които по някакъв начин са запазили болярския си статус, макар и променен съобразно с условията.

В 1466 г. Охридският архиепископ Доротей съобщава за конфликт "между боляри нашего града" и църковната власт. Владислав Граматик в разказа си за пренасяне мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир през 1469 г. пише за "велможа Богдан Жупан" от Никопол, който посрещнал заедно с "други боляри" шествието и ги поканил в дома си. Вл. Граматик е впечатлен от пищността на дома, определяйки го като "палати", и гостоприемството на домакина, който ги посрещнал с трапеза, "изпълнена с всякакви и изобилни ястия".

През 1476 г. боляринът Радослав Мавър възобновил църквата на Драгалевския манастир, а през 1493 г. софийският болярин Радивой възстановил църквата "Св. Георги" на Кремиковския манастир. За извършеното от тези двама боляри благодеяние по стара традиция те били изографисани със семействата си във възобновените от тях църкви. На ктиторските им портрети те са показани като типични представители на българското болярство. Близки до тях са и редица ктиторски портрети от XVII в., а в отделни случаи и през XVIII в. Подчертан интерес представлява ктиторският портрет на жупан Тома, изографисан през 1646 г. в църквата "Св. Панталеймон" във Видин. Според изследователите този портрет, на който жупан Тома е изобразен реалистично в пищно облекло, е сериозно доказателство за съществуването без прекъсване на старобългарската благородническа титла "жупан" и старобългарското дворцово облекло от IX до XVIII в.

През 1553 г. на път за Цариград начело на посланическа мисия Ожие Бусбек, като описва впечатленията си за българите по пътя от Ниш до София, отбелязва, че сред тях имало хора, най-вече жени, с "благородна външност", за които се говорело, че "водят произхода си от най-висшите боляри на този народ или дори че са от царски род, но сега са омъжени за воловари и овчари. Толкова е западнало благородничеството в турското царство" - заключава Бусбек. Тази констатация показва, че в средата на XVI в. в българските земи все още се срещат потомците на средновековната българска аристокрация, представителите на която в основната си част са изравнени социално с останалата част на българското общество, но има и изключения. Конкретен пример е известният никополски първенец Тодор Балина - един от организаторите на Търновското въстание от 1598 г. За него Павел Джорджич пише, че е "пръв благородник в Никополския санджак" и имал голямо влияние сред българите "поради благородния си произход и своето достойнство".

Особено ярко и трайно присъствие названието "боляр" намира в българския фолклор. И това, което прави впечатление, е, че народният творец почти винаги го използва паралелно с "чорбаджия", "чорбаджии", и то в позитивната формула: "Боляре, баш чорбаджие", "Чорбаджия, баш болерин", "Болерин, баш чорбаджия".

Може да се предположи, че това е резултат от стремежа на народния творец да покаже мястото и значението на чорбаджийството в българското общество. И за да подчертае това, за негов аналог от миналото сочи болярството. Свързването на чорбаджийството с болярството би могло да се приеме и като прийом на създателите на песните да внушат на слушателите, че чорбаджиите са новите боляри в буквалния и в преносния смисъл. За това безспорно допринася демонстрираното от чорбаджиите материално състояние, власт и външна показност, която се изразявала в пищността на облеклото и използваната ритуалност при появата им пред представителите на турската власт и сред сънародниците си. Така например големият и влиятелен врачански чорбаджия Димитраки Хаджитошев (1780-1827) се обличал в "алени потури, препасвал свилен пояс, отгоре носел дълга зелена, понякога бяла, свилена дреха и върху нея ален джамадан". Чорбаджията хаджи Найден Кръстев (ок. 1770-1852) при седмичните си посещения на валията в Одрин яздел богато украсен кон, а след него следвал неговият слуга, който носел чибука му. При това шествие на знатния копривщенец от двете страни на одринските улици се стичали хора, предимно българи, на които чорбаджията щедро раздавал разни монети. Към тази показност се придържали и чорбаджиите от втората половина на XIX в. Чорбаджи Патьо (1825-1893) от Видраре имал специална охрана - "въоръжен от главата до пети турчин", обличал се със сукнен кожух и се движел с "кочия, теглена от два хранени коня". А за чорбаджиите в Одрин през 1873 г. се отбелязва, че облечени в "дълги самурени кюркове и атлазени пояси", те били "като истински български боляри". Подобни примери могат да се приведат за редица още известни български чорбаджии като Чалъковци в Пловдив, Стоян Груев в Казанлък, Христодул Шишманов в Хасково и т. н.

Според Иван Селимински до края на XVIII в. в Сливен имало семейства с благороднически произход. Отличителен белег за степента на благородничеството им било облеклото. Но и тези "маловажни знаци" според Селимински били премахнати през 1812 г., защото цариградският патриарх разпоредил християните да се обличат скромно, съобразно с положението си на рая. И макар да подчертава, че в резултат на това по-късно наследниците на тези семейства забравили благородния си произход, за себе си пише, че е от знатен род, историята на който датирала отпреди 500 години, за което имал запазени стари български хрисовули и султански фермани. За това, че в първото десетилетие на XIX в. в българското общество е имало все още потомци на старото българско болярство, безспорно свидетелство е Записката на Софроний Врачански до ген. М. И. Кутузов от 29 май 1811 г. относно стопанското, административното и културно устройство на българските преселници на север от Дунава, в която се подчертава, че "измежду заселващите се българи има семейства, които в своето отечество са имали благороднически титли при турско управление, някои от тях са потомствени древни български дворяни". И с оглед на това С. Врачански поставя въпроса: "Няма ли да бъде благоугодно да не се лишават от тези титли, а да им се утвърдят потомствено завинаги."

Ето защо съвсем логично е предположението на Петър Ников, че видният възрожденски род на Шишмановци от Видин е възможно да има своя произход от едноименната династия на Второто българско царство.

Приведените конкретни факти и източници показват, че след османското завладяване в българското общество се запазват представители на старото болярство. Техни потомци, макар и в ограничени случаи, стоят начело на българите през XV - XVII в., като представителите им от следващите генерации запазват не само спомена за своя произход, но и положението си на първи хора, а така също и някои от външните, представителните белези на аристократичното си потекло, като пищността на облеклото. Предвид на това изказаното от К. Иречек предположение за произхода на чорбаджийството има своето основание. Разбира се, от това не следва, че всички български първенци, титулувани като чорбаджии през Възраждането, имат благороднически произход, но е факт, че в общественото съзнание, особено през XVIII в., а и след това, те се възприемат като аналог на болярите. Друг е въпросът, че, както пише Петко Р. Славейков през 1872 г., тогавашната наша "аристокрация", имайки предвид чорбаджийското съсловие, далеч не приличала на "аристократската онази касть у европейските народи".

Редактирано от Mими и Лили на 12.06.02 11:19.

Здравейте виртуални красавици (предполагам не само виртуални такива).
Поставяте интересна тема. Не мога да участвам, използвайки толкова много източници и цитати от тях в подкрепа на това което искам да кажа, защото не разполагам с такива(в момента).
Първо би трябвало да коментираме понятието "аристокрация" и смисъла, в който ще го използваме(в България употребата му има разнообразен характер).
Вашите източници и цитати са насочени към смисъла - средни и едри земевладелци, но всъщност засягат евентуалните техни потомци, които са изгубили статута си на такива след паметната 1396г.
Категоричното изказване "има" или "няма" аристократи ще бъде грешно. За да се отговори поне донякъде верно, трябва първо да разгледаме, какво се е случило след 1396 с българската аристокрация. Около и след тази дата едрите земевладелци са системно избити или емигрирали. Става въпрос за най-много 10-15 рода, които към края на съществуването на държавата са имали фактическа независимост и всеки сам се е опитвал да реши проблема с турското нашествие, поради което от създалото се положение всеки е имал следните изходи: - да умре на бойното поле; да емигрира в очакване на по-добри времена; да запази земите и власта си, признавайки се за васал на новия господар при условие, че приеме исляма. В първия и третия случай техни потомци български аристократи няма. Новата власт, по отношение на тяхното унищожаване или асимилиране, е докрай последователна още повече, че това е лесно изпълнимо поради малкия им брой. Подобно, но не съвсем е положението с дребните земевладелци. Османската феодална система не предполага утвърждаването на аристокрация свързана с владеенето на едни и същи земи. Спахията получава само пожизнено право на владеене на определена земя срещу задължението да воюва при повикване. Неговите "наследници" получават наново правото на земевладеене при същите условия, но не е задължително земите да са същите, даже напротив. Няма да се задълбочавам повече над предимствата (главно) на тази система(може да се направи паралел със самураите в Япония). И при спахите, допълнителното условие е да са "правоверни". При това положение може спокойно да се каже, че българската аристокрация е запазила статута си на такава (макар и при нови условия), но третото и четвъртото поколение нито са се осъзнавали като българи, нито пък живеели по местата на техните предци. Обаче има доста турски документи (а и вие приведохте достатъчно примери), че този процес на "изгубване" е продължил доста дълго (близо 2 века), а и може би не е протекъл изцяло и докрай по най-различни причини. Става въпрос за стотици а може би и хиляди хора, които имат някакво влияние над околните и прилагането на новата система изведнъж е било невъзможно въпреки огромното желание на "новите управници", защото би могло да предизвика непредвидими сътресения. В продължение на два века в спахийските "списъци" се срещат християнски (български) имена. При окончателното укрепване на империята те изчезват. От там нататък всеки който искал да си запази българското съзнание можел да получи "спахийство" само в дънгора или по чукарите. В резултат се появяват първите известни хайдушки имена. От което пък следва, че "благородния произход" не се измерва с притежаваната земя, а е състояние на духа(генетично предразположено). Българското чорбоджийско съсловие, по своя произход е занаятчийско (ще се радвам ако посочите поне един обратен пример). А и как ви се струва потомците на Шишман например, да навиват гайтани, да "вадят" кожи, да такът сукно и да превиват гръб, докато ги продават по пазарите в Цариград. Парите могат да придадат благороден изглед на всеки успял занаятчия, но точно за такива народът ни отдавна е казал - "преклонена главица, сабя не я сече". Просъщтествувалите (духом) български аристократи си изкарвали хляба по по-бърз и лесен начин около проходите. Впрочем, това е характерно за част от аристократите и в други държави по това време.

You can take the horse to the river but You can't make him drink.

Виждаме че имате отношение по темата, както и мнение. Това е добре за Вас и зле за нас, въпрос на часова разлика. Човек и добре да живее му се доспива. Обещаваме да разискваме горнаната тема, а читателите нека разровят родословното си дърво, може да открият че са наследници на стар болярски род.

Що ви трябва на баир лозе? Тука и без това имаше достатъчно "ханове" и "ювигита", погледай от утре станали "боляри".

You can take the horse to the river but You can't make him drink.

Здравейте,

Не трябва да забравяме, че аристокрацията, в нейния феодален или западноевропейски смисъл е създадена от два фактора - наследственост и обединение на гражданското право на собственост с политическата власт над собствената територия - т.нар. домен. Господарят (Dоminus) притежава, както гражданскоправен, така и политически имунитет в своя домен, които предава по наследство. Тази система се базира върху късноантичното западноримско право, обилно инфилтрирано с германски обичайноправни норми.

За разлика от Западна Европа, в сферата на Източноримската култура се запазва класическото римскоправно гледище за интегритета на държавата - единно цяло, подчинено на държавния глава - императора. В Източноримската система Dominus е само императорът и само той предава своята политическа власт и гражданско право на собственост на своя наследник. Държавата се разглежда като негов patrimonium. Държавните служители са само пълномощници, овластени за упражняване на едни или други права. Земи се раздават само като владение, а не с право на собственост. До края на съществуването на Източноримската държава, тази концепция се спазва, въпреки, че в определени периоди, под влияние на Запада, византийските динати се държат като собственици и феодали в земите си.
Така описаната система, не позволява създаването на феодална аристокрация, а само на служебна - както в императорския Рим. При това, наследяването на служебните функции, длъжността и т.н. съвсем не са задължителни. У нас и във Византия липсва системата на многостепенен васалитет, така характерна за Запада - всеки държавен служител служи пряко на Императора (царя), независимо от мястото си в държавната йерархия и наличието на преки началници.
Чрез тази система, нелоялният служител може да загуби всичко в един миг, докато всеки свободен човек може да се издигне до най-високи длъжности (справка - събитията от 1277-1280 г.).

Към това, османските владетели, добавят и една важна подробност - висшите държавни служители - всички везири, дворцови служители и т.н, освен кадъаскера, винаги и задължително са роби - те не просто са пълномощници на единствения собственик в държавата - падишаха, но са и негова пряка гражданскоправна собственост и той има пълната власт над живота им, без да дължи никаква сметка или обяснение. Основната постоянна армия - оджака, известен като йеничерски корпус също е съставет от хора със статус на държавни т.е. султански роби. Кадъаскерът няма власт над тях - те се подчиняват само на чорбаджията на йеничерите, но не и на командващия действащата армия - затова, след неудачен поход, йеничерите могат да убият командващия, без да носят отговорност за това, ако техният чорбаджия се застъпи за тях.
Аристократите, независимо от техния произход и вероизповедание ВИНАГИ СЕ ДЪРЖАТ ДАЛЕЧ ОТ ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ, за да не конкурират владетелската династия. Такава е съдбата, не само на християнските аристократи, но и на мюсюлманските князе - напр. родовете Гермияноглу, Караманоглу, Кейкубад и др. Отделни техни представители се допускат само до командни длъжности в армията и то в лично качество, при това, отново без оглед на вярата. Такива са християните Кьосе Михал, Евреноз бег (вероятно по-късно приел исляма) от първите години на султаната.
Местната аристокрация успява да оцелее само в далечните покрайнини на империята или в много изолирани области като шерифите на Мека и Медина в Хеджаз, рода Кастриоти в Албания, някои католически селища в Западна Стара планина - родовете Парчевичи, Пеячевичи, Богдановци и др. На останалите места, потомците на аристокрацията остават да креят, снижавайки се от поколение на поколение до нивото на обикновената рая или на пастири по Анадола.
Въпреки това, споменът за произхода не се е губел лесно. Натискът върху аристократите не е бил силен (след първоначалното клане на оказващите съпротива), а по-скоро системен и дълготраен. Претенции за аристократичен произход у нас, освен изброените в предните материали лица, имат и поп Стойко Владиславов (Софроний Врачански) и Георги Стойков Раковски.
Все пак, края на тези сънища слага националното възраждане, което издига на преден план нови герои - първоначално аяните и кърджалийте от Голямото размирие, сред които и българи като радомирския аянин Кара Фейзи, Гяур Имам, хайдут Велко, Мехмед Синап и др., а по-късно предприемчивите занаятчии и търговци и борците за национално освобождение, които благодарение на икономическото и идейното си влияние стават водачи на народа и изразители на неговите стремежи, вече в съвременен и модерен смисъл. Софроний Врачански и Раковски могат да се разглеждат като живата връзка между потомците ва старата ни аристокрация и новите водачи на нашия народ, които с жертвата си го преведоха през блатото, до новата държава (исках да напиша "новото време", ама нещо не ми се скършиха пръстите).

Може да се каже и ноще, но и без това стана много дълго.

Бъдете живи и здрави.

Е, както винаги си изчерпателен. Макар, че темата не го предполага, можеше да вложиш от твоя лек хумор. Беше ми приятно да го прочета.

You can take the horse to the river but You can't make him drink.