Турция – член в ЕС / Горещи теми / Европейски съюз

През XVI и XVII в. османският турчин се опитва на два пъти неуспешно да превземе Виена. Днес, в началото на XXI в., пред „еманципирана и светска” Турция има добри изгледи да направи това с Брюксел. Интересното в случая е, че тя ще може да разчита на подкрепа от другата страна за тези високоблагородни стремежи. Такова чудо на чудесата явно може да се обясни единствено с окончателния триумф на силите на свободата и демокрацията, които странно поради какви причини не са на особена почит в Анадола. Мечтата на хилядите либерални умове, Европа без граници, започва да очертава своите контури.

През юни миналата година факлоносецът на демокрацията Джордж Буш заяви в Истанбул, че нашата югоизточна съседка е готова за членство в ЕС. Френският президент Ширак остро реагира на това изказване, очевидно хвърляйки пръст в очите. Тъй като началото на преговори с Турция не може да бъде внезапно хрумване, а е било планирано дълго, преди за него да се заговори открито през последните години, е съвсем редно да се запитаме, какво би означавало евентуалното й членство в ЕС. Преди това обаче трябва да бъде разгледан въпросът за това, какъв смисъл се придава понятието европеец в днешното западно космополитно общество. Според неговите авангардни и изключително толерантни постулати (които обаче са съвсем нетолерантни към инакомислието) европеец е всеки представител на човешкия род, който по някакви причини и при различни обстоятелства се е озовал в географския ареал на Европа и е останал да живее там за повече от примерно две или три години. За този кратък период от време пак според въпросните прогресивни мислители, даденият индивид вече безпроблемно може да се вписва в една към днешна дата не много ясна ценностна система. Какви са нейните нови компоненти, е толкова трудно да се каже, колкото да се вникне в хаоса, царящ в главата на един модерен „ляв екстремист” или пък в извратения начин на мислене на един представител на център за изследване на демокрацията. По-лесно е да се установи, че голяма част от старите компоненти вече не важат. Така стоят нещата например с религиозната принадлежност и по-точно с принадлежността към християнството. За мнозина този момент е несъществен, но той е показател за десетки други изменения, настъпващи често пъти по-бързо от очакваното. По този начин френскоговорящият сенегалец сякаш с магическа пръчка се превръща във френскоговорящ французин. Всъщност въпросът опира до това, дали Европа променя представителя на чуждата култура или по-скоро се наблюдава обратният процес.

Очаква се, че преговорите за членство на Турция ще продължат дълго – 10 или 15 години, което само по себе си трябва да успокои духовете. През този период от време Европа ще стане още по-мултикултурна, обръщайки логиката на нещата, понеже не Турция ще бъде готова за ЕС, а ЕС ще бъде подготвен да поеме Турция. „Най-либералната от мюсюлманските държави” днес числи около 70 милиона население, но след изминаването на тези години вече по всяка вероятност ще се равнява по този показател на най-голямата по население страна в ЕС – Германия. В последната турската общност не само, че се интегрира твърде противоречиво, но и се радва на привилегии, подсказващи за изключително силно национално самосъзнание. Десетилетия наред не са били достатъчни за европеизирането на непрекъснато прииждащите маси от предимно мюсюлмански имигранти, но са стигнали напълно за променянето на облика на европейския град. В този ред на мисли за какъв Европейски съюз точно ще става дума при влизането на държавата Турция в него? Отговорът обикновено се състои в неадекватното блеене, че Турция е необходима на ЕС със своя огромен пазар и по-тясното й привличане в борбата срещу световния тероризъм. В България платени агенти и отъпелите им до екстаз суфльори повтарят, като в транс, че приобщаването на „комшиите” ще бъде изключително полезно за нас, защото ще бъде просто много полезно и че дори София може да окаже братска помощ на Анкара, поради безценния натрупан опит в евроинтеграцията от хора като Миглена Кунева. Е, при това положение не е особено странен фактът, че ДПС присъства като партньор във всички правителства, като едно условие, без което не може, от началото на прословутия български преход. В бъдещото мултикултурно европейско семейство може би ни е отредена ролята не толкова на граница на ЕС, колкото на икономическа провинция на Турция – големият настоящ и бъдещ партньор, който за 15 години уж ще съумее да се научи да спазва човешките права. Може би също така ще се окаже, че България, драпайки неистово към възжелания Запад, ще се озове в прегръдките на Изтока много по-сигурно, откогато и да било след Освобождението.

За комисарите по разширяването един момент обаче ще си остане неразбран. При евентуалното приемане на Анкара не ЕС ще се разшири, а Турция, чувствайки се на твърде тясно като член в него, ще го направи по-широк. Турците, както е добре известно, са специалисти в това.