Когато са ме бутали от небето, е станала някаква грешка.
Закъснели са 20-30 години, колко му е.
Отговорникът по бутането е замижал да кихне и хоп! - метнал ме е в грешно поколение.
Затова съм все една такава носталгична. Разбирате ли, аз всъщност съм от времето на черно-белите ленти, времето преди телевизорите, компютрите и мобифоните, времето на хартията и мастилото, бавното време... И толкова ме потиска цялата шарения, пластмаса и преходност. Всичките обезсмислени ценности. Аз съм фосил, една сантиментална отживелица, която нощем си представя, че любовта е Висоцки и Миряна Башева и че мъжете са още истински. Представям си още, че имам време да ходя на театър, че свиря на пиано /защото музикалната школа е задължителна за всички/ и че бягам от вкъщи, за да седя по поляните, където палим огън и свирим на китара... Предствям си чувалите и палатките, пещерите и влаковете и стоп-а София-Бургас за 16 часа. Примерно. Представям си, че на село работи "Хоремаг"-а и сладоледът струва 10 стотинки. Представям си, че през лятото ми дават един дълъг списък с книги и аз ги вземам от читалището и ги чета в двора, докато ме пече слънцето и гледам как съседските хлапета ритат топка. Предствям си, че съм хрупкава от разкопките в Балчик и вечер изпиваме хонорарите на мента с газирана вода. Представям си, че съм млада и времето тече бавно, капе, стича се едва-едва... и че приятелите ми ще са същите след десет и още десет години. Представям си, че баба още е жива и ми пее, докато варим домати. Че познавам руската литература и ходенето на кино е културно събитие. Че нощем хабим акумулатора на колата да слушаме Флойд, които се намират адски трудно. Че не си лягам с никого на първата среща. Че ми пишат стихове. Представям си, че жените са страшно красиви, с големи очи и тъмни коси, с дълги нокти, пушат и пускат облачета и пият мартини от потни чаши. И всичко е черно-бяло, меко, обло. Ценностите са трайни. Истинските неща имат стойност. Хората са топли и деликатни. Аз съм от поколението на онези изискани дами, които седят изправени и не псуват и не си боядисват косите. От времето преди модата. Преди прогреса. Преди инфлацията на чувствата.
И ако за онези горе не представлява голямо затруднение, бих ги помолила да си поправят грешката и да ме върнат в моето си време.
Тук ми е студено.

... душата ми, тая прекрасна паянтова лудница... - Мирела Иванова

А аз се колебая. Не мога да реша дали са избързали с бутането едно 40-50 години или пък безнадеждно са закъснели с няколко века...

Но, което и от двете да е вярно, подходящата дума все е "разминаване".
Точно над нея си блъскам цялото същество през последните няколко дена.
Едно тотално, всеобхватно и неминуемо разминаване. С всичко. С всеки. Вероятно дори и със себе си.

Преди 6 години сънувах един сън. То и не беше точно сън, де, защото някак не спях... бях в онова полу-будно състояние, в което хем виждаш странни картини и имаш адски реалистични усещания, хем съзнанието ти още шава. Сестра ми казва, че този тип сънища не са съвсем сънища...
Тъ, сънувах Черния човек. Беше едричък и доста силен, защото успя с една ръка да ме стисне за гърлото и да ме вдигне до нивото на очите си. Той и само една ръка имаше, де... Миришеше кошмарно. И ми беше лично бесен. Крещеше ми, че съм позор за цялата сюрия носители на душата ми. Че всички ги е срам от мен. Че от мен се очакват едва ли не чудеса - а аз нищо не правя... нищо не виждам, нищо не разбирам, нищо не усещам... Крещеше ми, че или ще стъпя на 'верния път', или великите ми предходни душедържатели ще намерят начин да ме замести някой друг в най-скоро време... И крещеше с глас, който не излизаше навън, а сякаш направо влизаше от него в мен. Защото езикът му ми беше напълно непознат. Но просто знаех какво точно ми крещи.

Като ми се накрещя и ме пусна, известно време се опитвах да си поема дъх и го гледах как се отдалечава. Самият той беше наистина черен - но носеше бяло-червена дреха... и миришеше не просто кошмарно, а направо като излязъл от Ада.

Когато най-накрая се изсипах от леглото на пода, първата ми работа беше да повърна. А после 2 дена не се отлепих от сестра ми - съвсем буквално я държах за полата и не исках да я пусна...

След известно време разбрах идеята на въпросния 'сън', кой е бил въпросният еднорък смрадливец и с каква цел ми е крещял. Понякога, когато много оплета конците, мога да доловя във въздуха тънък нюанс на миризмата му - и тутак си разбирам, че съм ги натворила едни...

Той, като един от великите преди мен, наистина е бил успешен душедържател. Тази или този, която ще е след мен - също ще е такъв. Знам това. А аз най-вероятно съм задънената улица сред въплъщенията... Някак всичко, което нося, няма приложение 'тук и сега' - поне спрямо времето. Емоциите ми са прекалено първични и диви, мислите ми са прекалено зад хоризонта. И си вися... понякога - надолу с главата... Но поне съм сигурна, че мястото е правилното, ако не друго. Което пак е нещо.

Мдам... разминаване... в пространствено-времевия континуум...
Може би.

Пътеводителят е верен - действителността често греши...

Ти си и частицата, и цялото... Пространствено-времеви континиуум, а?
Кефи ли те Грегъри Санто?

Близнаците-на сапун!

Това не е достатъчно за утеха, когато трябва да изживееш цял един живот в своето разминаване...

Знам, че се обръщаш към Джем, но понеже подхванах темата - може и текстът ми да е прекалено напевно-лиричен, за да стане ясно, но човек страда истински от подобно разминаване със себе си... по един или друг начин...

... душата ми, тая прекрасна паянтова лудница... - Мирела Иванова

писна ми от паянтовите лудници, затова имам честта да ви представя новата си сигнатура

млада, хубава, с големи цици и не пуши

Ти на мен ли ще ми ги разправяш с Плутоновите ми разтрошавания на всичко, в което вярвам и на Хироновите ми активирания на възможно най-тъмните ми и болезнени сенки, натикани в подсъзнанието.
Книгата, за която й споменавам- я превеждам онлайн. Една комбинация между философия, окулт, метафизика, психология и астрология. Опитвам се от една страна да успокоя ума си, но това малко топли чувствата ми.
Така че всички тези "призраци" - баси, как да ги заобичам, как да ги приема, когато всичко в мен се бунтува и иска да ги няма?
Е, не става...И за проектирането на сенките навън, и за болката да осъзнаваш, че събитията се случват навън, щото вътре в теб не си се ориентирал изобщо..
И тръгването от някаква нулева точка...
Разбира се, че е слаба утеха...права си. Но я търсим...откъдето изпадне, защото иначе...лошо.

Близнаците-на сапун!

донякъде помага будистко-донхуановския подход на Нептун в пети ("какво са няколко десетилетия земен живот на фона на вечността, така че си свиркай"), а донякъде пречи ("коя съм, къде съм, защо съм, как съм попаднала тук, къде е аварийният изход?").

Има ли начин да престанем да мислим, чоплим, търсим, желаем и просто да бъдем? На всички ни се е случвало, защо си губим центъра? Къде грешим? Или просто още не сме се наситили, още ни е интересно това "колко мъка има на тоя свят, боже, я да видим мога ли да я преплувам цялата"...?

Анонс

Загубила съм си посоките.

Скъпи крадци на табелки,
моля,
върнете ми поне тази,
на която пише
”Авариен изход”.


млада, хубава, с големи цици и не пуши

Редактирано от Koтkaтa Mapтa на 27.02.05 18:40.

Закъсняла с един сатурнов цикъл? Време да пораснеш и да възприемеш малко "конструктивизъм". Разликата между дете и зрял човек е, че първото пресъздава приказките, живее с куклите и строи с конструктор, вторият създава сам живота си, конструира го на всяко едно ниво - срещи, събития и реакции. Носталгията е по-скоро характерна за "умиращите" хора, които не виждат смисъл нито в сегашния, нито в бъдещия живот. Много ми прилича на моя сатурн.

Да знаеш да чакаш, да можеш да чакаш, това е любов!

Как хубаво си го казала само! Вярно е...и е тъжно...
Ако те успокоява, има и други, попаднали не във времето си. Хубавото е, когато все пак можеш да срещнеш и други подобни "грешки"

Днес е моята лоша Неделя. В "Мери Попинз" имаше лош Вторник и лош Четвъртък, при мен е Неделя. Събудих се мрачна и сърдита на целия свят. Извадиха ме от съня ми насилствено, с типичните неделни шумове, които понякога така ненавиждам!А списъкът със задачи стоеше неумолимо пред мен. Случвало ли ви се е понякога да не ви се събужда. Да се свиете като ембрион в юргана си и да откажете общуването със света? Всичко ми се виждаше безсмислено днес - висенето на олющената спирка, влаченето в мизерния автобус, потискащата празнота на коридорите в работата ми, глупавото интервю, което трябваше да смъкна и което ме завлече в свят, който ми е противен. Изпитах неприязън към себе си, когато чух сухия си глас, докато говорех с майка ми по телефона. Това е един от онези дни, когато съм зла без причина и после...тайно се измъчвам от това. Дори стограмката ром не счупи бравата на заключената ми душа. Приятелите си усещам като някакви призрчни същества, по-нереални от призраците в сънищата ми. Бившите любови изплуват в съзнанието ми с техните настоящи вдъхновения, бъдещите ми ги няма никакви. А сега-то ми е като опожарена августовка нива...
Дори не мога да се наплача, защото сълзите ми и те са се стпили някъде по пътя. Понякога тъгата е за предпочитане пред лошите Недели... Май има някакво обяснение, въпреки че не разбирам кой знае колко от астрология - транзитното ми Слънце е в квадрат с Луната, Нептун и Меркурий... (не знам какво точно значи това, но се научих да набръчквам нос като видя квадрати)

"Всичко си струва труда, щом душата не е дребна"...Фернанду Песоа