Българи в Америка през античността! / Наука / Хуманитарни науки / Археология

Малко известно

АТИЛА - БИЧ БОЖИЙ ИЛИ МОРСКИ КРАЛ

Историята на търговското корабоплаване, морските войни и корабостроенето в периода на Големите миграции в Северна Европа (300-500 г.) отрежда традиционно водеща роля на римляните, англо-саксите, ютите, вандалите, готите и фризийците. Племена като хуните и аварите обикновено са причислявани към т.нар. „номади на степите”, а сведенията на летописеца Йоан Малала и поета Йоан Цеце от Византия за пристигането на Ахил пред Троя с кораби и войска от хуни, българи и мирмидонци не се приемат за автентични. Редица исторически източници, археологически находки, лингвистични данни и митологични свидетелства обаче потвърждават наличието на корабостроене и корабоплаване при хуните.

ПИРАТСКИ НАПАДЕНИЯ
НА ХУНИТЕ ПРЕДИ НОВАТА ЕРА

Според „История на кралете на Британия” от Джефри Монмаут хуните са осъществявали нашествия и грабежи на Британските острови и в Германия. В тези пиратски нападения те са били предвождани от своите крале Хумбер и Мелга. Разполагали са с кораби, на които са товарели заграбената плячка (злато, сребро) и знатни пленници. В глава I от книга II хронистът разказва как Брут се сдобил „с трима прочути синове от съпругата си Игноге” - Локрин, Албанакт и Камбер. По-късно те разделили
кралството Британия помежду си и всеки се оттеглил във владенията си. Локрин, който бил най-възрастният владеел средната част на Острова, по-късно наречена Логрия или Легрия в негова чест. Камбер получил земята, разположена отвъд реката Северн, която сега се нарича Уелс. Най-малкият брат Албанакт владеел страната Албания (днес Шотландия). След като тримата управлявали дълго време в мир, кралят на хуните Хумбер пристигнал в Албания (Шотландия), убил Албанакт в завързалото се сражение и принудил хората му да избягат при Локрин. В следващата глава II братята Локрин и Камбер събрали цялата си войска, сражавали се с краля на хуните Хумбер и го обърнали в бягство. В опита си да избяга Хумбер се отправил към близката река и се удавил в нея, поради което тя носи неговото име и до днес.
След победата Локрин подарил плячката добита от враговете на своите войници; за себе си запазил златото и среброто, които намерил на корабите, както и три възхитително красиви девици; едната била дъщеря на крал от Германия и заедно с другите две била насила отвлечена от Хумбер след като той опустошил страната им. Победата на Локрин и Камбер над хуните е датирана през 1079 г. пр. Хр. В книгата „Митология на Британските острови” проф. Джефри Аш анализира етимологията на името на река Хумбер. То може да бъде преведено като „добра река” и да бъде класифицирано като старо-английско. В хрониката на Джефри Монмаут обаче, Хумбер е крал на хуните, а реката в която е удавен получава неговото име. Очевидно тук може да се търси връзка и с реката като символ на мъжествеността и създаването на потомство при хуните.

НАШЕСТВИЯ ПО МОРЕ ПРЕЗ НОВАТА ЕРА

Пиратските нападения на хуните продължават и през новата ера. Нападението на краля на хуните Мелга срещу Шотландия е регистрирано по време на римското владичество на Острова. В глава III от книга VI Джефри Монмаут твърди, че Мелга намерил временно убежище от преследванията на римляните в Иберния (Ирландия), но по-късно се завърнал с нови съюзници и кораби:

„След това римляните вдъхнали кураж на изплашените хора доколкото това било възможно и им оставили образци от въоръжението си…Едва римляните се били сбогували (с местното население) и двамата водачи Гуаниус и Мелга слезли от корабите си, с които били избягали в Ирландия преди това, и с техните банди от шотландци, пикти, норвежци, даки (датчани) и други, които те довели се хвърлили срещу цяла Албания (Шотландия) до самата стена”.
В „Англо-саксонски хроники” например се съобщава, че през 477 г. в Британия пристигнал Ела, заедно с тримата си сина (Симен, Вленкинг и Сиса) и три кораба. Те слезли на мястото, наречено Бряг на Симен (в близост до Селси Бил, Съсекс), „погубили много от уелсците; а други прогонили в гората, която се казва Андред’сли.” Съществуват две хипотези за произхода на Ела. Според първата той е син на Еллак. Както е известно Еллак е син на Атила и последен вожд на хуните в Западна и Централна Европа. Според втората хипотеза той е син на саксонския принц Есле.
И ако произхода на Ела е спорен, то византийският хронист Прокопий Кесарийски е пределно точен по отношение на етническата принадлежност на варварите, които преминали Дарданелите през 539-540 г. В книга 2 от съчинението „Войната с персите” той говори за опустошенията извършени от хуните в Европа (32 укрепления в Илирия) и (Мала) Азия. Авторът описва как огромна войска от хуни преминала през река Истър (Дунав) и нападнала Европа. Уточнява се, че това се е случвало и по-рано, но никога не е носило на местните жителите толкова нещастия и огромни беди. Варварите опустошили всичко от Йонийския залив до предградията на Византия (Константинопол). Разорили 32 укрепления в Илирия, а град Касандрия (в древността той се наричал Потидея) превзели със сила. С цялата плячка и 120 хил. пленници се отправили към домовете си без да срещнат съпротива. Впоследствие често се появявали по тези места, дори превзели със щурм и Херсонес (Тракийски Херсонес). По време на прибоя хуните преминали през укреплението при Черния залив, установили се между т. нар. Дълги стени и неочаквано нападнали римляните в Херсонес. Много от тях убили, а други взели в робство. Неголям отряд от хуни преминал пролива между градовете Сист и Абидос, опустошил азиатските земи и веднага се завърнал в Херсонес. После заедно с останалата войска и цялата плячка всички се насочили към домовете си.
Сведенията на Прокопий Кесарийски се потвърждават от „Историята на Северен Кавказ” (ИНСК, 1988, 96-97 стр.), където се разказва за нападенията на родствените на българите племена „утигури” и „кутригури”. Те заемали господстващо положение в Източното Приазовие и Причерноморието; след 449 г. нахлували в Тракия, опустошавали Балканския полуостров, а през 539-540 г. проникнали даже в Мала Азия. Иван Божилов съпоставя наличните исторически източници и прави извода, че тези (пра)български групи са достигнали Галиполи, прехвърлили са се в Мала Азия, разграбили са околностите й и са се завърнали („Българите във Византийската империя”, 1995, 23, 57 – бел. 7
Следователно те са извършили две плавания през Дарданелите с неуточнени в изворите плавателни средства.

МОРСКА КАМПАНИЯ НА АТИЛА ПРЕЗ V ВЕК

Дали Атила е разполагал с морски флот? Използвал ли е кораби за бойни цели? Участвал ли е в сражения на море? Отговори на някои от тези въпроси дава полско-литовската “Хроника Быховца”. В нея се разказва за морски поход на Атила около Западна и Южна Европа, стоварване на десант в западната част на Балканския полуостров и превземане на земята на съвременна Хърватска. Корабите, с които е осъществено плаването не са описани, но сравнително точно са изброени страните и моретата, през които преминава маршрута. Това са морето-океан (вероятно Атлантически океан), Земско море (Средиземно море), Британия, Франция (или френската земя), Испания и италианската земя. Очевидно експедицията е преминала през Гибралтарския пролив и съвременните Йонийско и Адриатическо море. За съжаление началната й точка не може да бъде установена от текста на хрониката:

„В година 401 от рождението на Христа...се появи Атила, наречен Бич Божий; той излезе/дойде от реката Югра/Юхра, а реката Юра и днес се намира в земята на цар Ивак; бащата на Атила се наричаше Мандазиг. (Атила) излезе с тримата си братя: Ачар, Рохас и Биеда; излезе от/на морето-океан и пристигна в Земско море, което се намира между Франция и Испания. А когато на/влязъл в това море, тогава от Британия тръгнала кралицата на име Урсула, която трябвало да се омъжи за сина на английския крал; с тази кралица имало и единадесет хиляди девойки. Атила убил и кралицата и всичките единадесет хиляди девойки, които били с нея и те станали мъченици в името на Христа. Това било първото престъпление, което извършил Атила над християнския народ. После (той) заобиколил френската и италианската земя и отишъл/плавал по море до хърватската земя; там се стоварил (с войска) от морето и със сила взел хърватската земя”.

Началният параграф на “Хроника Быховца” не е запазен в оригинал. Той е известен на изследователите от по-късен препис, наречен “Хроника Стрыковского” (том I, стр. 56-57). Голяма част от текста на двете хроники съвпада изцяло, поради което на мястото на липсващия параграф в “Хроника Быховца” е включен съответният текст от “Хроника Стрыковского”.
В оригиналният полски текст на “Хроника Быховца” река Югра е изписана като Юхри (Juhri), а в руския превод – Югра. Възможно е под река Югра хронистът да е имал предвид река Угра, която е приток на река Ока. М.Меховски, най-известния полски географ от началото на 16 век в своя “Трактат за две области Сарматия ” (М., 1936 г., стр. 109) също употребява името Югра по отношение на реката, която днес се нарича Угра. Колкото до река Юра то тя е приток на река Неман, която се намира в Беларус. Ивак вероятно е цар Иван IV Грозни (вж. И. Данилович “За литовските летописи”, ЖМНП, 1840, №11, стр. 93-94).
Описаният в “Хроника Быховца” морски поход около Западна и Южна Европа е значителна по мащабите си инициатива, за осъществяването на която са били необходими финансови ресурси, материална база, добре обучени екипажи и навигационни познания, големи и здрави кораби, провизии и силна войска. Следователно ако Атила е предприел един толкова мащабен морски поход той трябва да е регистриран и в други западно-европейски хроники от разглеждания период. В прочутите „Англо-саксонски хроники”, съставени от Нений (вж. библиографията) е записано важно събитие, което има отношение към проблема. Нений проследява пристигането на саксонските вождове Хенгист и Хорса с три кораба на Британските острови през 447 г. (глава 31). Според автора двамата били прогонени от Германия и намерили добър прием в двора на краля на бритите Вортигерн. Той се нуждаел от подкрепление във войната срещу скотите и пиктите. Хенгист и Хорса се включили с готовност в нея и дори предложили на Вортигерн помощ от своята страна. Кралят се съгласил и „проводил пратеници в Скития, където те избрали известен брой войнствено настроени бойци и се завърнали със 16 кораба”. В този пасаж не се посочват местоположението, границите или владетеля на Скития, нито пък етническата принадлежност на бойците. Със сигурност обаче може да се каже, че по същото време (447 г.) Скития влиза в границите на Хунската империя, а обединител на двете могъщи кралства Германия и Скития е Атила (за справка вж. по-долу: Гибън, 1845). Нещо повече – официалното название на държавата на Атила в европейските управляващи и дипломатически кръгове е Скития, а не Хунска империя. Само година по-късно – през 448 г. римляните изпращат дипломатическата мисия при хуните. Предводителят на мисията – Приск Панийски (за справка вж. по-долу: Панийски, „Готска история”) съобщава, че е изпратен в Скития и нарича Атила „царствен скит”. Следователно в „Англо-саксонските хроники” на Нений е официално регистрирано отплаване на 16 бойни кораба от Скития, област която в периода 447-448 г. е била под контрола на хуните и в състава на тяхната държава. Очевидно първоначалната посока на морския поход на Атила от “Хроника Быховца” и подкреплението от Скития за Вортигерн в „Англо-саксонски хроники” съвпадат. И в двата случая изходна точка е Скития (при Атила река Юра на територията на съвременна Беларус, а за пратениците на Вортигерн просто Скития в по-общ план).
Как точно са изглеждали корабите на Хенгист и Хорса? Отговор на този въпрос ни дава датският изследовател Я. Роел, който проектира и построява „Хугин” – реплика на ранен англо-саксонски боен кораб от 5 век. Копието е построено през 1948-1949 г. в корабостроителницата Frederikssund и има следните характеристики: дължина 23,80 м., широчина 5,10 м., газене 1,75 м. и ветрилна площ 40 кв. м. Предполага се, че с подобни плавателни съдове англите, саксите и ютите са достигнали Британските острови. „Хугин” е спуснат на вода именно, за да ознаменува 1500-годишнина от пристигането на Хенгист и Хорса в двора на крал Вортигерн. Поради наличието на носово украшение на дракон незапознатите с темата често причисляват „Хугин” към викингските кораби. Драконовата глава върху вълнореза на „Хугин” всъщност е възстановена по известния „Гоблен от Байо”, който пресъздава нашествието на Уилям I Завоевател в Англия през 11 век. Тя наистина е елемент от по-късна епоха, но самият „Хугин” е англо-саксонска реплика, Хенгист и Хорса са саксонци, а не викинги.
Крайната точка на плаването е разположена някъде по брега на съвременна Хърватска. Не е известна по-нататъшната съдба на „корабите”, с които Атила пристига на Балканския п-в. Възможно е те да са били използвани в други морски походи, за по-различни цели или пък да са били изоставени/изгорени. В унгарската Illuminated Chronicle се твърди, че жителите на Далмация, Панония, Македония, Фригия и Памфилия пострадали изключително много от нападенията на хуните и поискали разрешение от Атила да напуснат домовете си. След като получили съгласието му те „пресекли Адриатическо море и се установили в Апулия”. Плаването им до Италия може да е било извършено срещу заплащане с „корабите” на Атила. Съществува и едно косвено свидетелство за възможностите на хуните да осъществяват нападения с кораби по крайбрежието на Адриатическо море. При навлизането на войските на Атила в Западната Римска империя през 452 г. жителите на някои от опожарените селища се оттеглили на малък остров в Адриатическо море. Впоследствие те се преместили на друг остров (Риус Алтус) и там основали прочутия град Венеция. Според унгарската Illuminated Chronicle повторното преместване е предизвикано от страха от хуните. Унгарският хронист Николай Олай в документалната „Повест за Атила” от 16 век допълва, че бегълците избрали Риус Алтус, защото се опасявали от „силата на Атила”, която можела да ги достигне на малкия остров. Вероятно той е бил достъпен за хуните посредством крайбрежни плавателни съдове с неголеми размери.

ПЛАН ЗА ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА АФРИКА И АСИРИЯ?

Известната унгарската хроника „Геста Хунгарорум” представя завоеванията на Атила в Западната Римска империя през 452 г. Тя проследява в детайли обсадата и превземането на градовете Аквилея, Конкордия и Фриули. Подобна е и съдбата на селищата в ломбардското херцогство: посочва се, че хуните „разпростряли властта си върху Тревизо, Падуа, Верона, Бреша, Кремона, Мантуа, Пергамо, Милано, Александрия, Ферара и други”. Равена била предадена от Йоан, местният архиепископ на Арианската църква, който пуснал тайно в града част от варварите и техния вожд. Архиепископът имал много богатства и бил назначил 12 ариански кардинали против волята на католическата църква. Йоан позволил на хуните да избият истинските християни, които били по-влиятелни от него в града. Той обещал на Атила, че може да завладее цяла Италия, град Рим и Африка без усилие и разходи, ако се присъедини към Арианската църква и преследва християните. Атила с готовност се съгласил, но той се интересувал повече от властта отколкото от религията. По-късно в Равена пристигнал папа Лъв с множество свещеници. Той се срещнал с вожда на хуните и преговарял с него в полето край града. Атила се вслушал в молбите и думите на римляните, защото бил изплашен от ужасно видение: като погледнал към небето видял мъж, който кръжи във въздуха, държи сабя в ръка, скърца със зъби и го заплашва, че ще му отреже главата. Ето защо вождът на хуните влязъл в Равена, заловил арианския архиепископ и неговите последователи, така както го посъветвал папата. Атила взел насила 60 хил. златни марки от Йоан и съучастниците му, след това ги убил и се завърнал в Панония с цялата си армия. Той вече бил подчинил земите на Юга, Запада, Севера и Изтока и „възнамерявал да пресече морето и да завладее Египет, Асирия и Африка”. Сведението се потвърждава и от Николай Олай в документалната „Повест за Атила”. Тук трябва да се отбележи, че в книгата „Прабългарите през V-VII век” (Орбел, София 2005, стр. 173-174) Рашо Рашев повдига въпроса за т. нар. „отделни находки на население от степен произход” в Египет. Според автора в един новооткрит папирус от Египет се споменава за тип свободна дреха от чиста коприна по хунска мода (Diethard 1996: 256-257, №5. 100). Възможно е думата „хунска” да е употребена като нарицателно име за народи, различни от гръцкия. Всъщност археологически паметници на население от степен произход в Египет не са известни на науката. Отделните находки, за които стана дума по-горе са една златна апликация и златен двустранен коланен накрайник (Werner 1974: Taf. IX/6,7). Те издават „присъствие на степна коланна мода, а вероятно и на население, което, попаднало в тази част на Византия, бързо ще се е претопило в местното християнско население, приемайки неговия бит, религия и погребални обичаи”. В дискусията за степните находки в Северна Африка се включва и изследователят Ищван Бона (Das Hunnenreich, 1991). Той акцентира върху т.нар. „Съкровище от Картаген”, намерено преди Първата световна война (1914-1918) в римски саркофаг в Кудиат Ватьор, Тунис. Съкровището включва 169 тънки златни обшивки (вероятно за було), фибули, златна тока, златна катарама с касети от хунско време, една късно римска огърлица и др. Повечето археолози от Западна Европа приемат находката за вандалска или аланска. Съществуват обаче и други мнения относно нейната етническа принадлежност. Руският учен Ростовцев, който пръв обработва и описва „Съкровището от Картаген” смята, че то е „сарматско от вандалската епоха”. Според него златната тока има най-близък аналог в находки от Керч, златна катарама с касети от хунско време – в археологически паметници от Панония, а фибулите – в открития от Северен Кавказ и Дюрсо. За Ростовцев златните токи от Кудиат Ватьор и Керч вероятно са произведени в една и съща работилница. Анализът на златната катарама показва, че тя е попаднала в Северна Африка през 20-е години на V век и е била носена в периода 429-438 г.

РЕЧНО КОРАБОПЛАВАНЕ

През 448 г. от новата ера римляните изпращат посланици в двора на Атила. Сред пратениците са Максимин и тракиецът Приск Панийски. По-късно Приск Панийски описва дипломатическата мисия в хрониката „Готска история” и оставя много подробни данни за маршрута на пратеничеството, царския двор, езика, характера, обичаите, външния вид, облеклото, въоръжението и бита на хуните. Информацията, предоставена от него е изключително ценна, защото той е очевидец на описваните събития. Най-интересни по отношение на речното корабоплаване при хуните са сведенията на Приск Панийски за пресичането на река Истър (Дунав):

„След като трудния път остана зад нас ние достигнахме една блатиста равнина. Посрещнаха/приеха ни варвари-лодкари, които ни превозиха през реката (т.е. Истър) на лодки-еднодръвки, които те изработват сами като отсичат дървета и издълбават вътрешността им. Те (т.е. варварите-лодкари) не се бяха приготвили точно заради нас, а преди това бяха превозили и една тълпа варвари (т.е. хуни), която ни срещна по пътя, защото Атила искаше да се прехвърли в земята на римляните под предлог, че ще ловува. Всъщност за царствения скит (т.е. за Атила) това беше и приготовление за война под предлог, че не всички бегълци му бяха предадени. След като бяхме превозени през Истър и повървяхме с варварите около 70 стадия бяхме принудени да изчакаме в едно равнинно място, докато Едикон със своите спътници не извести Атила за нашето пристигане”.

От изложението се вижда, че Атила поддържа специална група от варвари-лодкари, който осъществяват превози с лодки-еднодръвки между двата бряга на река Истър (Дунав). Следователно в държавата на хуните е създадена структура, която отговаря за военно-транспортните, дипломатическите и товарните превози през големите реки. Дейността на тази структура се отличава с високо ниво на организираност. Варварите-лодкари превозват група от хуни през река Истър (Дунав) от Дакия в Мизия (посока север-юг). Официално Атила възнамерява да се присъедини към тях и да ловува в Мизия, а всъщност планира да започне нова война срещу римляните. Варварите-лодкари превозват римските посланици Приск (от тракийски произход) и Максимин, заедно с придружаващите ги хуни от Мизия в Дакия (посока юг-север). Атила остава в Дакия, поради пристигането на римските пратеници и не преминава река Истър (Дунав). В цитирания пасаж от „Готска история” авторът посочва вида на плавателните средства (лодки), материалът (дърво) и начинът на изработката им (чрез отсичане на дървета и издълбаване на ствола). Последното е свидетелство за примитивни корабостроителни умения и наличие на корабни майстори във военновременни условия. Ето защо мястото, където варварите отсичат дърветата и издълбават вътрешността им може да бъде определено като „примитивна военно-полева корабостроителница”.
В „История на залеза и падението на Римската империя” (1788) Едуард Гибън представя похода на Атила в Галия през 451 г. Според автора преминаването на река Рейн от хуните и техните съюзници е осъществено по „мост от лодки”. Дървеният материал за лодките бил отсечен и доставен от Херсинската гора.
Впечатлението за високото ниво на организираност в речните превози при хуните се засилва от описанието на Приск Панийски за пресичането на още три реки (Дрекон, Тигас и Тифесас) с лодки и няколко други със салове:

„Ние останахме на това място още един ден след отпътуването на Бигила. На следващия (втория) ден ние се отправихме заедно с Атила към северната част на неговата страна. Изминахме известно разстояние заедно с варварите и свърнахме по друг път, според указанията на нашите водачи от скитски произход...
От тук ние продължихме по един равен път, който лежи в равнината и срещнахме плавателни реки, от който най-големите (след Истър) бяха Дрекон, Тигас и Тифесас. Ние пресякохме тези реки с лодки-еднодръвки, които се използват от крайбрежните жители, а останалите реки преплавахме на салове, които варварите (т.е. хуните) возят със себе си върху каруци/талиги и използват във местности покрити с вода/разливи”.

Тези факти допълват познанията ни за речното корабоплаване при хуните. Освен лодки те използват като плавателни средства и салове; нещо повече - саловете са постоянна част от оборудването/екипировката на войската, превозват се върху талиги и са сигурно средство за преодоляване на водни басейни. С основание може да се предположи, че в армията на Атила е съществувала бойна единица, която е отговаряла за изработването и поддръжката (превоза върху талиги) на салове за военно-транспортни цели.
За плаване на крал Етцел (Атила) с кораб по река Дунав се разказва в Авантюра XXII „За това как Етцел направи Кримхилда своя жена” от известната епическа поема “Песен за нибелунгите”:

„В здраво укрепения/богатия Майзенбург* всички се качиха на кораб. Водата, която хората виждаха да тече беше покрита с коне и хора, като че ли бе здрава земя. Много здрави кораби бяха събрани заедно, за да не им навредят вълните или течението. Върху тях бяха опънати много палатки, като че ли все още (хората) бяха на сушата.”

* Майзенбург – днес град Виселбург, разположен на река Дунав на разстояние 21 мили югоизточно от Пресбург

“Песен за нибелунгите” развива сюжета за сватбата между Етцел (Атила) и германската принцеса Кримхилда, датирана през 453 г. Авантюра XXII описва тяхното завръщане с кораб в кралството на Етцел. Очевидно тук корабът е символ на царската власт и сила, важен елемент от тържествената церемония, както и транспортно средство за официалните гости. Разбира се, сведението от “Песен за нибелунгите” е легендарно.

Горенаписаното е цитат от
изслидване на Господин Калоян ПАНЧЕЛИЕВ,
който със помоща на Господата:
Живко Табаков и Преслав Панчелиев
изкарват Малко известни
факти на светло.

Знам, че нищо не знам - днешният открит отговор, събужда нови две неизвестни...

РЕЧНО КОРАБОПЛАВАНЕ

Друг вид примитивни плавателни средства, използвани от хуните са кожите (или кожените лодки, салове). За това свидетелства унгарската хроника „Геста Хунгарорум” и по-точно в параграф 9 от главата „Първото навлизане на унгарците в Панония”:
/9/ „Докато Детрий и Макриний размишляваха и дискутираха, хуните пресякоха Дунав при Сикамбрия тихо през нощта в кожи/кожени лодки/ салове (in skins)”.
Пресичането на реки с кожи (или кожени лодки) е широко разпространено сред племена като хуните, аварите, печенегите, узите, куманите и др. Технологията за изработване на кожени салове не се променя и като цяло се запазва и до късното Средновековие. Ето как еврейският пътешественик рави Петахия описва изработването, размерите, товара и приложението на кожените салове при куманите през 1170 г. :
„Те (куманите), нямат кораби, а съшиват наедно десет разпънати конски кожи с връв (въже), която се прикрепя по краищата наоколо; те сядат на кожите, като турят там своите талиги и целия си багаж. После те привързват от края на кожите за опашките на своите коне, които пущат да плават, и по тоя начин преминават на другия бряг”.
Изброените по-горе племена използват кожите и за изработка на мехове, с които също преодоляват водни пространства. В документалната „Повест за Атила” Николай Олай съобщава, че угрите (=хуните) на два пъти преминали Дунав при Келенфеулде с кожени мехове специално пригодени за условията на дълбоките реки. Според Олай войската на угрите разполагала с голям брой подобни мехове.

ХУНИ В РИМСКИЯ И ВИЗАНТИЙСКИЯ ФЛОТ ПРЕЗ V-VI ВЕК

Службата във византийската армия и флот е била привлекателна за много чужденци поради възможностите за професионална изява, доброто заплащане и високото обществено положение. Във флота на империята са служили славяни (Доброгаст), варяги, нормани, англичани, норвежци (Харалд Хардрад, Сигурд Кръстоносеца), генуезци, венецианци, българи (Мавър, Давид от Охрид, Йоан Радин), наемници каталани (Роже дьо Флор) и др. Сред тези чужденци е имало и хуни. За това свидетелства византийският историк Агатий Миринейски в книга 3 от своята хроника "За управлението на Юстиниан":
„За да не бъдат лесно повредени от нещо корабите, които се намирали на реката, антът Дабрагез – на длъжност таксиарх, и някакъв хун, на длъжност лохаг, който се казвал Елмингир по заповед на военно- началниците въоръжили десет леки кораба, качили на тях оръженосците си и се отправили колкото е възможно по-нагоре по реката, като я охранявали с най-голямо внимание, наблюдавали във всички посоки за пресичащи (средства), плавали ту по средата на реката или се приближавали към единия или другия бряг и тогава се случило нещо радостно и приятно...”
Събитието е датирано през пролетта на 556 г. по време на византийската кампания в района на река Фазис. Елмингир (Elmingeiros) е офицер от хунски произход във флота на империята. Неговата длъжност е лохаг; в негово разпореждане е поставено специално подразделение, наречено „лохос”. Заповядано му е да участва в подготовката за бойни действия на 10 речни кораба заедно със славянина Дабрагез (Доброгаст). Елмингир се включва в съоръжаването и екипирането на корабите, както и в патрулирането нагоре по течението на река Фазис.
В допълнение може да се каже, че в римския флот също са служили хуни. През 427 г. (според други данни 424 г.) Гала Пласида, майка и регент на младия император Валентин изпраща в Африка голям флот срещу разбунтувалия се генерал Бонифаций. Генералът проявява толерантност към арианството и търси възможности за съюз с вандалите, което е в разрез с официалната политика на Рим. В състава на войската, изпратена с корабите са включени готски и хунски наемници, а за командващи флота са назначени Маворций (Mavortius), Галио (Gallio или Galbio) и Саноке (Sanoeces). В историческите извори титлите на тримата са обозначени като duces. Известно е, че Маворций, Галио и Саноке загиват в Африка.
Името на Саноке (Sanoeces) обаче е обект на специални изследвания от страна на учените Моравчик и О. Менхен-Хелфен. Вторият анализира няколко имена, които са подобни по произношение и правопис на Саноке (“Светът на хуните”, Глава 9: „Език”, Част 7: „Лични имена с неопределен произход”). Сред тях са Сондоке (Sondoke), Сундике (Sundice) и Сундикус (Sundicus). О. Менхен-Хелфен отбелязва, че и трите имена са свързани с българската история: Сондоке фигурира в списък от имена на българи в Евангелието от Чивидал (8-9 век), Сундике се споменава в писмо на папа Йоан VIII до български благородник от 879 г., а Сундикус е един от българите, присъствали на осмия Вселенски събор в Константинопол през 869-870 г. Кана-багатур Сондоке бил син на Йоан Иртхутин и член на Съвета на великите боляри (боили). От втората си съпруга – славянката Собеслава имал деца Богомила и Велегнев (Гюзелев, 1969).

МОРСКА ПЕХОТА

През VI в. на Апенинския полуостров проникват хуни, славяни, българи, перси, траки и др. Повечето от тях са наемници във византийската армия и участват във войните на император Юстиниан срещу готите. Според монографията „Българите, живеещи в Италия през късното средновековие” от Винченцо Дамико българи дебаркирали „по плажовете на Бруцио, заедно с гепидите и гърците” в периода 504-511 година.
Изпълнена с превратности и неочаквани обрати е тринадесетата година от Войната срещу готите в Италия, описана от Прокопий Кесарийски. В книга VII от едноименното съчинение авторът разкрива трудното положение на византийските войски и многократните опити на военачалника Велизарий да получи помощ от Константинопол. В края на 547 и началото на 548 г. император Юстиниан изпратил общо четири отряда на Апенинския полуостров съответно под командването на Пакурий, Вер, Вараз и Валериан. За първия информацията е оскъдна, докато за останалите трима се съобщава, че са пристигнали с кораби. Вер акостирал в Дриунт, слязъл на брега заедно с 300 бойци от племето ерули и изоставил корабите си. В последвалото сражение с готите 200 от ерулите били убити. Останалите се спасили благодарение на навременното пристигане на флота на Вараз. С него били изпратени и 800 наемници-арменци. Очевидно тези сили били недостатъчни, защото император Юстиниан заповядал на своя военачалник Валериан да прехвърли войскова единица от 1000 души от Армения в Азия на Апенинския полуостров в Европа. Дори и това подкрепление обаче не донесло желаната победа. В близост до Русциан готите на Тотила нанесли решително поражение на обединените сили на Велизарий. В резултат той се оттеглил на о-в Сицилия.
През първата половина на 548 г. Валериан се завърнал в Константинопол, където бил приет от императора. Юстиниан поставил под негово командване отряд от 2000 пехотинци и ги изпратил „с кораби в Сицилия” при Велизарий. Прокопий Кесарийски не дава сведения за етническата принадлежност на пехотинците. Хронистът Комес Марцелин обаче твърди, че те са българи (Joannes magister militum in Campania praedans Gothos, nonnullos liberat senatores: qui postea patitur nocturnum Totilae superventum Bulgarum suorum proditione). Ако приемем неговото свидетелство то тогава можем да проследим плаването и действията на българския отряд, разказани подробно от Прокопий Кесарийски.
Според Прокопий корабите на Валериан акостирали в Дриунт и се присъединили към силите на Велизарий. Тук пристигнал и военачалникът Йоан. Междувременно Тотила обсадил Русциан, където се намирали множество знатни византийски аристократи, 300 конници от Илирия под командването на тракиеца Гудил и масагета Халазар, както и 100 пехотинци. Велизарий, Валериан и Йоан събрали войската си и отплавали от Дриунт, за да помогнат на обсадените. За съжаление силна морска буря разпръснала корабите им и ги забавила допълнително. Когато флотът се събрал отново в близкото пристанището на Кротон положението на обсадените в Русциан вече било критично. Прокопий не съобщава за потънали кораби или човешки жертви в бурята пред Кротон следователно можем да предположим, че „българският” отряд останал в обединените сили на Велизарий. При Русциан обаче византийците не успели да стоварят десант, защото готите на Тотила организирали добре отбраната на брега. Той разположил в близост до морето конница и пехота и им „заповядал да приготвят копията си и да опънат лъковете си”. Византийците се изплашили, отказали се от десанта и се оттеглили в Кротон. Тук Велизарий заповядал на Валериан и Йоан да вземат по един отряд от хиляда души и да нападнат Пизенската област. Първоначално било решено походът да бъде осъществен по суша. Впоследствие Валериан отплавал с няколко кораба и своя отряд към Пизенската област. Той възнамерявал да стовари десант и да се присъедини към силите на Йоан, които се придвижили по суша. Двамата разчитали на изненадата и на един бърз и отклоняващ вниманието удар, който щял да принуди Тотила да снеме обсадата от Русциан. Плановете на Валериан и Йоан се провалили, защото готите продължили обсадните действия до превземането на града. Според Комес Марцелин българите преминали на служба при Тотила, което му позволило да започне настъпление в областта Кампания.

КОРАБОСТРОИТЕЛНИ УМЕНИЯ

При своите пиратски нападения в крайбрежните зони хуните са използвали тръстикови салове. Отново Агатий Миринейски в книга 5 от съчинението "За управлението на Юстиниан" описва как хуните (кутригури) построили и съоръжили 150 сала и нападнали Тракийски Херсонес през 558 г. Според Агатий „варварите решили да опитат един друг, смел, храбър и свързан с премного опасности начин, та така или да превземат по-бързо крепостта, или да я изоставят най-сетне, като се откажат от нея и се завърнат в своите селища”. Те събрали колкото може повече тръстикови стъбла – твърде дълги, доста яки и извънредно дебели, нагласили ги добре и като ги свързали с върви и усукана вълна, направили много вързопи. След това поставили прави греди и дъски по краищата (на вързопите) като ги стегнали с по-големи въжета и ги свързали съвсем плътно. Така три или повече вързопа образували един сал, който бил лек, достатъчно широк, за да побере четирима души, и толкова дълбок, че да носи със сигурност товара си. За осигуряване на по-добри ходови качества хуните извили и прегънали малко предните им части нагоре във вид на корабен нос и като наподобили предни и задни части на кораб, направили на двете страни на саловете места за гребци.

„МОРСКИ БОЙ” МЕЖДУ ХУНИ И РОМЕИ

Разказът на Агатий Миринейски продължава с тайното спускане на саловете в западната част на залива край Енос и внезапното нападение на византийския флот. На саловете се качили 600 души и привързали с ремъци към бордовете им лопати. Варварите гребели несръчно и се отдалечавали от сушата; били въоръжени много добре и готови за действие. Планирали да заобиколят извивката на стената, която се простирала чак до морето и да нахлуят в селищата във вътрешността на континента, защото те не разполагали с укрепления. Византийският военачалник Герман разбрал от съгледвачите си, че тръстиковата флота скоро ще се появи, присмял се на безразсъдността на неприятеля и се зарадвал на възможността да спечели лесна победа. Той веднага съоръжил 20 кораба, събрал група бойци, облечени в железни ризници, въоръжени с щитове, лъкове и копия и отплавал.
Герман заповядал на командирите на кораби да изчакат в засада саловете на хуните зад един нос. Варварите заобиколили извивката на стената, насочили се към вътрешността на залива и настъпили с голяма самоувереност. Тогава именно корабите на ромеите излезли срещу тях и ги нападнали. Агатий Миринейски подчертава, че „те се втурнали с носовете на корабите напред и връхлетели много силно върху тръстиковите салове”. В резултат някои от саловете се преобърнали, а всички хуни загинали. Според автора варварите не се опитвали дори да се сражават, а просто „стояли върху саловете по необходимост и не знаели какво да правят”. Те се намирали в състояние на безредие и смущение, докато ромеите правели пробиви, където им се удавало, служели си с блъскане, както в пехотното сражение и сваляли в морето много противници. Освен това бойците на Герман разрязвали със сърповидните остриета на копията си въжетата, с които били свързани тръстиковите стъбла и много от саловете се разпаднали.

ЗАГАДЪЧНИ ГЕОГРАФСКИ НАИМЕНОВАНИЯ

В своята книга “Невероятният произход на северните народи” (1981, Nordica S.F. Ltd., Borough Green, Sevenoaks, Kent, England, стр. 114) С. Густен Олсен извършва подробен преглед и анализ на съвременните географски наименования от Скандинавския полуостров, които съдържат корена “хун”. В Швеция например техният брой е най-голям (общо 39 названия на населени места, ферми, планини, хълмове, езера, реки, острови, проливи и плитчини). Списъкът приложен от С. Густен Олсен включва: езерата Хун (в Остерготланд), Хунилсьон (в Ямтланд), Хунинген (в Калмар), Хунсбосьон (в Гавлеборг), Хунсен (в Копаберг), Хунснасен (в Йонкьопинг), реката Хунилан (в Ямтланд), селищата Хуна (в Кроноберг), Хунабо, Хунамала (в Блекинге), Хунамала (в Кроноберг), Хунебостранд, Хунебун, Хунекула, Хунемара (в Блекинге), Хунещад (в Халанд), Хунесторп, Хунсберг (в Кроноберг), Хунсала (в Калмар), Хунсберг (отново в Кроноберг), Хунсеберг (в Йонкьопинг), Хунсен (в Копаберг) и Хунсхулт, фермите Хунавик (в Йонкьопинг), Хунеберг (във Вастерботен), Хунерщад (в Йонкьопинг), Хунснас (в Йонкьопинг), Хунтли и Хунторп, островите Хунескар и Хуно (в Калмар), плитчините Хунебадан и Хунабаден, проливът Хунеболера, възвишения и хълмове Хунеберг (в Копаберг), Хунфлен (в Копаберг), Хунсбергет (в Кроноберг), Хуно Боте (в Калмар), и Хунсеберг (в Йонкьопинг). Името на възвишенията Хунеберг се превежда като „Планина на хуните”, а на селището Хунещад – като „Град на хуните”. В Норвегия съществува местност, наречена Хундален (в превод „Долината на хуните”).
В Белгия се срещат имената на населените места Хун (в областта Намур), Хунанж (Лиеж), Хунберг (Брабант), Хунаж (Лиеж), Хунинген (Лиеж), Хунсберг (Брабант) и Хунсел (Брабант). Във Великобритания могат да бъдат отбелязани населените места Хуна, Хункоут, Хунгладер, остров Хуни, нос Руба Хуниш (в оригинал на шотландски името се изписва като Rubha Hunish като значението на “Rubha” е “point” т.е. нос, точка, земя, издадена в морето, в превод на български значението е Хунски нос), залива Лох Хуниш и местността Бода Хуниш. В Исландия се намират заливите, наречени Хуна фиорд, Хуна фиордур, Хунафлой, устието Хунаос, долините Хунафлоа и Хунафлоал. Няколко селища, в чиито имена се различава корена „хун” има и във Финландия. Това са Хунако, Хунинко, Хунури и Хунсала. В Дания правят впечатление имената на населените места Хуне (в областта Нордуланд), Хунеторп (Нордуланд), Хунсби (Сторстрьом), Хунстрап (Виборг и Фин), реките Хунса и Хунсаа (и двете в Сторстрьом) и Хуне Бек (Нордуланд), фермата Хунберг (Нордуланд). Интерес предизвиква и името на езерото Тангран, разположено в Копаберг, Швеция. В статията „Нов прочит на руните по бронзовата седмолъчна розета от Плиска” доц. Иван Танев Иванов разглежда надпис на гръцки език, в който се говори за жертвоприношение, извършено от кан сюбиги Омуртаг. Според доц. Иванов „в надписа е вмъкната фразата ...ТАНГРАН..., която много хора възприемат като наименование на омилостивявания бог. Има много примери, когато исторически имена, понятия и термини на древни народи са предавани силно променени в надписи на гръцки език. Фразата ТАНГРАН също би могла да бъде силно гърцизирана членувана форма на Анишър, при което отсъстващите в гръцката азбука фонеми „ш” и „ъ” са предадени като „г” и „а”: ТОУ (ТОН) АНИШЪР = Т’АНИГЪР = ТАНГРА.”

ХУНИТЕ В СКАНДИНАВИЯ:
АРХЕОЛОГИЧЕСКИ СВИДЕТЕЛСТВА

Сьорен Нанке-Крог, директор на археологическия музей в Гьотеборг се занимава с проучване на религиозните вярвания в Скандинавските страни преди официалното приемане на християнството. Според него в Швеция са съществували форми на т. нар. “еретично християнство”, пренесени от Централна и Източна Европа през Балтийско море. Проникването им в Скандинавия започва след 400 г. от новата ера. Доказателство за това са многобройните графити и символи върху скали, култовите центрове на различни еретически групи, надписите върху каменни плочи на остров Оланд и други. Нанке-Крог твърди, че някои от ранните форми на “еретично християнство” са пренесени тук от хуните. Той се позовава на една от най-интересните археологически находки в Швеция – каменната плоча от Спарлоса. Върху нея са изобразени редица еретически символи, комбинирани с елементи, които имат отношение към степните народи. След провеждането на експедиция на остров Оланд и в резултат на задълбочени изследвания, анализи и сравнения Сьорен Нанке-Крог идентифицира като хунски следните графити върху плочата от Спарлоса: ездач, меч, шапка и юрта. За него юртата е еретически символ свързан с тялото на Христос, църквата и божествения Йерусалим. Други подобни еретически символи върху плочата са леопард и елен. Интересно е, че на плочата е изобразен и едномачтов ветроходен кораб с кърмово рулево гребло.
Други загадъчни находки са останките от ризници, намерени в гарнизона на Бирка през 1877 г. (експедиция на Халмар Столпе), 1934 г. (проучвания на Холгер Арбман) и 1998-2000 г. (проект на Лена Холмквист-Олавсон). В публикацията Steppe Nomadic Armour from Birka от Никлас Стерна ризниците от Швеция са анализирани и сравнени с подобни находки от Сибир и Централна Азия. Оказва се, че една от ризниците от гарнизона намира своя аналог в ризници от Тибет и Източен Туркестан. Следователно тя е от “старо-тюркски” произход. Датирана е в периода 900-950 г. от новата ера.
Никлас Стерна работи в института по археология към университета в Стокхолм. В неговите доклади гарнизонът на Бирка е обозначен като археологически обект RAA 35, ризницата открита от Халмар Столпе като находка номер 34 000:596, а ризницата намерена от Арбман като находка номер 21064. “Ризницата на Халмар Столпе” се състои от най-много фрагменти (плочки) – общо 275, докато “ризниците на Холгер Арбман и Лена Холмквист-Олавсон” включват съответно 201 и 244 фрагмента. Плочките са от следните типове: А1, А2, А3, B, C, D, E, F. От “Ризницата на Халмар Столпе” са анализирани общо 119 фрагмента, от “ризниците на Холгер Арбман и Лена Холмквист-Олавсон” съответно 56 и 92 фрагмента. Анализът е извършен в периода 1998-2001 г. в рамките на проекта “Крепости и укрепления в Средна Швеция в периода 400-1100 г.”, подкрепен от Bank of Sweden. Изводите са категорични:
1. Единствено в Централна Азия и Централен Сибир са открити ризници, подобни на тези в Швеция.
2. Находките на Халмар Столпе, Холгер Арбман и Лена Холмквист-Олавсон могат да бъдат дефинирани като “степни номадски ризници”.
3. Местата в Азия, където са намерени подобни ризници са Ниари (Тибет), манастирът Хуансе (също в Тибет), Турпан и Сан Пао (в Източен Туркестан).
4. Най-близкият аналог до ризниците от Швеция е ризницата от т. нар. Курган номер 11 в местността Балик-Суук в планината Алтай. Тя е датирана в периода 700-1000 година от новата ера и заедно с още 18 други е проучена от Глеб Кубарев. Според него подобни ризници са били произвеждани в оръжейните работилници в Согдиана и са принадлежали на тюркски воини от благородно потекло.
На базата на археологическите доказателства може да бъде направен изводът, че отделни групи от хуни са проникнали на Балтийските острови и в Южна Скандинавия през V-VI век. Вероятно това са били белите хуни, наричани и нафталити. В различните исторически източници името им се среща и като абдали, йе-да, йе-та, ефта, хуа, хуни, тисагети, малки гути/готи и т.н. Известни са няколко миграции на белите хуни от Азия към Европа. Около 450 г. сл. Хр. голяма група от нафталити, която първоначално обитавала земите на север от Китай се отправила на запад към Европа. Според Т. К. Дерби и неговата „Кратка история на Норвегия” (Лондон, 1954, стр. 26) в периода 500-600 г. сл. Хр. втора вълна от бели хуни се заселила на Скандинавския полуостров на територията на днешна Норвегия. Китайски източници разказват за малките готи (белите хуни), които живеели на север от Алтай. Те принадлежали към племенния съюз на големите готи наричани още масагети (Монтгомъри Макгавърн, „Първите империи в централна Азия, САЩ, 1939 г., стр. 486). Запазените описания в някои исторически извори ги представят като „русокоси, със сини очи”. Малките готи най-напред се насочили на юг към Китай, където били отблъснати при Голямата китайска стена и по-късно също се отправили към Европа.

Знам, че нищо не знам - днешният открит отговор, събужда нови две неизвестни...