Трудно ли е

да си признаеш грешката? Кой е правилния начин да бъде направено подобно признание? И дали така ще се издигнем в очите на другите или обратното?

действай, действай, действай!

тази мисъл беше вдъхновена от "извинението" на Теодосий Симеонов пред НТВ.
за действието съм съгласен. но все пак първо да се отдадем на разсъждения по въпроса, а? :))

не знам кой е Теодоси забравихпонататък

пък и не знам днес, днес нищо не знам

дано се отзове друг

а ако не се отзове здраве да е :))
аз никога не съм успял да се насиля да си призная искрено някоя грешка. винаги в извинението или признанието ми е имало едно "...но"
затова стигнах да заключението, че най-добре изобщо да не греша :))))
но все пак ми е интересно. някой дали си е признавал? искрено, без "но"? :)

без "но".

и знаеш ли какво чувствам тогава‚ когато разбера че съм сгрешила?
яд.
че съм такава глупачка‚ да греша така...
и нещо‚ което не е разкаяние‚ а още по–голям яд към самата себе си‚ ако грешейки съм засегнала някого. освен всичките пък неща‚ които усещам към този "някого"...

всеки греши‚ но от осъзнаването на това не е по–леко...

значи май не е както трябва и твоето признаване на грешки... защото и аз така го чувствам понякога, а не мисля, че трябва да е така. но кой знае. и 3 живота не са достатъчни за да се научим....

както трябва?

в смисъл – какво мислиш и чувстваш? как трябва да е?
не твърдя‚ че аз знам‚ или да очаквам‚ че ти ще дадеш най–истинската рецепта‚ но все пак – какво усещаш‚ че е ... а?
може пък да разберем нещо заедно? : )

Хич не е, ако си достатъчно доблестен.

Има огромно значение обаче, пред кого ще си я признаеш... Защото това може да се окаже следващага ти грешка.

Това не биваше да го казваш. Непристойно прав си! Тъжно е.

Проверена марка. Не е тъжно, ако го "имаш на ум" :-))))

Както казва и odd - да си признаеш не е трудно.
По-важно е пред кого си признаваш и доколко вътрешно си приел, че си допуснал грешка. Защото има искрени и неискрени признания (това на бай ти Симеонов определено ги причислявам към вторите ;-))

Може би най-искреното признание когато признаваш пред себе си че си направил грешка...

И също така не е толкова важно дали публично ще си признаеш грешката, а дали ще си вземеш поука как да не я допускаш втори път.

...един мой познат наскоро каза една много хубава мисъл, която си пасва с темата и затова ще си позволя да споделя с вас: "Верни преценки се правят на база натрупан опит. Но опит се натрупва на база грешни преценки..."

И за финал - една друга мисъл: "Човешко е да се греши, още по-човешко е да се обвинява за това някой друг..."

Пред себе си - винаги.
Пред приятели и близки - винаги.
Пред началници - никога :-))))

И то - пред себе си.

кое е грешка и кое не? Айде на моралааааа ;-)))

Времето...

Нали затова написах - "пред себе си" ;)

ама не ;-)
Ето какво си мисля аз - най-често човек е съвсем нясно това което върши правилно ли или не. От тази гледна точка - той още преди да е направил грешката вече си е признал пред себе си, нали? Ако пък става въпрос за действия, за които не е било възможно да се прецени дали ще доведат до грешка или не - тогава само глупак би си затворил очите за очевадна грешка. Ама при глупаците всичко е трудно - не само признанията... ;-)

;-)))))

ама - да.
Ето - казваш, човек е "съвсем наясно" - личностната преценка, значи,
но, когато се оказва, че преценката не е била съвсем и обаче .. :)
И като логическа конструкция бих те поразчепкал, но си въртя манивелката в друга посока понастоящем :)