айде

пак аз на първа, трета тема, повече няма

преди няколко дни.

на детска площадка, детето ми се люлее на една от тези въжени люлки, дето са като плетен диск, сещате се.

аз съм далеч, седнала под едно дърво и пия кафе от автомата, и виждам, как към нея се приближава жена, възрастна вероятно, дама една такава, с малко две-три годишно дете. баба на детето.

моето дете както се люлееше легнала, се изправя и слиза.
отивам, и питам защо детето ми е слязло.

онази се посепна, и ми отговори, че видите ли, понеже било вече късно, пък нейното дете било малко, и трябвало да си тръгнат наобяд, че да спи следобед, че да се полюлеело - дрън -дрън.

в един и половина ние си тръгнахме и онази още беше на площадката.

това се случи на Майкъла, крейзито го знае.

майките на малките деца знаят сегашните неписани правила - ако едно дете се люлее или е на друго съоръжение на площадката, изчаква се, и чак тогава отива твоето.
изключения се правят при някакви драстични случаи...дъщеря ми се беше качила само от една минута....


Е, ако имах камък щях да й размажа главата на вещицата.

2+2=4 и това ме вбесява.

Правиш от мухата слон. Така ми се струва.

О, това нищо не е. Люлее са на люлката моята приемна дъщеря Кристияна, 4 годишна от ромски етнос, приближава се баба с внуче, стои стои нетърпеливо и направо без никакво неудобство, ми казва:
- Може ли да я МАХНЕТЕ да седне внучето ми.
А аз учудено питам:
- Защо бе госпожо и откъде на къде ще си МАХНА детето, та да сложите вашето.

Смешно ми става всеки път като се сетя.
Розмари, отминавай такива случаи със смях, запази се като психика заради детето си и себе си.

Аз много болезнено преживявах всичко свързано с децата в началото. След десет години просто ми омръзна да обръщам внимание на прости хора без човещина и със расистки разбирания.

Розмари, отминавай такива случаи със смях, запази се като психика заради детето си и себе си.

Вслушай се в съвета на Вида. А и не си 100 % сигурна, че причината е в етноса на дъщеря ти. Знам я люлката, то другаде освен на Майкъла май такава няма.

Не гледайте как изглежда, разберете какво Е

О, на много места по площадките има такива и детето ми много ги харесва.

В етноса е, за съжаление. Обикновено се отстранявам, за да оставя детето само да си играе и социализира. Много често наблюдавам как майки стават от местата си в заведението и извикват своите деца. Когато се доближа аз, виждам учудените лица на възрастните.

В последния случай беше същото. Бабата се сепна, когато се появих.
Да не говоря, че грубост преживяхме през първата година и в специализиран лекарски кабинет, имена няма да споменавам. В самото начало на срещите ни, после се окопитват и стават от любезни пре-любезни.



2+2=4 и това ме вбесява.

Ще го кажа направо, но дори причината да е в етноса, то е, защото голяма част от децата от този етнос са научени на кражби и просия от ранна възраст. Затова хората превантивно гледат да стоят по-далеч. Няма как да знаят в първия момент, че дъщеря ти е възпитана другояче.

че го има този предразсъдък, тъпо ще е да кажа, че го няма, ама не е във всички случаи. А ти не се фиксирай в това, просто се прави, че не забелязваш, когато се случва, опитай се да не го мислиш. С това, че се гневиш, тровиш себе си, ограничените умове ТИ не можеш да ги отвориш и промениш, отваряй своя все повече и това е.

Имам добра позната, пак наша съгражданка, университетски преподавател, те осиновиха момиченце от същия етнос и сигурно им се е случвало и на нея, и на светлокосия й и светлоок мъж да ги гледат учудено с това дете, но не забелязвам да обръщат кой знае какво внимание, детето си расте, водят го по конкурси, по разходки в планината, по всякакви шарени събития, имам и други познати си взеха момче-циганче, вече е тийн, талантлив пианист и танцьор, в класа на внука ми има пък такъв случай - баща, съдия по професия, които с жена си са взели с жена си на приемна грижа много черно циганче, но е много живо, енергично и пак с музикален талант. Приятели са с внука ми, те с още едно друго дете са тримата най-големи палавници.

Не гледайте как изглежда, разберете какво Е

Ние се познаваме в града, много сме. Но просто се вбесявам от тесногръдието.

2+2=4 и това ме вбесява.

ти казвам - тровиш себе си и няма начин да не се отразява и на детето. Няма да промениш тесногръдите хора, не е в наша власт, можем да променяме само себе си. Неслучайно доста пъти съм писала, че най-големият ми страх е от това, което е в главите на хората. Имам предвид предразсъдъците и ограниченото мислене изобщо. Страшното е, че просто го чета в очите им, но не се фокусирам в това и си живея живота, както аз преценявам, че е добре за мен, без да ми дреме какво другите мислят. Всеки мисли и съди според собственото си ниво - толкоз!

Не гледайте как изглежда, разберете какво Е

ти казвам - тровиш себе си и няма начин да не се отразява и на детето

Аз много тровех себе си. По цели нощи не съм спала заради разни приказки, погледи, одумки.
Ама да ти кажа- на децата по не им пука. Особено първата ми приемна дъщеря, беше пълен непукист, слава богу. Аз се притеснявам, ядосвам се , а тя хич не й пука.
Имаше още един случай. Тя искаше да види камиончето на едно момченце и бащата се развика: Махнете това дете от тука.
Температура съм вдигала от яд и безпомощност, на нея не й пука и по-добре.
Със следващите ми приемни деца от ромски етност съм имала по-малко неприятни срещи, първо защото ги гледах от новородени до година, година и половина. Второ , вече ме познаваха в квартала и някакси заради мене и моя уж авторитет. То един авторитет.
Помня като разхождах ромски бебета ми казваха: Мале, кво е черно и грозно, но симпатяга.

Ама да ти кажа- на децата по не им пука

Не го написах на Розмари, но децата са непредубедени, ние ги повреждаме. Тя, като реагира на разни глупаци, ще комплексира и детето, както и всеки, който го прави. Давам пример - след тежка скарлатина на 10 години получих усложнение менингит. Имала съм късмет, че оживях и не съм инвалид, но ми пострада вестибуларния апарат и зрението. Започнах директно от 2.5 диоптъра късогледство. След прегледа при доктора, който ми предписа очилата, аз изобщо не бях разстроена и не ми дремеше, бях 10-годишно дете. Обаче майка на всеки познат, който срещнеше на улицата, почваше да се жалва и да реве, че на детето му изписали очила, без да се съобрази колко впечатлителна и чувствителна съм и аз, мисля, естествено, реших, че щом мама плаче и се оплаква, то носенето на очила трябва да е много лошо нещо. Говоря за онова време, когато децата с очила бяха голямо изключение и бяха обиждани и унижавани, най-разпространено беше "очилато магаре". Като че не ми стигаше дето не можех да играя на любимите си народна топка, баскет и други игри, защото в ума ми непрекъснато беше как топката ме удря и стъклата от счупените очила се забиват в очите ми. Отделно, дето ми бяха казали, че ще ме пребият, ако не си пазя очилата и ги счупя, щото стрували много пари.

Не гледайте как изглежда, разберете какво Е

Добре, но не мислиш ли, че е нормално една майка, която обича детето си, да преживява нещата болезнено, да не кажа болестно? Аз затова се отказах да съм приемен родител, защото приемам проблемите на детето лично и болезнено. И много търпях критика от социалните, поради тази причина. Не мога да обичам детето с ''мярка'', и да реагирам с ''мярка''.

Опитвам се да се сдържам пред детето, наистина на нея не й пука, тя си отстоява своето...

Ох, това с очилата...горе-долу и аз го преживях.

Сега и малката се налага да носи очила и това е най-малкото, наистина най-малкото което ме тревожи при нея.

Значи преди 2-3 години вървим с нея, тя горда с очилата, че най-после е като мама, аз след нея. Срещам комшийка и то сравнително млада жена, моя връстница (ред.: по-точната дума е съвременна). Тя поглежда детето ми и на лицето й се изписва ужас и потрес. Съответно аз съм зад малката, и от погледа на съседката си правя извода, че на детето ми незнайно как са му изтекли червата, отсечен му е носът и то ей сега ще рухне на земята. Това става за части от секундата, разбира се. Чува се глас: "Леле, но как така сте сложили очила?", с най-трагичния тон на света. Аз си отдъхвам, детето ми е невредимо. "Ние готините мацки сме така, всички мадами са с очила.", отговарям.

Онази се усети и замаза работата.

Офффф

2+2=4 и това ме вбесява.

Боли ме и то много, а вие двете с крейзи искате да ми кажете, че просто трябва да сдържа болката заради детето си.
Да опитвам се, в повечето пъти го постигам, в други - не, и съм писала тук, но просто последният път ми дойде в повече. Та така.

2+2=4 и това ме вбесява.

от погледа на съседката си правя извода, че на детето ми незнайно как са му изтекли червата, отсечен му е носът и то ей сега ще рухне на земята. Това става за части от секундата, разбира се. Чува се глас: "Леле, но как така сте сложили очила?", с най-трагичния тон на света.

Ама че идиотка, то всяко второ-трето дете е с очила сега. Едно време си е било трагедия, но аз нямах съзнание за това и ако не беше мама с нейните глупости да реве пред мен, нямаше да се комплексирам така.

"Ние готините мацки сме така, всички мадами са с очила.", отговарям.

Ето, това е отговор, браво! Усмихваш се и глупачката остава посрамена.

Не гледайте как изглежда, разберете какво Е

Добре, но не мислиш ли, че е нормално една майка, която обича детето си, да преживява нещата болезнено, да не кажа болестно? Аз затова се отказах да съм приемен родител, защото приемам проблемите на детето лично и болезнено.

Не, не е нормално. Не ми се обяснява. Просто нещата трябва да се приемат по-трезво и непървосигнално. И аз не мога да обичам с мярка - нито дете, нито каквото и когото и да било. Както аз казвам, обичам до посиняване. Кранче на сърцето си не мога да сложа. Въпросът беше да се надживява това и да се внимава да не се отразява на децата. Светът ще свърши, глупаците - никога, щото майка им е все бременна.

Не гледайте как изглежда, разберете какво Е

Боли ме и то много, а вие двете с крейзи искате да ми кажете, че просто трябва да сдържа болката заради детето си.

Не, не я сдържай, изразявай я, но не пред детето, защото можеш да му вмениш вина. Ще се почувства зле ако си помисли, че ти страдаш заради нея. Тя е малка и не знае, че майките страдат. Ако може, някъде се събирайте майки и си говорете, ядосвайте се и плачете. Или на майка ти споделяй, тя ще те разбере най-добре. Или на нас, но не тук, а на бележки.
Кристияна беше с няколко симптома на аутистичния спектър. Помня как се почувствах, когато ми казаха, че може да не настигне връстниците си, че може да си остане с речник на 4 годишно дете, да се окаже бавноразвиваща....Слава богу, тези подозрения се отхвърлиха и сега е нормално момиче. Но тогава целия свят се завъртя и се лиши от смисъл, все едно ми беше умрял близък човек, все едно тя беше умряла, така се почувствах. Обикнах я още повече, почти животински, първосигнално. Да не ти разправям колко страдах от раздялата. Не мисля, че това е ненормално. Просто така обичам аз .

Ще спра да употребявам думата нормално, особено в този клуб. Виждам как всеки човек чувствува нещата различно и все си казвам, че трябва да се науча да виждам през чуждата гледна точка.

Въпросът беше да се надживява това и да се внимава
да не се отразява на децата

Абсолютно права си за това. Розмарито го знае много добре, (аз също). Писала е преди, че тайничко си поплаква, за де не разстройва дъщеря си, че тихичко говорят с бабата, за да не чуе детето. Тя прави всичко възможно, за да не разстройва детето-Но децата просто усещат нашите емоции, колкото и да ги крием.

ами тук изразявам болката си...

2+2=4 и това ме вбесява.