Офф ли е, не е ли...

Занеси му, Ветре, моята сълза -
нека мъничко го стопли!
Знам, че някъде е сам сега -
сякаш чувам тъжните му вопли!

Погали го, да разсееш самотата,
устните му, нежно докосни!
Поиграй си после със косата -
вместо мене ти я погали!

После, тихичко му прошепни,
че една жена го чака,
целувката ми ти му подари
и остави го замечтан във мрака!

Нека знае, колко го обичам -
да му каже моята сълза,
как по него аз въздишам,
как без него съм сама!

СЪБУЖДАНЕ /автор Стела Недкова/
Утро е.Събуждам се с неохота,поглеждам през прозореца с надеждата,че вали...уви.Ясното слънце ме заслепява и умирам от ужас,че трябва да събера 70-те си килограма в едно и просто да стана.Не мога.Нямам сили.Къде ли са избягали отново?Сигурно да търсят изгубената ми любов изпусната някъде на завоя на разбитите мечти.А изгубена ли е или все още ненамерена?Искам да викам-нямам глас.Само две протегнати ръце,които викат за помощ,но никой не се приближава към тях.От страх или безразличие,уморени души скитат около мен като изгубените сенки на Данте."Надежда всяка тука остави!"пишело на входа на ада.Може би е трябвало да сложат табелката не там,а на моята входна врата.Не искам повече да се подлагам на подобни отчайващи срещи с хора,на които държа много,но които тялом и духом са ме предавали и продължават да го правят.Взирам се в нищото дано открия поне един светъл поглед.Но виждам само черен път.Очите ми!Не!Вземи всичко друго,но ми остави поне очите,за да опитам да се върна назад във времето и да открия любовта си-онази истинската,единствената и неповторимата.Иначе оставам пленница на това легло и този невзрачен прозорец,неизпълнил желанието ми за дъждовно време.Питате защо?Много е просто.Дъждовните капки навяват глуха тъга и ни дават добър повод да се шмугнем в шубраците на онова "някога" без да изпаднем в отчаяние,с носталгия.После с ръка на сърцето можем да запеем онази песен:I love you,I love you...или да почетем стиховете на Дамян Дамянов до прегракване.И току виж любовта ни открила и ни дала силите да прекрачим прага на това слънчево утро без да носим в душата си чадър.

И още на този сайт[линк]

Баш си е приказна приказка;-)

От мен не искай да разказвам приказки -


такива много други ще намериш.
Не ме превръщай в същата измислица.
След нея ще си адски изморена.
Ще пари във очите ти жив въглен,
по устните ще лепне сол и обич.
Но точно тебе няма да излъжа -
достатъчно за друго съм виновен.
И аз си плащам, само как си плащам...
За истината, дето е единствена.
За всяка дума и за всяка ласка,
подхвърлени за временно обичане.
Не искам да споделям тази сметка -
един живот не стига и за лихвите...
Ще можеш ли през болки да ме следваш?
Защото имам само тази приказка...

Петя Йорданова

Покрит въглен

И си казваш сега-
всичко свърши,
всичко вятър невидим прекърши,
няма вече любовни лазури,
нито ехо от първите бури,
нито блясък от зрелия огън.
Стига, стига,
за бога!

И земята наесен умира,
но под нея тревата напира,
да поникне зелена надежда.
И небето смалено изглежда,
но високо, зад облаци скрити,
пак остават да светят звездите,
непомръкнали, ясни,
всевластни.

Значи - нещо след време остава,
значи - има следи от жарава,
значи - има го смисъла скрит.
Аз приличам на въглен покрит,
който прави през нощите стари
закъснели,
но страшни пожари.

СТРАХУВАМ СЕ

Аз знам защо се е родил - да ме отрича.
Да слага "края на света" в графата "разни".
Като се мразя - и за двама ни да ме обича.
Но заобичам ли се много - да ме мрази.
Като направя от мухата слон - да стъпче слона.
Да се усмихва: "Рано е!", когато плача, че е късно.
В най-богохулните ми нощи да ме смята за икона -
в несбъднатите ми коси да се помоли с пръсти.
Но... възвися ли се до дух - да ме завръща в тяло.
И по вампирски зъбите му в мрака да засветят.
И всичката ми крехка възвисена цялост
да се взриви на стенещи налюбени парчета.
В началото на приказката да стовари края.
И точно като лъсна пода - да нахълта прашен.
Аз знам защо се е родил. Но той не знае.

И затова е толкова безстрашен.

Я рисую на окне..

ПЪТЯТ ДО ТЕБЕ

Дълъг беше моят път до тебе,
търсеше те цял живот почти
и през тъжни срещи лъкатуши,
на които идваше не ти.

И догдето стигна твоя поглед,
сенки прекосих и шум нелеп,
но през себе си пропущах само
чисти тонове - заради теб.

Аз изплаках всяка твоя ласка,
браних я преди да се роди
и отглеждах срещата ни бъдна
търпеливо в своите гърди.

Дълъг беше моят път до тебе,
толкоз дълъг, че когато сам
ти пред мене най-подир застана,
теб познах, но себе си - едвам.

Бях от мъките така прозрачна -
чак до дъно да ме прочетеш.
Бях от тържество така безкрайна
че ти трябваше при мен да спреш.

Дълъг беше моят път до тебе,
а за кратка среща ни събра.
Ако знаех... Щях отново този
дълъг път до теб да избера.

Блага Димитрова

Кафенце, ето ти портрет:

ФСБ - ЗИМНА КЪЩА

Ако в чая въздъхнат горчиви треви
и потръпне червената риза на клена
иде време за горест, иде мраз несъмнено,
а сърцето на лятото още кърви.

По кръга на студените мокри скали
гъвкъв размисъл слиза, жадуван, дочакан
и ръцете му нежни свършват с нокти на дракон,
а сърцето на лятото още боли.

С изяснени във мъчна усмивка черти
всеки стъкмя огнище и потърсва кибрита.
Синьо светва слана, скрежът слиза в горите,
а сърцето на лятото още тупти.

На мъглите през мрачното, млечно море
завърни се отнякъде, излъжи ме "Навеки".
Една ябълка матова донеси отдалеко
и... сърцето на лятото няма да спре...

Калин Донков

ОБИЧ ЗА ОБИЧ

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх...
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.

Е. Евтимов

Ехееей, благодаря!
Обаче и с Климт ми уцели тънката струна...

Две, които съм си откраднала:

Да избягаш

Да избягаш
от оградите на думите,
от веригите на фразите,
от системите на пунктуация,
от загражданията в скоби,
от рамките на самооглеждането,
от запетаите, тиретата
- поставени заради уклончивите, размекващи
безсмислия. -
Да избягаш
в свободата на мълчанието.


Волфганг Бехлер
1976
................................

Толкова по-зле

Пуснете вкъщи кучето, покрито с кал.
И толкова по-зле за хората, които не обичат
нито кучетата, нито пък калта.
Пуснете вкъщи кучето, въргаляло се сред калта.
И толкова по-зле за хората, които не обичат кал,
които не разбират,
които не разбират кучето,
които не познават и калта.
Пуснете кучето да влезе вкъщи.
И нека се отърси от калта.
То може винаги да се окъпе.
Водата също би могла да се измие.
Не могат никога да се измият тези,
които казват, че обичат кучета,
но при условие, че...
А кучето, покрито с кал, е чисто.
И калта е чиста.
Понякога водата също бива чиста.
А хората, които казват: при условие, че...
Точно тези хора не са чисти,
никак не са чисти.


Жак Превер [grin]

Всъщност, снощи ти бях избрала това:



..но се сетих, че са ти две и се редактирах.

Лисо, обожавам Климт и Муха.
Това виждала ли си го /ох, сигурно, най-вероятно е тъп въпрос, ама.. прощавай/


Св. Вит, Прага

тъжно е, но красиво, май като много от красивите неща...
ковнах си го във файла ми с цитати

Я рисую на окне..