Офф ли е, не е ли...

Не знам как да я кръстя тази тема.
Тема ли е, не е ли...
Въпроси ли са, отговори ли...
Сетих се за Валери Петров и тази история в рима. И за вас.

Така веднъж във снежната алея

Така веднъж във снежната алея
видях следи: "той" бе минал с "нея".
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия и сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукването на кълвача.
И продължавайки след тях да крача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата и клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия и дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той , разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но - уви! - не са
подобно тази среща във леса...

Кафенце, за теб - Мамо, Мамо, я кажи...

Мечтая-Живея-Успях!

НАЧАЛО

Случайност ли при тебе ме доведе?
Мълчаха дълго кестените, после
един от тях докосна с клони сведени
лицата ни. И нямаше въпроси.

Без думи на ръката ти повярвах
и улиците стъпките ни скриха.
Започваше историята стара,
описана във милиони стихове.

Вървяхме дълго, после се целувахме
и тичахме към някаква градина...
/А беше нощ със бясно пълнолуние!/
Рисувахме щастливи детелини

по сините стени на твойта стая
и от тавана падаха звезди,
и по дланта ми бавно тръгна паяче,
което ти със пръсти проследи...

Небето тихо влезе през прозореца,
стените сини в него се стопиха,
за да повярвам в старата история,
описана във милиони стихове.

Маргарита Петкова

И понеже си чета Евтим Евтимов, и понеже някак между хули и други, между многообразие на хора и възприятия, едно е сигурно - човекът винаги ще иска и ще търси нещо красиво... По своему, различно и еднакво в изражението му... И понеже не искам да съм безлична към другите, а всеки би желал да е значим за някого... И понеже ми хрумна от една друга тема...
... си мислех как бихте изглеждали като стих или картина.

Теб, Чавдарова, така те виждам.

Ако знам, че обичта ще свърши;
ако знам, че тя ще се смали;
ако знам, че гръм ще я прекърши;
ако знам, че няма да боли;
ако в нея дълго съм се лъгал
ако не оставя тя следа,
ще я разруша до някой ъгъл
и отново ще я изградя.

Валери Петров



МАЛКАТА КЪЩА

Къде изчезна, малка къщо,
със барелефа над вратата си?
Едно чудовище могъщо
разчиства твоите остатъци.

Балкончето в бръшлян го няма,
под него няма я и фурната,
на тяхно място в грозна яма
оградката стърчи, катурната.

За два-три дена те погълна,
не ти прости духът на времето,
а през годините бе пълна
и с радостта им, и със бремето.

Какво от тебе ще остане?
Фасадката ти само, ако е
успяла смътно да се хване
на снимка във албумче някое.

Сега един квадрат открит си
разделящ две кооперации,
във който пърхат леки птици
и тягостни асоциации,

като, например, тази първа,
че временни неща изграждаме
и че не много ни отърва
да мислим за какво се раждаме.

Спомни си и за нея!
НОЩ

Отпускат клоните зелени длани
и близва ме спокойна синя хлад.
Излива нощ от своите герани
най-синия, най-тъмния си цвят.

И двама вятъра над мен се срещат,
сборичкват се съвсем като петли,
че чувам ги, едва ли се досещат,
жужат като разсърдени пчели.

Но не след дълго те се помиряват
и всеки скрива се в дома си тих,
предсънна песен къщите запяват
и спира недовършения стих.

Отпуска се спокойно и морето
в леглото си от пясък като в кош.
Единствено остава си небето,
разбудено над мен, и ден, и нощ.

БЛАГОРОДСТВО

Един възторжен кораб рязко вряза
брадата си в спокойното море
и своя път със диря отбеляза.
Морето не поиска да го спре,
а само сбръчи се от болка сива,
изохка тихо, като че дайре
търкулна се във огнена коприва.

След кораба остана само пяна
и раната във морските гърди.
Една вълна, немирна, разлюляна,
затвори я и меките води
пльоплюкнаха във устните на плажа,
изхвърляйки и миди, и звезди,
за палавия кораб да разкажат.

Море, море, когато той със сила
разцепи те, нали те заболя?
Видях как твоята гръд се беше свила
Ти тази болка как преодоля?
А можеше със силните си пръсти
да счупиш мачтите като крила,
да блъснеш всичко в дълбините гъсти.

Аз знам, море, ти винаги прощаваш,
обидите потапяш в хладна сол
и болките червени изтърпяваш.
Следите им заравяш в пясък гол.
Сега разбирам твоето господство,
и сила, и лилава красота:
дължат се те на твойто благородство.

Искам и аз как ще изглеждам като стих или картина!

Това, в темата на правилната не се брои, щото ми е от Лира пУртрета.

Войници

Ние сме войници, ще вървим напред.
Леви-десни, леви-десни, ще вървим напред.
Имаме си пушки, от папура дръжки.
Леви-десни, леви-десни, ще вървим напред.
Имаме си кончета, от върбови клончета.
Леви-десни, леви-десни, ще вървим напред.





Буба лази на талази ..

... Кафенце... много хубаво, много истинско... страхотно! Благодаря ти!

Къш, ма! Чакам си Кафето.

Сложна работа си, Лисано...
По това време въображението ми вече нахлузва пантофи, ама хайде като за първи опит...

Тоя свят не е заключение.
Веригата почва - оттук -
невидима - като музика -
но сигурна - като звук.
Тя сочи - и тя обърква -
философийте мълчат.
През гатанката накрая -
мъдростта търси път.
Не я отгатват учените -
ще я съзреш едвам,
когато презреш - потомствата -
и се разпънеш сам.

Е. Дикинсън


+ Тициано



... и Караваджо!

Приказка


Под дъжда, който чука невидим в листата,
двама крачим без път и сами.
Няма вик на дървар, ни пътека позната.
Само тъмният вятър шуми.

Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла
като гълъб, спасен от дъжда.
Отстрани на косата ти свети изгряла
една малка дъждовна звезда.

Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.
Нека тя да ни води в леса.
Може би ще намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса.

Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя.
Равнодушни недей ни прави.
Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля,
топлинка само в нас остави!"...

Но в косата ти вече звездата не свети.
Мълчаливи вървим из леса.
Ах, къде да намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса?

В. Ханчев

***

Плачът е нещо незначително –

въздишката - е нещо дребно.

Но от товара им натрупан
човек умира постепенно.
Е. Дикинсън

Малко тъжно ...

О, Цуци, малката... не така!

Я, се виж, бе:

От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева -
и една пчела -
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига -
мечтата стига.

Лека ви и спорна седмица!

А ти как би изглеждала като стих или картина? - много хубава тема.

Това е стихът на душата ми:

Парус

Белеет парус одинокой
В тумане моря голубом. —
Что ищет он в стране далекой?
Что кинул он в краю родном?

Играют волны, ветер свищет,
И мачта гнется и скрыпит;
Увы! — он счастия не ищет
И не от счастия бежит! —

Под ним струя светлей лазури,
Над ним луч солнца золотой: —
А он, мятежный, просит бури,
Как будто в бурях есть покой!

Лермонтов

А на тази картина е нарисувана душата ми:

Въйййййй! Стихът на място, ама туй дибело тицианово дупи...

Лека ти нощ.

Стихът е прекрасен... и истински... и нема как да е офф...




... ставам вързан вятър и замръзнал ручей....


.
.
.

В копнежа си по красивото, дали и ние понякога, като лирическият герой на това нежно стихотворение, не гледаме реалността през фокуса на собствените си мечти и надежди...
В това стихотворение има нежна тъга, но и някакъв особен уют.

Един от нас ще каже "Не!",
един от нас ще коленичи.
Един ще сее ветрове,
а другият след тях ще тича.


Един от нас ще е светец
и Бог в косите му ще дреме,
а другият ще е крадец,
поискал всичко да отнеме.


Един от нас ще бъде смел
и в бурите ще точи шпага,
а другият, глава привел,
от всяка трудност ще избяга.


Един от нас ще е щастлив
и всеки миг ще е награда.
Един от нас ще бъде жив,
а другият ще тлее в ада.


Един от нас ще каже "Не!",
един от нас ще коленичи.
Един ще сее ветрове...
А другият ще го обича.

Ники Комедвенска