Срещи

На фона на черното небе животът е също така черен. Но когато има звезди цялата картина се променя. И си седиш отдолу и си зяпаш нагоре. И все така.

Странни отблясъщи, меки и остри във всички страни. Малки пулсари, големи слънца … и всичко това – там отгоре.

А отдолу големите дървета и снегът преливащ в гама от цветове и багри. И топлината леко изсмукваща се от теб.

Стоя на улицата и гледам. Не съм стъпвала тук от толкова години. А сякаш нищо не се е променило. Нито уличката, нито къщичките, нито дърветата, нито снега. Може би само аз не стоя добре на фона на тази уличка. Развалям тази гама от меки спомени със самото си изкривено присъствие – аз не съм тази, която бях.

Нашата къща свети. Сега там живеят други хора. Има други гласове, други мисли и други чувства. Съседната също свети. Там живееше Митко, моя най-добър приятел и първа любов. Май беше отдавна. Дали ако потропам ва вратата ще го намеря също такъв какъвто си беше? Дали изобщо ще бъде отново тук?

Натискам звънеца. Първо нищо. После стъпки и вратата се отваря. Пред мен застава мъж в старичък анцунг и чехли на бос крак. В първия момент не го познах. Дали защото бях запазила твърде детски спомен за него или просто бях забравила как наистина изглежда. Но и той не ме позна. Гледаше ме изчаквателно, а после учудено и малко нетърпеливо токато събрах мислите си да му заговоря.
- Здравей Митко. Как си? – бях объркана и не знаех какво да кажа.
- Здравей. Добре съм. – отговори неуверено той – Ели? Ти ли си?
- Аз съм да – възкликнах зарадвана.
- По гласа те познах. Иначе – толкова си променена.
- И ти май. Какво става с теб?
- Добре съм, но жена ми е болна от грип и детето май ще се разболее…
Щом го каза и ми се подкосиха краката. Отстъпих крачка назад:
- Извини ме тогава, че ви обезпокоих. Аз съм тук за почти месец и съм в Кемпински. Звънни ако искаш или …
Той кимна а аз не довърших, само махнах и си тръгнах.

Мина повече от седмица, когато телефона иззвъня и любезен глас ми каза:
- Госпожо, търсят Ви от вън.
- Да благодаря.

- Ало, Ели търся.
- Аз съм.
- Здрасти, Митко е.
- Здравей Мите. Много се радвам, че се обади. Къде си? Чувам трамвая да минава.
- До кино Модерен театър. Тръгнал съм на кино и се чудех … ти преди много обичаше да ходиш на кино.
- Още обичам. Много. Ще успея ли да дойда до началото на филма.
- Мисля че да, има още половин час.
- Идвам.

Затворих слушалката и отидох при Найджъл. Той съсредоточено щракаше поредния имейл на лаптопа. Сложих ръка на пред очите му, за да привлека вниманието върху себе си. Той вдигна глава и сините му очи ме фиксираха зад стъклата на очилата:
- Ще изляза. Имам среща с приятел от детството си. Отиваме на кино.
Той ме гледаше все така втренчено, мисълта мина напред и назад из главата му и той неочаквано каза:
- Ще се върнеш ли?
Прихнах да се смея:
- Имам ли избор? Тук съм също толкова чужденка колкото си и ти…

Влязохме в киното и седнахме на най-задния ред. Като едно време. Гледах го в мрака и отбелязах, че е наедрял и някак си възмъжал. Или може би остарял?
- Наистина ли толкова съм се променила, че не можеш да ме познаеш.
Дори в мрака на салона видях как се усмихна:
- Беше тъмно! И да, променила си се - тогава беше момиче а сега си жена. Това е голяма разлика, макар, че ми е трудно да ти кажа в какво точно се изразява.
- И ти си мъж. Истински. Гледам те и усешам разликата. Мъж, семеен и с дете.
- А ти имаш ли дете?
- Да.
- Значи си женена.
- Вече не съм, разведох се.
- И сега си сама.
- Не, не бих казала. Пристигнах тук с приятеля си. Той е уелсец, казва се Найджъл. Много хубав човек е.
Филмът започна, музиката гръмна и за петнадесетина минути потънахме в мълчание. Аз обаче все не можех да се съсредоточа в действието. Мислите ми бяха другаде.
- Знаеш ли колко ми е странно тук. В София имам предвид.. Нямам никой тук все едно никога не е било моето детство, нито юношеството ми...
- Да, наистина. Вашето семейство се разпръсна по всички краища на света. Виждате ли се изобщо?
- Не. Пишеме си и си пращаме картични за празниците. Ние сме такива хора ... малко дистанцирани, ти знаеш...
- Знам какви хора сте, израстнали сме заедно. Кажи ти какво правиш?
- Работя в една посредническа агенция за продажба на породисти кучета.
- Кучета ли? Винаги си обичала кучетата повече от хората.
- Така е. Но има защо, нали?
Той не забялаза въпросът ми:
- А приятелят ти?
- Той е Технически директор в една компания.
- Голяма?
- Да.
- Обичаш ли го?
- Май да. Той е красив, нежен, хармоничен като скъпоценен камък. Нищо, че не ме разбира – поне не ме тормози с това. Аз съм пълна съм енигма за него, обичам го, но не е точно любовта, която мога да изпитвам към един мъж...
- Той е прекрасен, но не и за „онази” работа – той момчешки ме перна по рамото - Е, хайде още не си ме попитала за Алекс!
- Че трябва ли?
- Стига преструвки. Пределно ми е ясно, че ако има нещо заради което ти би се върнала тук – това е той.
- Това изобщо не е вярно! По-скоро бих дошла заради теб. – почти извиках аз и осъзнавайки къде се намирам, се сниших на седалката засрамено.
- А защо дойде изобщо? След десет години пълно мълчание? Едно писмо не написа, не се обади – нищо!
- Знам, Митко, съжалявам, беше объркано …- бях много виновна и усещах, че няма смисъл да се оправдавам. Но ме учуди, и ме зарадва, признанието, че той е мислил за това.
- Липствах ли ти? – попитах аз, без да се притесня от собствената си наглост.
Той мълчеше.
- Ти на мен ужасно. – казах му аз - А ние пак само спориме – както и преди. Не можехме да стоим на едно място без да се сдърпаме за нещо. Винаги контра! Това беше нашето мото!
- Но го правихме нарочно, за да ни е весело и защото ни беше приятно да осъзнаваме, че сме индивидуалности. Помниш ли Ели?
- Да, стремяхме се да сме различни.Да бъдем видяни и разпознати.
- Ти май все още си различна?
- Ха! Там където живея не е нужно да полагам никакво усилие за това – повярвай ми. Аз съм фрапиращо различна от тях.
- Предполагам. Липстваше ми.
- Благодаря ти, че се обади. Благодаря ти, че си до мен. Не знам как да ти кажа какво точно мисля сега, но бог ми е свидетел – радвам се, че сме заедно отново.
Сложих глава на рамото му, той ме прегърна през раменете и останахме така до края на филма. Когато се разделихме си определихме нова среща след два дни.

На другия още при влизането в хотела и почти се блъснах в висок мъж в бял костюм, от когото се носеше упоителна мъжка миризма. Спрях на място от силата на усещането и страхотния аромат, който ми завъртя главата. И той се обърна и се изсмя в лицето ми. Стреснах се и се вгледах:
- Ело ма … ти кво! Да не си сляпа. Ша ма отнесеш!
- Ооооо … -загубих аз ума и дума – Алекс?
- Същия. Вися тука от половин час и си викам тая шматка няма ли да вземе да си довлече гъза обратно, че каталясах!
- О, я се разкарай – набързо се окопитих аз – какво правиш тук?
- А така, а така – покажи си зъбките змийо! Аз тия зъбки още навремето трябваше да ти ги извадя.
- Ще ми извадиш ти на мен, калта от ушите! Я стига си дрънкал, ами се обръщай и марш пред мен навън да не те запухам.
- Айде мацка – хвана ме той през кръста- идваш ми на гости.
- Да бе да!
- Да не чувам детския ти глас момиче ами тръгвай. Тука аз командвам!
- А един лев!
- Млък казах!
Млъкнах, но не можех да престана да се подхилквам доволно ситнейки зад широкия му гръб. Не бях говорила по този начин от завършването на училище и открих, никак не бях забравила как се прави това.

Алекс си е Алекс. Той е изтъкан от стилен цинизъм. За него животът е нещо средно от джакузи и влакче на ужасите където принцесите се сменят с вещици и обратно. За него няма особено значение, защото всички което лети, пълзи изобщо съществува се консумира. Алекс е бисексуален, природно интелигентен егоцентрик, с твърдото убеждение, че всички съществуват за да му слугуват в една или друга степен. Той е безкруполен. Той е алчен, продажен, похотлив и безпардонен.

Като си дам равносметка не мога да повярвам, че това чудовище бе мой скъп, драг и любим приятел.
Пътувахме половин час с такси почти до края на града. Тайм той ме покани в малка доста екцентрично боядисана къща, с басейн с формата на бъбрек отпред. Седнахме на шезлонгите и той наля нещо в две чаши. Дори не разбах какво докато не опитах – водка.

- Разбрах, че си се срещнала Митко и пак не сте се наебали.
- Какво? – хлъцнах аз от изумление.
- О, каква физиономия извади – изсмя се той най-безочливо - спокооойно. Мислиш, че не знам, че от както си го видяла в 5 клас си му дигнала мерника на тоя трюфел?
- Абе ти луд ли си? Какви ги говориш!
- Аз съм много луд и тази тема не е актуална. Но аз пак ще попитам – защо него а не мен? Как можа! Аз бях по-умния, по-красивия, по-стройният поне! Ето, още в колежа си наранила крехкото ми либидо и сега аз …
- О, амеба такава! – изревах аз - Изчука всичко възможно в колежа и аз ти липствам в списъка. Либидото му! Отплувай!
- Амеба съм бил? А ти си едно малко, космато чехълче! – той се засмя заразително, все едно нищо не бе случило - Елоооооооо…. Къде се затри толкова време!
- Пътувам! А ти какво правиш. Живееш си тука…
- Аз не живея тук от 6 години скъпа – нищо не знаеш ти за мен! Срам, срам! Преместих се във Франция при баба ми. И ми е много добре като не броим някои малки инциденти.
- Какви инциденти? Какво работиш?
- Най-лошото, което можеш да и помислиш съкровище – той гаврътна съдържанието на чашата.
Замислих се какво ли било най-лошо в неговата класация:
- Миньор?
- Какво?! Ти си луда?! Проститутка съм.
Зяпнах, и нещо ми заседна на гърлото:
- Алекс... недей моля те … кажи че се шегуваш.
- Никак не се шегувам муцка. Работата ми е супер и аз съм си много добре. Погледни какъв тен имам. От къде мислиш е? Имам си едни бабки дето си ме обичат и се грижат за мен – няма лабаво.Дрешки, парички, пътувания. Момиче, ти така и не пожела да видиш за какъв инструмент става дума при мен! А?
- Не, не, не … просто забрави. Алекс, много те ценя знаеш, но тия твои изпълнения ме хвърлят в музиката. Дай ми време да преглътна тая новина защото… а инцидентите, какви инциденти?
- О, то беше почти забавно. Една от тях – иначе голяма симпатяга, младичка и доста запазена - няма и 60, много хлътна и реши, че е страхотна идея да сключим брак. Малко егоистично същество – искаше ме само за себе си. Но нали знаеш, аз не съм такъв човек - обясних, че аз съм почитател на жените изобщо и ограничаването на тази моя любов е нежелателно.
- И какво?
- Тя плати да ме отвлекат и ме заплаши с оръжие. Правеше ми свирки, докато бях вързан и ме държаха на мушка. Представяш ли си? Бях на милиметри и от сватбата и от смъртта и страхотно се забавлявах, повярвай ми!
- И как се отърва ?
- Тя се осъзна – то шега ли е? На нейната възраст не е подходящо да си натоварваш сърцето твърде много. Извини се, дори ми даде добра конпенсация, с която реших да се върна насам.
- Майко – аз поклатих изумено глава - Явно никак не е лесно. Определено. Уникална веселба, няма що. Кажи сега какво ще правим днес с теб?
- Имам едно предложение и ще го кажа само ако си съгласна.
- Тоест как – предварително? А, сетих се … ти мръснико подъл! Не пак!
- Уф, каква си ми умничка. Хайде де нищо не губиш – аз ще се омъжа за теб.
- А аз за теб – точно никога!
- Ти ми каза Не! Ти познаваш ли мъж по-красив от мен, по-обаятелен, по-чаровен, по – стилен и най-важното умен.
- Не, не познавам. – беше си доста близо до истината.
- Тогава. Представи си. Ти си в Австралия, аз съм във Франция и сме образцовото семейство. Срещаме се през три месеца на някое място по света и се спукваме от секс, секс, секс докато дишаме.
Противно на очакванията ми, щом си го представих преспективата ми хареса. И това много ме стресна. Пък и още от деца открих, че не мога да държа никаква тайна от него – четеше ми мислите по очите.
- Виждам, че си навита … да почваме тогава - той се засука към мен.
- Алекс – развиках се изтерично като го видях да се приближава – ше те убия ако ме пипнеш.
- Няме бе коте … ама ти наистина се стресна. Ти си помисли за мен, че аз - теб! Никога не бих посмял! О пресвета дево! Как можа – та аз те обичам. Ти си моето момиче.
Хвана ръцете ми и ги разцелува. А аз все още шокирана го гледах уплашено:
- Май, май .. май съм отвикнала да бъда такава. Такава дива.
- Май съм те загубил съкровище. – каза тихо той продължавайки да държи ръцете ми в своите - Ако беше преди, в тази ситуация, щеше да ми отвъртиш пет шамара и да ме метнеш в басеина.
- Мислиш, че съм станала слаба и страхлива?
- Не, просто вече не си онзи малък дивак, който налиташе на бой без да се замисля. Вече не сиии ... малка. Може би тези неща зависят от възрастта а и от живота, който водиш. Кажи ми как живееш?
- Как? Ами добре. Имаме си къща, куче .. много красив Шар Пей …
- Сменила си доберманите за шарпей …
- Мислех си, че едно малко компромисче няма да промени нищо. В крайна сметка аз не мога вечно да воювам срещу света Алекс. Като теб. Това което ти ми предлагаш толкова ми харесва, но ето че отново ще трябва да се изправя срещу правилата и да им налетя на бой – това ли искаш? Защо те питам всъщност – ти все още живееш така.
- А ти какво искаш? Ти знаеш ли изобщо какво искаш? Там не ти харесва – ясно е, тук не харесва – защо ли. Така не може. Аз поне знам какво правя и се кефя на живота си. На ръба – добре! Ще рискувам, но поне знам за какво?
Дръпнах ръцете си:
- Алекс, това твоето живот ли е? Защо ми ги раздуваш тия. Аз те познавам, знам колко тънко е чувството ти за естестика въпреки свинското ти държание, зад което се криеш. Та те те отвращават Алекс! Мислиш ли че не знам какъв човек си и как спаружената им кожа не те кара да драйфаш тайно в тоалетната? Защо го правиш? Пари ли? Че ти нямаш нужда от тях. Имаш нужда от любов, нали?
- Защото се търкалям и не мога да се спра – той стана от шезлонга и тръгна към басеина - Помниш ли, онази книга на един французин за един пич дето се удави в бял фрак в лагуната на едно райско островче. Много е красиво. Това искам аз.
- Не помня автора. А книгата се казваше “Къщата на дъждовете”. Това е много тъжно и много глупаво. Изпадаш от едната крайност в другата. От пълен възторг в тотално униние. Имаш нужда от почивка. Всякаква. Бих искала да прекарам няколко дни с теб, но има нещо което определено ме спира.
- Знам. Спира те това, че ти винаги си ме считала за втора класа човек. Виж Димитър … их как ме гледаш страшно – да лицемер съм и преди не бих си признал, че знам за това - но ето че и аз се променям. Той е винаги над мен.
- Ти не си втора класа за мен.
- Не, просто ти предпочиташ него и го правиш демонстративно!
- Но аз не съм била тук от 10 години!
- Няма значение. Защо ли се увличам в глупави разсъждения. Просто знай, че те обичам, мислил съм си да те намеря и да ти кажа “Ели, просто ме вземи и ме прави каквото си искаш – твой съм.” Днес дори ти предложих брак.
- Ти не търсиш мен, ти не търсиш брак, ти търсиш спасение и мислиш, че аз мога да ти помогна, но едва ли. Аз съм също толкова болна като теб. Толкова отчуждена и смачкана.
- Не! Ти можеш! Ти имаш достатъчно сила и енергия за ме задържиш, да ме манипулираш и за ме накараш да те следвам както поискаш. Искам да бъда манипулиран. Искам да бъда като любимо куче в краката ти, да ме храниш, поиш, да ме използваш за разни мръсни работи – и черните му очи светнаха.
- Алекс, прекаляваш! – скочих и аз - Абсолютно прекаляваш! Аз не мога да издържам на глупостите ти повече!
- А аз и не искам да го правиш – той се засмя гърлено – Излъгах. Никой няма никога да ме притежава. Дори и ти. Просто мисълта за това е достатъчно извратена за да ме държи превъзбуден. Сега отивам да пия с една група много приятни хора. Каня те.
- Не – твърдо отсякох аз – повикай ми такси, ако обичаш.

"анцунг" е ебавка както и "шушляк" )) анцуг да беше написала.
Диалозите не са толкова естествени колкото могат да бъдат.
"Извини ме тогава, че ви обезпокоих."
Има твърде много прилагателни. Изтрий всички. Наречията да заминат също. И без страдателен залог.
"бях объркана и не знаех какво да кажа" - ясно е какво се опитваш да внушиш, но ти си казала вместо да показваш.

Първите пет параграфа не са ясни ни най-малко. А ако са - не пасват на този текст.
В последно време се колебая дали трябва да използвам "просто" и се убеждавам, че не трябва. Паразит е както всички останали "всъщност" "в интерес на истината" и т.н.

"Там живееше Митко, моя най-добър приятел и първа любов. Май беше отдавна. Дали ако потропам ва вратата ще го намеря също такъв какъвто си беше? Дали изобщо ще бъде отново тук?"
Това е слабо. Оправи го.

Втората част не съм я чел.

здрасти :)

изглеждат сякаш има и твои лични изживявания вплетени вътре :)


защо не ги пуснеш и в клуб любов? мисля, че там ще бъдат посрещнати с по-голям интерес и оценени подобаващо

Изключително трудно ми е да възприема как някой може едновременно хем да има претенции за голям специалист в областта на литературата, хем да се отнася толкова грубо с автор, който се е решил да пусне текста си на място, предназначено за творчески опити!
Ще ми бъде много интересно да видя тук нередактиран текст, в който да няма ебавки, прилагателни и наречия, страдателен залог и прочие паразити, клишета и неестествени диалози, всички думи да са силни и да няма никакво разказване, а само и единствено показване, и който да е достатъчно интересен, че да прочета поне една страница от него.


There is no Dark Side of the Moon really....
Matter of fact is, its all dark.

странна реакция.
когато нещо е слабо, не виждам защо това трябва да се премълчава, за да не се 'засегнел авторът'. ами, да почнем и ние като в няколкото познати лит. блога да пълним гащите от възторг, че някой бил написал нещо? "ах, скъпа, божествено е, изпитвам оргазъм при всяка твоя дума"?
всеки, който пуска нещо някъде, би трябвало да очаква, че може и да не бъде посрещнат с фойерверки.
хвърлих бегъл поглед. текстът е скучен и пълен с граматически грешки.
диалогът е тромав. интересът ми изчезна на средата на първия постинг.
съжалявам.

не съм целял да бъда груб, а да покажа какво трябва да се реже и да се промени / според моята визия/ . подкрепям б.к.
ще опитам да приложа това, което мисля върху първите тридесетина реда. предполагам ще се проваля или авторът ще ме убие, но какво пък.

може да пусна нещото след малко.

защо не пуснеш изцяло твоя интерпретация на темата "Срещи"? и да има поне 50% диалог в нея :)

иначе ако направиш преработка на това, после като те критикуваме няма да е ясно дали ти си некадърен или началното творение не може да се подобри.

току що хейстнах една страница в уърд и осъзнах, че това ще е ужасно трудна задача поради най-различни причини. да, наистина по-скоро бих се навил да направя нещо мое, някаква напълно моя интерпретация, а не да се огранича по вършеене на текста. за да го направя обаче, се налага да изчета нещото до последната думичка. това определено е задължително условие.
ще опитам да го направя тия дни.

хм. прочетох го докрая. няма смисъл.

що не го направиш съвсем свободно, импровизирано, единственото ограничение да има диалог, да е 1 страница и да не споменаваш повече от 1 мъртъв човек вътре? :)

сигурен съм, че горното нещо не е писано 3 дни, дали стилът ти е по-добър може да се види и с бърза импровизация в следващите 30 минути

текстът е мъртвороден.
и сто кила макиаж няма да го направят по-жив.

здравей, чили.
не се поддавай, това е типичното нездраво клубарско любопитство: "я да го видим тоя, като толкова се праи на разбиращ, може ли да напише нещо по-добро от тва, а?!".
селски номера.
тази "дискусия" се появяваше сегиз-тогиз тук около мен, но гледам, че и върху теб се прехвърля.
никому не си длъжен да се доказваш, още по-малко пък в интернет форум.

Кое е странното в реакцията ми? Не съм казал да се премълчава нещо, а че не разбирам, защо това непремълчаване се прави по грубиянски начин. Какво пречи да кажеш, ето, текстът е слаб, безинтересен, допуснати са елементарни грешки, вземи си оправи граматиката, после прочети това и това пък после пак опитай? Защо е този сарказъм? Сигурно големият специалист се е родил научен и това му дава право да издевателства когато някой пусне слаб текст?
Друг е въпросът, че текстът макар и слаб, не е напълно безнадежден. Според мен си струва да му се дадат няколко добронамерени съвета и да се види как авторът ще го преработи. Защо не му дадете този шанс? Не е ли това една от идеите на клуба?

There is no Dark Side of the Moon really....
Matter of fact is, its all dark.

постингът на чили е напълно добронамерен.

В този си вид текстът наистина е мъртвороден. ако авторът иска да излезе нещо от него трябва да го пренапише. не е толкова важно дали съм груб. аз съм искрен. това е, което мисля. И първото ми мнение с критиката към текста е много добронамерено. не бих го писал, ако не мислех, че това е възможно решение на проблема. Текстът крещящо се нуждае от основна преработка.
Да, бих пуснал една-две глави от книгата ми, която в момента преработвам за втори път, но за момента не изпитвам потребност да го направя. не поради друга причина, а защото смятам, че съм достигнал един задоволителен предел. когато го направя - ще видим )))

за да го преработи, трябва да го пренапише напълно.
както и да си смени мисловната матрица, за да не бълва клишета.
нерядко съм правила тук бърз анализ на нещо изречение по изречение. но поправките и обясненията отнемат неколкократно повече време и място, отколкото написването на самия текст.
ако тръгне да се поправя, трябва да се смени всяка трета дума, а повече от половината текст да се махне съвсем.

Какво те е подразнило? Единственото, което съм направил е да изброя няколко слабости и да ги придружа с цитати.

наистина не си длъжен да доказваш каквото и да било на когото и да било, но нездравото ми любопитство все пак продължава да ме човърка какво ли би написал, ако целеше да си груб, след като добронамерените ти съвети изглеждат по този начин - изхвърли всички прилагателни, после всички наречия

There is no Dark Side of the Moon really....
Matter of fact is, its all dark.

пусни онзи разказ от конкурса в литернет по-добре :)

или най-добре не се поддавай на клубарски внушения