Клише ли е...?

Ми изглежда в търсенето на баланса и в получаване на личен опит се минава през какви ли не конфигурации. Явно има и всякакви други варианти, освен посочените.

Ти го каза по-горе... мярката е как се чувстваш.. все пак е става въпрос за партньорска двойка и е важно не само как ти се чувстваш, а как се чувстват и двамата... не вярвам теб да ти е добре, ако само на теб ти е добре... другият няма вечно да се съгласява на подобно положение, освен ако не е мазохист...

А, ако тук се включат и трети лица, като децата, нещата се усложняват. Вае пак, чрез нашето поведение, децата се учат и аз лично не приемам довода "Съгласна съм на всякакви компромиси заради децата". Защото децата попват този модел и или го преповтарят и са нещастни, или отиват в другата крайност. разбира се, могат и да се окажат много по-здели емоционално от нас и п-разумни, но тогава това е техен личен принос за самите себе си, а не наш.

***
Ми проблем е да.. щото просто нямаш опитност да получаваш.. като я придобиеш, ще престане да ти е проблем...

съвсем точно вече, защото след като от няколко дена чета темата, най-после разбрах истинския въпрос!

"Случвало ли ви се е от единия вариаант да прескочите в другия?"
В едната връзка сте били предимно-даващ/ ама че термин :)) /
...и после в другата не можете да свикнете с новото си положение с превес на получаването. А това озадачава любимия ви човек и даже нещо повече.
Защо това е проблем?

Моята сегашна ситуация е точно такава.

1. Да - прескочих от единия тип връзки към другия.
2. Да - определено не ми беше лесно да свикна да получавам повече, отколкото давам...
Парадоксално усещане! Често имах чувството, че губя себе си...
Случвало се е да тормозя партньора си, вместо да му благодаря за някой романтичен жест! Сега ме е срам, но това бяха ненапълно осъзнати реакции...
В началото усещането, че съм обгърната от всякъде от любов и доброжелателство, че всяко мое предложение ще бъде посрещнато с внимание и разбиране, ме хвърляше в УЖАС, че нещо изначално и дълбоко не е наред във връзката ми.
Но какво точно не беше на ред, не можех да кажа, знаех само, че това ме ядеше отвътре...като някаква болест
Но как можех да зная - та нали никога не бях имала точно такава сериозна връзка?!
Люшках се между двете крайности - ту си мислех, че той е просто добър човек, влюбен в мен , а аз съм някаква невротичка и изобщо не заслужавам, това което прави за мен, ту обратното - мислех, че аз, с моя хладно-реалистичен подход към нещата, съм нормалната и здравомислещата, а той е откачения...
Няколко пъти директно му заявавах, че е луд и никой нормален мъж няма да прави такива неща като него, и че никой не го е молил да прави това и онова за мен и детето... и че не мога да му обещая нищо срещу това, което прави за нас и прочие...
Най-общо избухвах с твърдението, че че не мога ДА ГО ПОНЕСА!
/ Какво да понеса? Любовта? Даването? Чувството, че си на пиедестал?/
На тези необясними мои взривявания той отговаряше с още по голямо вдигане на градусите, като твърдеше - да, луд съм, луд съм от любов по теб... и жертвоготовно правеше още нещо откачено, обливащо ме с чувството, че съм желана и обичана ...
Така отново се озовавах в ситуацията да получа нещо, което не можех да откажа, защото това означаваше да го нараня!
В резултат- постоянно имахме някакви невероятно КРАСИВИ скандали, които завършваха със сдобряване и страхотен секс.

С времето вълничките се успокояваха все повече и повече...

3. Да - има нов баланс - ако това е отговорът, който търсиш...
Трябва да мине време, но да знаеш, че си струва! Успех!

Non nova, sed nove.

Нещо такова...мдам.. Може би е въпрос и на ниска самооценка, не знам...

И както винаги, когато нещо ме човърка и не зная отговора, той задължително идва по някакъв начин - ето тук аз питам вас, а снощи посегнах на лавицата с книги на дъщеря си .
Хванах едно малко книжле на Томас Харис и ето какво пише цитирания от него Е.Фром:
"Най-широко разпространеното неразбиране е това, което приема, че даването е 'предаване " на нещо, от което се лишаваш, жертвуваш. Хората, чиято главна ориентация е нетворческа, чувстват даването като обедняване...само защото е болезнено да даваш, човек ТРЯБВА да дава, добродетелта да даваш според тях се намира в самия акт на приемане на лишението.
За творческия характер даването има съвършено различен смисъл. То е най-висш израз на сила. В самия акт на даването аз изпитвам моята сила, моето богатство, моето могъщество. Това преживяване на повишена виталност и сила ме изпълва с радост. Аз се чувствам щедър, жертвоготовен, пълен с живот и вероятно поради всичко това- радостен. Даването доставя радост повече, отколкото получаването не защото е лишаване от нещо, а защото в самия акт на даване е заложено проявяването на моята жизнена сила"

И други полезни неща пише там..за Родителя, Детето и Възрастния , които се крият в нас.

Каквото и да ни се е случвало, трябва да гледаме с очите на порастнали възрастни, за да се чувстваме добре - ние и хората около нас/ в този ред /.

Само че колко стени , разбити с челата ни, докато осъзнаем това...

Струва си, наистина...не само да даваш радостно, но и да съумееш да получаваш с усмивка.

Благодаря ти за искрения отговор, Mama Netty!
Успех и на теб в преодоляването на самите нас !

Хем е клише, хем, по дяволите...май е вярно клише.

ами ако утре никой не им дава на жените , помняват вече мажете по добре на проститутка да платя отколкото на сапруга и това го казват млади маже

ПОУМНЯВАТ МАЖЕТЕ !!!!!!!!!!!!

Всекиму заслуженото ...
Хубави празници!