размисли

Каква всъщност е ролята на родителя?
Да "прави" детето щастливо или да го възпита така, че самото дете да е в състояние да изпитва щастие?

Кавичките не са случайни - всеки човек има различна представа за щастие и тази на родителите може коренно да се различава от тази на детето.

А иначе... я детето не приема родителите си (да, тези родните, не приемните), я бабите и дядовците се месят... ако не са те, класната ще тормози горкото дете...

Отговорност за цял живот носиш само за себе си и за своите действия.


Ти имаш ли?

Само за пет минути допусни варианта да си забременяла две седмици след сватбата/годежа/квото там и до първата си годишнина да си родила и да имаш дете. Това щеше ли да промени хода на събитията в живота ти. Щеше ли да останеш до съпруга си, за да дадеш на детето си здравото семейство, което ти си имала?

Питам просто, щото наистина е лесно когато си извън ситуацията да размишляваш. И аз имах много размисли навремето, а когато трябваше да ги превърна в действия ... ами пратих ги по дяволите размислите си и постъпих точно така както се заричах, че никога няма. Докато не ти дойде до главата нещо, никога не знаеш.

В случая май наистина нещо те тормози, но не искаш да го кажеш директно. оттам идва и едно объркване в събеседниците ти. С недомлъвки не се получават ясни отговори. Както обича да казва Снейп - не си дала достатъчно информация, за да ти кажем мнението си.

Лек ден ти желая /с поклон и най-добри чувства /

Благодаря за цитата и за това, че си обърнала внимание, че не обичам да се изказвам без да имам достатъчно информация.
Нека прекратим дискусиите по тази тема като спрем да пишем в нея. Смятам, че така би било най-добре за всички участници.

Тарикат мъж не писка...

Welcome

този въпрос "защо" си го задават, мисля, разведените до безкрайност. Някак си жестоко ми се вижда де се питат пак от страни. почти не пиша тук, но чета, и мисля, някак крайни са ти понякога мненията. Разведените може и да имат общи или подобни опит и преживяванията, но всеки случай е сам за себе си. Всички трябва да могат да се развеждат според мен, с или без деца. И то по следните причини:
- не всички бракове се сключват защото двама души са решили че са намерили този с който искат да живеят "завинаги", а понякога заради изгода, непланирана и нежелана бременност, заради недостатъчно опознаване на другия и т.н., и т.н. причини колкот щеш
- невинаги (за съжаление!) родените деца са били искани и планирани. Не ме разбирайте погрешно, не че родителите им ги обичат по-малко. Но при тези случаи ако се сключи брак у мъжа или у жената, а понякога и у двамата остава едно дъблоко затаено убеждение, че е направил жертва за половинката си. страшното идва когато това убеждение ескалира в изискавене "жертвата " да бъде компенсирана
- понякога едно "неразвело" се семейство може да се окаже истински ад. виждала съм такива - там никой не е щастлив, дори и децата. Не мисли,че едно дете живее щастливо, дори и с двама родители, ако те общуват само с крясъци, обвинения, обиди и т.н. и непрестанно доказват на малкото същество как правят и търпят всичко заради него, а ако не бешет о как нямаше нито миг да търпят онази никаквица майкй му/никаквец баща му.
- нещастието на децата на развдени родители идва не от факта на развода само - разбира се това е голям стрес за дете, целия му досега съществувал свят отива по дяволите, евентуално вижда единия си родител един-два пъти в месеца. Сериозните проблеми за детето идват от други неща - често родителите или един от тях започва да манипулира детето и да го използва във "войната " си с другия родител : нямаш представа как тежат на едно детско сърчице думи като - той/тя вече не те обича, не го/я е грижа за теб, само мен си имаш и подобни. Другия проблем на децата е компесаторното отношение към тях- често те получават излишък от матерални неща, сякаш това ще има замени липсата на едния родител. Независимо как се породила компесаторността, децат бързо я възприемат като модел на поведение - тя доста приятна. И по-зрелите си години лесно съставят уравнението - изпълнява ми всички/почти всички прищявки, значи е виновен/на за нещо към мен.
Това разбира се не описание не важи за всички и всичко. Просто има и такива случаи. В моята идеална представа за нещата родителите би трябвало да запазят нормален тон и отношения заради детето, никога, дори в момента на слабост да не обиждат другия родител пред детето, да не се опитват да манипулират бившия чрез детето, да продължат да смятат, че възпитанието на детето е обща задача и когато едни наказва, друг да не отменя наказанията, да забравят за графиците за виждания на детето, а да решават заедно, като вземат и мнението на самото дете, кога и колко време детето ще прекарва при кого. Разбира се не забравям, че това трябва да е съобразено с градини, училища, спортни занимания и ваканции. и потенциалните нови партньори. Някак си ми се ще, ако и доколкото е възможно,животът на мъничето да си остане същия, а не да се обръща с главата надолу.

разводът понякога е шанс за себеопазване, а не егоизъм. И не зачертавай така леко вторите връзки. Те имат доста добри шансове, макар да не е лесно - новия партньор трябва да се съобразява не само с мъжа/ жената срещу себе си, но и с неговите/ нейните деца и никога да не поставя ултиматуми от типа или аз или детето.
Разведеният от своя страна, ако държи на новата си връзка, трябва да намери верния баланс - нито партньорът му, нито детето му да се почуства ощетено. И също никога да не поставя ултиматуми - аз съм такъв, с такава ситуация и проблеми - трябва да ги приемеш. Защото другия може просто да откже да приеме ситуацията. за бившия съпруг/а не говоря - те трябва да са изключени от уравнението
Вярвай ми прекрасно е да срещнеш човек, който намира верния баланс в тази трудна ситуация и същевремнно е абсолютно отговорен родител.

Много категорично осъждаш другите, и то по един - единствен признак - че имали деца. Ще ти представя нещата, случващи се лично на мен. За другите не мога и не искам да съдя.
Казваш, че благополучието на семейството зависи и от двамата. Да, точно така е. Но нищо не е неизменно на този свят. Хората се променят, откриват нови неща. В даден момент единият (ната) започва да се държи крайно безотговорно. За него (нея) всичко е наред - запазването на семейството идеално го(я) устройва, защото му(й) осигурява тих пристан, където да си почива след бурните приключения. За отговорния член на семейството остава грижата за скучните ежедневни неща, грижата за детето и нито капка обич, щастие или каквото и да било такова. Е, всъщност от децата ги имаш, защото те са чисти и винаги ти връщат дадената обич умножена. Но един нормален млад човек не може само с това. Той за детето винаги ще се погрижи, защото просто не е способен да не го направи. Но дали би го направил по-добре като женен, но всъщност сам. Или като разведен, но вече щастлив, намерил ЧОВЕКА до себе си. Въпреки че според една твоя предишна тема разведените мъже с деца не заслужавали да се занимаваш с тях.
Допусни за миг, че ти си на мястото на такъв мъж. Той е направил всичко възможно, работил е , борил се е, обичал е искрено. Предали са го, излъгали са го. Като искрен и неспособен да живее в лъжа се е развел. Грижи се за детето си.
Начи първо този човек как е посмял да се разведе? Ще мълчи, ша си трае. Освен това няма право да му бъде даван втори шанс. Сбъркал бил. Ти безгрешен човек виждала ли си? И ако случайно ти сбъркаш (сигурно ти се вижда невъзможно ), как ще се почувстваш, ако някой започне да те съди като теб и да ти отрича правото на втори шанс. Освен това грешката може да не бъде твоя. Може да се предали заради удобството, заради пари и какво ли още не. Има грешки поради глупост, има грешки поради алчност, поради слаб характер. Има и ситуации, в които просто събитията те помитат и единственият ти избор е дали да се държиш достойно или не. Можеш ли да поставиш всички тези сгрешили или пострадали под един знаменател и с печат да им лепнеш на челото една и съща присъда?

Далеч съм от мисълта да съдя някой, още по-малко да му отнемам исконното право на развод. Мъчно ми е за хората - бивши, настоящи, нови... И всеки приема препъни камъните като лична обида. Ами има ги! Хубаво е да се съобразим с тях, да погледнем и с очите на другия, а не само през своите си. Част от проблемите, които описах, съм ги изпитала, други не съм. Тези, които съм изпитала се оказаха непосилни. Не са проблем децата, а балансът, който трябва да се създаде. Просто изсипах всичките проблеми накуп.