Стигмите
26 отговора
748 прегледа
Re: Стигмите
Много интересен въпрос поставяте, който заслужава сериозно внимание.
Много пъти съм си мислел върху това. Откровено казано, нямам определен отговор, защото недоумявам пред факта.
Четейки за някои римо-католически подвижници - стигматици, виждам, че те добросъвестно са търсили духовното си усъвършенствуване.
Вярно е, че има голяма разлика в мистиката на православието и римо-католицизма.
Не мога да си позволя дързостта да казвам, че всичките католически подвижници са оръдия на дявола.
Колкото и да сме ревностни православни, би трябвало да сме трезво мислещи хора, а не самоослепяващи се с фанатизъм. Определено мисля, че сред римо-католиците има спасяващи се хора.
Колкото до светостта, това вече е във властта на Бога.
Много пъти съм си мислел върху това. Откровено казано, нямам определен отговор, защото недоумявам пред факта.
Четейки за някои римо-католически подвижници - стигматици, виждам, че те добросъвестно са търсили духовното си усъвършенствуване.
Вярно е, че има голяма разлика в мистиката на православието и римо-католицизма.
Не мога да си позволя дързостта да казвам, че всичките католически подвижници са оръдия на дявола.
Колкото и да сме ревностни православни, би трябвало да сме трезво мислещи хора, а не самоослепяващи се с фанатизъм. Определено мисля, че сред римо-католиците има спасяващи се хора.
Колкото до светостта, това вече е във властта на Бога.
в отговор на Kлимeнт Бypeнkoв
#3
Re: Стигмите
"А Иисус рече: не му запрещавайте, понеже никой, който извърши чудо в Мое име, не ще може наскоро да Ме злослови. Защото, който не е против вас, той е за вас."
Аз пък нямам данни някой от католическите стигматици да е бил антиправославен, макар примерно Франциск Асизки да е монашествал отчасти и сред кръстоносците.
Аз пък нямам данни някой от католическите стигматици да е бил антиправославен, макар примерно Франциск Асизки да е монашествал отчасти и сред кръстоносците.
Re: Стигмите
В горното си многословие исках да кажа, че ми е трудно да вникна в римо-католическата мистика за да си позволявам каквато и да била оценка на техните подвижници.
Същевременно, въпросът за стигматите е заемал място в мислите ми. Намирам го за интересен и очаквам някой по-компетентен да даде своето мнение.
в отговор на Kлимeнт Бypeнkoв
#5
Re: Стигмите
Зная, че е малко не по темата, но: аkо може накратко да ми обясните какви са принципните разлики в мистицизма на православните и на католиците. Благодаря.
Re: Какво zначи стигми?
Въпросът Ви не е плод на необразованост. Сигурен съм, че има и много богослови, които не знаят какво се разбира под "стигмат". Самият аз не съм много наясно по въпроса.
Може би Адриан най-авторитетно би могъл да обясни.
Най-кратичко казано, когато се говори за "стигмати" в римо-католическата църква, разбират се раните, които се появяват у някои техни светии. Римо-католическата аскетика (ако мога така да се изразя) познава случаи, когато лица, съзерцаващи раните на Разпънатия Спасител, получават същите рани върху тях.
Та темата е какво мислят православните по въпроса.
Зная, че съществува. Виждал съм фотографии, но не мога да се произнеса по въпроса.
Древната Църква не е познавала такова нещо и никой от светите отци, както и никой от християнските подвижници до разделението на Църквата, не говори за такова нещо.
Ако владеете руски език, кто Ви един отговор на свещеник, който е много по-грамотен от мен.
Правильно ли толкование о стигматах на теле апостола Павла
в отговор на Kлимeнт Бypeнkoв
#8
Освен стигмите...
Римо-католиците имат цели отдели за "гонене на дявола" от "обзети" люде...
И такава "дейност" за нас изглежда странно, но при тях е сериозно занимание...
____________________________________
Memento mori
И такава "дейност" за нас изглежда странно, но при тях е сериозно занимание...
____________________________________
Memento mori
в отговор на Kлимeнт Бypeнkoв
#9
Re: Какво zначи стигми?
Благодаря,
горе долу успях да прочета статията, нали едно време учехме руски. (Найсе, една полза от тоталитарните години да има
)
Ами странно ми изглежда цялата работа със стигматите (или стигмите, както и да е правилно). Предпочитам да не ми се случва. Едно време, когато бях непросветен в православието, даже съм се занимавал и с автогенен тренинг (самовнушение). Това е грях. Ако функционира на подобен принцип и стигмата, то ...
Все пак да не забравяме, какво е казал Господ Иисус Христос, че дори и чудеса да сме правили в Негово ме, дори и бесове да сме изгонвали чрез името Му, но ако сме вършили неправди, няма да наследим царството Му.
С поздрави
горе долу успях да прочета статията, нали едно време учехме руски. (Найсе, една полза от тоталитарните години да има
)
Ами странно ми изглежда цялата работа със стигматите (или стигмите, както и да е правилно). Предпочитам да не ми се случва. Едно време, когато бях непросветен в православието, даже съм се занимавал и с автогенен тренинг (самовнушение). Това е грях. Ако функционира на подобен принцип и стигмата, то ...
Все пак да не забравяме, какво е казал Господ Иисус Христос, че дори и чудеса да сме правили в Негово ме, дори и бесове да сме изгонвали чрез името Му, но ако сме вършили неправди, няма да наследим царството Му.
С поздрави
Re: Освен стигмите...
В римо-католическите епархии не всеки свещеник може да се занимава с такава дейност. Има определени свещеници и се гледа много сериозно на това.
Някога и в България е имало определени свещеници за изповедници и други да четат въпросните молитви. По принцип, всички свещеници имат еднаква благодат. Същевременно, мисля. че не всички имат еднаква дарба от Бога за някои послушания. Ето защо, аз съм привърженик, щото архиереите да възвърнат по-старата практика - да се определят по-опитни свещеници за изповеди и други за сериозните молитви, за които споменавате.
Някога и в България е имало определени свещеници за изповедници и други да четат въпросните молитви. По принцип, всички свещеници имат еднаква благодат. Същевременно, мисля. че не всички имат еднаква дарба от Бога за някои послушания. Ето защо, аз съм привърженик, щото архиереите да възвърнат по-старата практика - да се определят по-опитни свещеници за изповеди и други за сериозните молитви, за които споменавате.
в отговор на Kлимeнт Бypeнkoв
#11
Re: Какво zначи стигми?
Защо католическите чудеса не се срещат при православни и протестанти; православните пък не се срещат при католици и протестанти и така, всяка категория си има своите си чудеса?
РАЗЛИКАТА В МИСТИЦИЗМА
Простете, че отговарям на въпроса Ви с известно закъснение.
Темата Ви отваря много широк хоризонт за дискусия в областта на духовния живот.
Струва ми се, че изразът "духовен живот" е по-правилен от "мистицизъм".
Терминът сам по себе си произлиза от гръцкото прилагателно "мистикус", означаващо "тайнствен".
В съвременното християнско богословие, под мистицизъм се разбира религиозния опит, който е основан на срещата на човека с Бога; тайнствена и свръхестествена среща с Реалността, превишаваща всяко човешко възприятие.
Мнозина смятат, че щом Бог е невидим, то няма никаква възможност да се докоснем до Него непосредствено и да Го видим.
Опитът на Църквата обаче показва, че е възможно за човека такова съприкосновение с Бога, въпреки че Бог се намира зад пределите на разбираемото и постижимото.
Спасителят е казал: "Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога" (Мат. 5:8). Основата на нашата надежда в това обещание на Христа е, че когато очистим своето сърце, ние ще можем да видим Бога и при това не само след смъртта, но и в земния ни живот.
Тук става дума не за обикновеното виждане, а за съзерцание с вътрешния ни поглед.
Това съзерцание е трудно обяснимо с думи, защото то е тайнствено, мистично. При все това, то се явява основополагаща или фундаментална реалност на християнския живот.
===========
По възможност по-конкретно на въпроса за разликата.
В равославието е прието да се обвинява католическия мистицизъм и богословие в известна чувственост .
За да разберем същността на римо-католическата духовност е необходимо да се вгледаме в житията на светиите им. Към какво те, канонизираните от Римо-католическата Църква за светии са се стремили, какъв живот са водили.
1). Първото нещо, което се набива в съзнанието ни е "COMPASSIO" - състрадание.
Животът на Франциск Асизки е състрадание на страдащия Христос. Монахът плаче и страда заради Христовите страдания и жадува за Неговите страдания, мислейки. че в това се състои духовността.
За православните, това е чуждо по дух.
2). Второто нещо, което се набива в съзнанието ни, четейки житията на римо-католическите светии е "БОГОСЪПРУЖЕСТВО".
Такъв израз е повече от чужд на православната духовност.
От живота на католическата света Тереза знаем, как в екстаз тя е викала (не употребявам по-точната дума - крещяла): "О, Боже мой, съпруже мой! Най-сетне аз Те виждам!".
Когато Христос й се явил, Той й рекъл: "До този момент бях твой Бог, а отсега Аз съм не само твой Бог, но и твой съпруг".
Виждате ли, неща, които за нас православните могат да изглеждат смешни или дори да проливаме сълзи, при римо-католиците се описват с особен възторг.
За православното благочестие е нещо немислимо за една монахиня да вика по цял ден: "Аморе, аморе, аморе". Моментално и вярващи и атеисти биха поставили една и съща диагноза.
Нещата далече не са така в латинския Запад.
3). Третото нещо, което се набива в съзнанието ни като тип римо-католическа духовност е житието на Игнатий Лойола, който с едно усилено напрежение на ума казва: "Аз мога да си въобразя всички адски мъки и всички блаженства в рая".
Православните подвижници пишат, че дори и да се е давало на някого някакво подобно видение, то това е бивало без волята на човека, покрай съзнанието му, неочаквано и такива видения се давали по необяснимия за нас Божи Промисъл.
За православните авторитетни подвижници, този път на римо-католическа аскеза е наречен "прелест" и заблуждение.
Тези думи ги казвам не жа да обидя римо-католическото благочестие, а само да покажа разликата.
Остава да си изясним кратко в какво се състои пък православната духовност?!
в отговор на calamitous.
#13
Re: Какво zначи стигми?
Много уместен въпрос. Точно над това съм си мислел и то с уважение към всеки от трите християнски клона.
Признавам си, че не мога да дам отговор. Затова и намерих за необходимо да спомена днес в постингите си, че не дръзвам да кажа лекомислено, че всички не православни подвижници във вярата са оръдия на... Познавам и протестанти и католици, които не афишират благочестието си, но ги зная като истински благочестиви хора. Ето защо не мога лекомислено да оперирам с дежурни фрази и определено смятам, че не бива всички да се поставят под общ знаменател.
Твърде често критикуваме неща, които не познаваме достатъчно.
Признавам си, че не съм чел достатъчно и не мога да се произнеса с яснота по поставения от Вас въпрос. При все това, съм си го задавал.
Признавам си, че не мога да дам отговор. Затова и намерих за необходимо да спомена днес в постингите си, че не дръзвам да кажа лекомислено, че всички не православни подвижници във вярата са оръдия на... Познавам и протестанти и католици, които не афишират благочестието си, но ги зная като истински благочестиви хора. Ето защо не мога лекомислено да оперирам с дежурни фрази и определено смятам, че не бива всички да се поставят под общ знаменател.
Твърде често критикуваме неща, които не познаваме достатъчно.
Признавам си, че не съм чел достатъчно и не мога да се произнеса с яснота по поставения от Вас въпрос. При все това, съм си го задавал.
в отговор на Kлимeнт Бypeнkoв
#14
Re: Стигмите
Не знам дали изобщо(в духа на коректноста,която трябва да ни учи как ние да се развиваме а не да си търсим непременно обект за "оплюване")да задавам изобщо въпроса на който желая някъкъв(искрен)отговор.Уважението ми към вас,ме е накарало да не се съмнявам че това може би ви е неизвесно.А то е:Един от популярните стигматици е падре Пио,още повече че е живял във не отдалечено от нас време.Когато той умира,комисията която освидетелствува по-интерсените като проявления случай към курията,констатира че вероятно се е касаело за ХИМИЧЕСКО подържане на раните(стигмите),и ЛЮБОПИТНИЯ факт че в смърта му раните изчезват.Виждал съм снимка на починалия падре на когото рани няма а само белези там където са били,т.е. те са заздравели.Дали се касае за факт че влошаване на състоянието му му е попречило да ги третира--не ми е извесно.А кадри на парализирано и в кома дете излизат стигми,са огромна въпросителна за мен.С последното не искам да кажа че искам всичко да си обясня,а да споделя че тези кадри ми са крайно чужди.Поради факта че не разбирам как в състояние на кома детето има духовни подвизи за които е "възнаградена" със стигмите.
И биде към мене слово от Господа:
тъй казва Господ Саваот..само обичайте истина и мир.
И биде към мене слово от Господа:
тъй казва Господ Саваот..само обичайте истина и мир.
в отговор на calamitous.
#15
Несъответстващите чудеса
Интересно, кои точно чудеса от протестантската практика ги няма в православната?
Стигматизма е Визионерство
Сранно явление наистина е стигматизма. Предизвиква смесени чувства и въпроси. Как ли се постига това и защо се случва?
В книгата "Инославни вероучения" (учебно помагало) - се разглежда явлението "стигма" - то произхожда от течение в римо- католицизма "стигматизъм", чиито основател е Франциск Асизки. Характерното за стигматиците са раните по ръцете, краката и тялото, които са кървели ( като от гвоздеи). Така те изразяват съпричастието си към мъките на Спасителя. Духовните основи на стигматизма е ВИЗИОНЕРСТВОТО. Или това предизвикване на картини и представи в ума - доброволно - чрез самовнушение. Подобен е ефектът от химичните реакции в организма, при приемане на наркотици. Които оказват силно влияние върху човешката психика и имат възможност да я променят ( проф. Анатолии Берестов описва в своите последни книги преведени на български език - визионерството при приемане на наркотици - което е окултна практика за общуване с невидимия свят). Визионерството е без химикали, но със силно самовнушение се постига същия резултат - картнини, образи. Резултат е пристрастяване към тези картнини и образи. Често състоянието е свързано с еуфория. Светите отци ( например Св. Нил Сорски, Св. Варсануфии Велики и всички православни аскети) са се усъвършвнсвали изключително на мислено и умствено ниво - борили са се със помислите и след десетки години упорита борба са имали дарове на прозорливост, чудотворство... ). Мисленото пространсво в невидимия свят е непознато на нас хората и поради тази причина е опасна страна за самоизяви там. Грях е да си представяш картини и да се отдаваш на наслади от тях. Техния произход е неизвестен с каква цел идва и какво ще последва. Често не е добре за нас хората да се отдаваме на картини и и образи, мечтания - просто това са помислите. Дори и привидно добрите помисли са с неясен характер и ние трябва внимателно да подхождаме. Нашият ум е постянно бомбардиран от помисли (добри и лоши). Те сами по себе си не са грях - ни учат светите отци. Грях са тогава, когато се съчетаем с тях. Св. Нил Сорски - описва пътя на помислите ( представата за някакви предмети, образи на хора, думи..) по следния начин - прилог, съчетаване, дело. Описва и ни учи как да се борим с помислите. Съчетаването с "помисъла" приемането на образа или картнита е грях на мислено ниво и предпоставка за падане в грях на дело. Прилога (мисълта която "случайно" ни минава през ума) не е грях, според Св. Нил Сорски, но съчетаването (влизането в разговор и общение) с него е грях. Влизането в общение с помисъла е съчетаване и следва извършване на деянието. Но често и с "благовидни " мисли може да се съчетаем с демоничната воля и да влезем в грях. Опасно е да се подаваме на помисли, на образи и на картини.
Стигматиците са пристрастени към образа на Спасителя и неговите мъки, но тези представи и съчетаването им с тях на практика са лукави. Съответните резултати - кръвта и раните са дълбоко демонско съчетаване мислено и телесно.
Благодаря за вниманието!
Леки и спасителни пости!
Поздрави
В книгата "Инославни вероучения" (учебно помагало) - се разглежда явлението "стигма" - то произхожда от течение в римо- католицизма "стигматизъм", чиито основател е Франциск Асизки. Характерното за стигматиците са раните по ръцете, краката и тялото, които са кървели ( като от гвоздеи). Така те изразяват съпричастието си към мъките на Спасителя. Духовните основи на стигматизма е ВИЗИОНЕРСТВОТО. Или това предизвикване на картини и представи в ума - доброволно - чрез самовнушение. Подобен е ефектът от химичните реакции в организма, при приемане на наркотици. Които оказват силно влияние върху човешката психика и имат възможност да я променят ( проф. Анатолии Берестов описва в своите последни книги преведени на български език - визионерството при приемане на наркотици - което е окултна практика за общуване с невидимия свят). Визионерството е без химикали, но със силно самовнушение се постига същия резултат - картнини, образи. Резултат е пристрастяване към тези картнини и образи. Често състоянието е свързано с еуфория. Светите отци ( например Св. Нил Сорски, Св. Варсануфии Велики и всички православни аскети) са се усъвършвнсвали изключително на мислено и умствено ниво - борили са се със помислите и след десетки години упорита борба са имали дарове на прозорливост, чудотворство... ). Мисленото пространсво в невидимия свят е непознато на нас хората и поради тази причина е опасна страна за самоизяви там. Грях е да си представяш картини и да се отдаваш на наслади от тях. Техния произход е неизвестен с каква цел идва и какво ще последва. Често не е добре за нас хората да се отдаваме на картини и и образи, мечтания - просто това са помислите. Дори и привидно добрите помисли са с неясен характер и ние трябва внимателно да подхождаме. Нашият ум е постянно бомбардиран от помисли (добри и лоши). Те сами по себе си не са грях - ни учат светите отци. Грях са тогава, когато се съчетаем с тях. Св. Нил Сорски - описва пътя на помислите ( представата за някакви предмети, образи на хора, думи..) по следния начин - прилог, съчетаване, дело. Описва и ни учи как да се борим с помислите. Съчетаването с "помисъла" приемането на образа или картнита е грях на мислено ниво и предпоставка за падане в грях на дело. Прилога (мисълта която "случайно" ни минава през ума) не е грях, според Св. Нил Сорски, но съчетаването (влизането в разговор и общение) с него е грях. Влизането в общение с помисъла е съчетаване и следва извършване на деянието. Но често и с "благовидни " мисли може да се съчетаем с демоничната воля и да влезем в грях. Опасно е да се подаваме на помисли, на образи и на картини.
Стигматиците са пристрастени към образа на Спасителя и неговите мъки, но тези представи и съчетаването им с тях на практика са лукави. Съответните резултати - кръвта и раните са дълбоко демонско съчетаване мислено и телесно.
Благодаря за вниманието!
Леки и спасителни пости!
Поздрави
Редактирано от Filoteja на
Re: Несъответстващите чудеса
"Твърде често критикуваме неща, които не познаваме достатъчно."
Браво!Имаш право да критикуваш само неща, които познаваш отвътре.Аз съм на този принцип.
Сега да ви кажа за католиците и за това, което някой спомена за католическата монахиня викаща "Аморе, аморе". За мен те са били с много дълбоки преживявания. Знам, че може да ме охулите, но дори достигащи до еротичност, в един свят смисъл. Например има една статуя от Микеланджело: "Екстазът на Св. Тереза" и когато бях по-малка съм я гледала и съм се чудела, какво може да означава това. По-късно, когато започнах да чета за търсенията на различни католици ( една от тях е Мадам Гайон, Тереза от Лизийо и др.) и как те са търсили Бог, и какво са преживявали- направо изпитах ревност. Повярвайте ми. Нашето опорочено християство(протестантство, подчертавам- говоря от моя опит) и това, което те са изпитвали, както и много православни- не може да се сравни с наши дни. Но това, което съм забелязала е, че страданието върви ръка за ръка с подобни свръестествени преживявания. Дълбоко страдание и откриване на неописуемата Божия любов. Започнах една друга книга за една друга Тереза и като я прочета ще ви кажа.
Към Легион: ами аз не зная този отговор, но със сигурност има много чудеса от православната практика, които ги няма в протестантската.
Браво!Имаш право да критикуваш само неща, които познаваш отвътре.Аз съм на този принцип.
Сега да ви кажа за католиците и за това, което някой спомена за католическата монахиня викаща "Аморе, аморе". За мен те са били с много дълбоки преживявания. Знам, че може да ме охулите, но дори достигащи до еротичност, в един свят смисъл. Например има една статуя от Микеланджело: "Екстазът на Св. Тереза" и когато бях по-малка съм я гледала и съм се чудела, какво може да означава това. По-късно, когато започнах да чета за търсенията на различни католици ( една от тях е Мадам Гайон, Тереза от Лизийо и др.) и как те са търсили Бог, и какво са преживявали- направо изпитах ревност. Повярвайте ми. Нашето опорочено християство(протестантство, подчертавам- говоря от моя опит) и това, което те са изпитвали, както и много православни- не може да се сравни с наши дни. Но това, което съм забелязала е, че страданието върви ръка за ръка с подобни свръестествени преживявания. Дълбоко страдание и откриване на неописуемата Божия любов. Започнах една друга книга за една друга Тереза и като я прочета ще ви кажа.
Към Легион: ами аз не зная този отговор, но със сигурност има много чудеса от православната практика, които ги няма в протестантската.
в отговор на Kлимeнт Бypeнkoв
#18
За православната духовност
Каква е ПРАВОСЛАВНАТА духовност?
Преди всичко и най-напред трябва да обърнем поглед към светите Отци и видим за какво пишат те, когато говорят за духовност.
Светите Отци твърдят, че науката на науките и философията на философиите, както и изкуството на изкуствата е - АСКЕТИКАТА, или науката за духовен живот, чиято вярна дефиниция е изразил свети Пимен Велики, казвайки: "Човек е онзи, който е познал себе си!
Тук се няма предвид думите на Сократ.
Какво ще рече самоопознаването, без което е невъзможен никакъв духовен живот?
Самоопознаването е вътрешен процес, при който човек започва да вижда постепенно колко грешен е той.
А що е грях?
ГРЕХЪТ не е нищо друго, освен душевна рана.. Грехът е болест, повреда. Точно тези повреди и рани в душата си не виждаме.
Оказва се, че е необходим особен вид живот, за да започне човек постепенно да проглежда с духовното си зрение, че той действително е грешен.
Св. Симеон Нови Богослов пише направо: "Старателното изпълнение на Христовите заповеди показва на човека неговите немощи (слабости)".
Обикновено, някои християни започват благочестивия си живот с добродетелност, редовно посещаване на богослуженията, стриктно извършване на църковните обряди, ревностно изчитане на молитвеното правило.
В действителност, обаче, ако човек не вложи всячески старание към изпълняване на евангелските заповеди (ако душата му не зажадува и не загори за това), то всичко останало, колкото и добродетелно да е, може само да го доведе до гордост, щеславие, самомнение и виждане на собствената си правота и праведност!
За истинския православен християнин, външното и вътрешното са две коренно различни духовни състояния.
Ето защо покаянието на един грешник е по-голяма радост на небето, отколкото за 99 праведника .
Това познание на собствената греховност е само началото на истинския духовен живот. Иначе, целта на православния духовен живот е БОГОПОДОБИЕТО.
Нашият Бог, за разлика от всички останали богове в религиите, има две свойства, които са непознати за нито една друга религия.
Най-напред, нашият Бог е ЛЮБОВ и след това СМИРЕНИЕ, което издигнало на Кръста Въплътилия се Син Божи.
Под любов се разбира не романтичната такава, а богоподобната, която търси единствено и само ползата от гледна точка на вечността.
На въпроса как се придобива такава любов, руският Златоуст - св. Тихон задонски казва: "Ако говорим за любов, то ние трябва да разберем, че единствения й израз и инструмент е смирението, произтичащо от познаването на себе си".
Ето къде се ражда истинската любов. Когато човек се вижда и чувствува погиващ, тогава той се отнася със съчувствие към ближния си.
Св. Игнатий Брянчанинов казва:
"Началото на обръщането ни към Христа се състои в опознаването на своята греховност, на своето падение. От такова съзнание, човек чувствува нуждата от Изкупител и пристъпва към Христа посредством смирение, вяра и покаяние... Не осъзналият своята греховност, своето падение, своята погибел, такъв не може да приеме Христа, не може да повярва в Него, не може да бъде християнин..."
Тук е място да се обърне внимание на несъотвествието на цитираните мисли с общоприетия богословски тезис за ВЯРАТА като начално условие за приемане на Христа.
Святителят подчертава, че обръщането към Христа не е в разсъдачната вяра, че Спасителят е дошъл, пострадал и възкръснал, а напротив. Истинската вяра се ражда от опознаването на своята греховност и падение.
С това исках да се докосна до различието на православната духовност от тази на протестантите.
И така, в светлината на православното разбиране, вярващ може да бъде и се явява такъв само този човек, който вижда своето духовно и нравствено несъвършенство, своята греховност, който страда от това и търси спасение.
Само смирилият се вътре в себе си човек е способен към правилна, т.е. спасяваща вяра в Христа.
Мисълта на св. Игнатий Брянчанинов е ясна и недвусмислена, че виждащият се добродетелен не може все още да бъде християнин и не се явява такъв, въпреки и да се счита такъв. В качество на аргумент, св. Игнатий посочва историята от земния живот на Спасителя, когато Христос бил приет със сълзи на разкаяние от обикновените, осъзнаващи греховността си евреи и бил осъден на страшна смърт от "умния" (интелектуален). "добродетелен" и почитан иудейски елит.
Мисълта на св. Игнатий е обърната постоянно към думите на Евангелието:"Здравите нямат нужда от лекар, а болните" (Мат. 9:12).
С други думи казано, на пътя на спасението застават тези, които са способни да видят болестта на своята душа, нейната неизлечимост със собствени сили.
Водени от смирението, тези болни се обръщат към пострадалия за тях истинен Лекар - Христос.
Отново повтарям. че извън това състояние на опознаване собствената греховност, не е възможен нормален духовен живот.
"На опознаването и осъзнаването на немощта се гради цялото здание на спасението", казва пак св. Игнатий Брянчанинов, който многократно цитира думите на преподобни Петър Дамаскин:
"началото на просвета на душата и признака за нейното здраве се състои в това, когато умът започва да вижда своите съгрешения. които по своята многобройност са подобни на морския пясък".
Затова и светителят отново и отново повтаря: " Смирението и раждащото се от него покаяние са единственото условие, при което се приема Христос! Смирението и покаянието са единствената цена, с която се купува познаването на Христа! Смирението и покаянието са единственото нравствено състояние, от което може да се пристъпи към Христа. Смирението и покаянието са единствената жертва, която иска и приема Бог от съгрешилото човечество (Пс. 50:18-19)..."
Как да придобием това спасително опознаване на себе си?
Св. Игнатий казва: Аз не виждам своя грях, защото все още служа на греха. Не може да види своя грях онзи, който се наслаждава от него, който си позволява да вкусва от него (греха) макар и с мисъл или сърдечно съчувствие. Само този може да види греха си, който се е отрекъл решително от каквато и да е дружба с греха. който е застанал на стража на стража пред вратата на своя дом с оголен меч - словото Божие, който отсича с този меч греха, в какъвто и вид да се приближи той към него. Който установява вражда с греха, насилствено го отхвърля от ума, сърцето и тялото си, на такъв Бог дарува велик дар - виждане на своя грях"
"Който се е отказал да осъжда ближните, неговата мисъл, естествено започва да вижда своите грехове и слабости, който той не е виждал докато се е занимавал с осъждане на другите".
Вярата, следователно, не е основата на духовния живот, защото и бесовете вярват и треперят (Иак. 2:19), а стремежа към спасение, за което основна задача на подвига и едновременно главен критерий на неговата истинност е виждането на собствения грях.
Всеки подвиг. който не води към този резултат, се явява лъжеподвиг и духовния живот без него е измамна.
Тази мисъл казва св. Апостол Павел на Тимотей:
"Ако пък някой се и състезава. той не бива увенчан, щом се не състезава по правилата" (2 Тим. 2:5)
в отговор на Kлимeнт Бypeнkoв
#19
Re: За православната духовност
Преподобни Исаак Сириец казва: "Въздаянието бива... не за добрите дела и трудовете по тях, но раждащото се от тях смирение. Ако то (смирението) бъде загубено, то и първите са напразни".
Това изказване ни открива още един важен аспект в разбирането на духовния живот и неговите закони. Съвсем не добродетелите сами по себе си и не трудовете принасят на човека благата на Царството Божие, което е вътре в нас (Лука 17:22), а произтичащото от тях смирение.
Ако не се придобие смирение, то безплодни и безсмислени са всички трудове и добродетели, които често стават родители на душепагубна гордост.
св. Игнатий Брянчанинов отделя особено внимание на въпроса.
"Ако добрите дела биха доставяли спасение, то пришествието Христово би било излишно".
"По влеченията на падналото естество, мнимо добрите дела карат да расте у човека неговото "аз" и унищожават вярата в Христа. Такива дела са враждебни на Бога".
"Нещастен е оня, който се удовлетворява от собствената си човешка правда. За такъв Христос е ненужен".
Добродетелите и всички подвизи могат да се окажат крайно вредни, ако те не се основават на познаването на собствената греховност.
"Трябва, казва св. Игнатий, първом да видим своя грях, после да го омием в покаяние за да придобием чистота на сърцето, без която е невъзможно да извършим нито една чиста и действителна добродетел.
Св. Игнатий Брянчанинов обръща вниманието ни и на един друг принцип на духовния живот. Той се състои в това, че както страстите, така и добродетелите се намират в закономерно взаимно влияние и строга последователност.
Сериозното предупреждение е, че твърде често, християните, не познавайки тази закономерност, се отнасят небрежно към т.н. "малки" или "незначителни" грехове, които рано или късно могат да довет до тяхното робуване или падане в по-тежки съгрешения.
Св. Исаак Сириец казва: "...Всяка добродетел е майка на следващата след нея. Ако оставиш майката, раждаща добродетели и се устремиш към търсене на дъщерята, преди да си придобил майката, то тези добродетели са ехидни за душата. Ако не ги отхвърлиш своевременно от себе си, то скоро ще умреш".
Св. Игнатий разяснява: "Опасно е преждевременното безстрастие! Опасно е преждевременното получаване наслада на Божествената благодат! Свръхестествените дарове могат да погубят подвижника, който не е научил своята немощ".
Всички св. Отци единогласно наричат молитвата глава на всички добродетели
"Който се моли с устата, а за душата си нехае и не опазва сърцето си, такъв се моли на въздуха, а съвсем не на Бога. Напразно се труди такъв човек, защото Бог приема усърдието, а не многоречието".
В чувството на покаяние и смирение. древните св. Отци виждали главния критерий при различаване на светостта от прелестта.
"Всички светии се признавали недостойни за Бога... Всички самоизмамени считали себе си достойни за Бога... Някои от тях приели бесовете, явили им се в образа на светъл ангел и ги последвали...Други. възбуждали въображението си, разгорещявали кръвта си, извършвали нервни движения, приемайки всичко това за благодатна наслада и изпаднали в самоизмама, съвършено помрачение. Причислили се по състоянието на своя дух към отхвърлените духове".
Това изказване ни открива още един важен аспект в разбирането на духовния живот и неговите закони. Съвсем не добродетелите сами по себе си и не трудовете принасят на човека благата на Царството Божие, което е вътре в нас (Лука 17:22), а произтичащото от тях смирение.
Ако не се придобие смирение, то безплодни и безсмислени са всички трудове и добродетели, които често стават родители на душепагубна гордост.
св. Игнатий Брянчанинов отделя особено внимание на въпроса.
"Ако добрите дела биха доставяли спасение, то пришествието Христово би било излишно".
"По влеченията на падналото естество, мнимо добрите дела карат да расте у човека неговото "аз" и унищожават вярата в Христа. Такива дела са враждебни на Бога".
"Нещастен е оня, който се удовлетворява от собствената си човешка правда. За такъв Христос е ненужен".
Добродетелите и всички подвизи могат да се окажат крайно вредни, ако те не се основават на познаването на собствената греховност.
"Трябва, казва св. Игнатий, първом да видим своя грях, после да го омием в покаяние за да придобием чистота на сърцето, без която е невъзможно да извършим нито една чиста и действителна добродетел.
Св. Игнатий Брянчанинов обръща вниманието ни и на един друг принцип на духовния живот. Той се състои в това, че както страстите, така и добродетелите се намират в закономерно взаимно влияние и строга последователност.
Сериозното предупреждение е, че твърде често, християните, не познавайки тази закономерност, се отнасят небрежно към т.н. "малки" или "незначителни" грехове, които рано или късно могат да довет до тяхното робуване или падане в по-тежки съгрешения.
Св. Исаак Сириец казва: "...Всяка добродетел е майка на следващата след нея. Ако оставиш майката, раждаща добродетели и се устремиш към търсене на дъщерята, преди да си придобил майката, то тези добродетели са ехидни за душата. Ако не ги отхвърлиш своевременно от себе си, то скоро ще умреш".
Св. Игнатий разяснява: "Опасно е преждевременното безстрастие! Опасно е преждевременното получаване наслада на Божествената благодат! Свръхестествените дарове могат да погубят подвижника, който не е научил своята немощ".
Всички св. Отци единогласно наричат молитвата глава на всички добродетели
"Който се моли с устата, а за душата си нехае и не опазва сърцето си, такъв се моли на въздуха, а съвсем не на Бога. Напразно се труди такъв човек, защото Бог приема усърдието, а не многоречието".
В чувството на покаяние и смирение. древните св. Отци виждали главния критерий при различаване на светостта от прелестта.
"Всички светии се признавали недостойни за Бога... Всички самоизмамени считали себе си достойни за Бога... Някои от тях приели бесовете, явили им се в образа на светъл ангел и ги последвали...Други. възбуждали въображението си, разгорещявали кръвта си, извършвали нервни движения, приемайки всичко това за благодатна наслада и изпаднали в самоизмама, съвършено помрачение. Причислили се по състоянието на своя дух към отхвърлените духове".
в отговор на Kлимeнт Бypeнkoв
#20
Отново за КАТОЛИЧЕСКАТА духовност
Един от най-почитаните светии на римо - католицизма е Франциск Асизки. В животоописанието на този западен мистик се разказва как веднъж, по време на дълга молитва, той се почувствувал съсршенно превърнал се в Иисус, Когото той видял в образа на шестокрилат Серафим. След това видение, появили се болезнени кръвотечащи рани - стигмати.
За друга своя молитва, Франциск разказал на своя ученик следното: "По време на тази молитва... ми се явиха две големи светлини. Едната, в която аз узнах Създателя и другата, в която аз узнах себе си".
В края на своя живот, Франциск откровенно говорел: "Аз не чувствувам никакъв свой грях, който да не е изкупен чрез изповед и покаяние".
предсмъртните му думи били: "Аз изпълних това, което бях длъжен да изпълня".
Нека съпоставим думите на св. Франциск с описанието на предсмъртния момент от житието на Преп. Сисой Велики 5-ти век:
"Заобиколен от братството в предсмъртния момент, в тази минута, когато той като че ли беседвал с невидими лица, на въпроса на братята: "Отче, кажи ни с кого събеседваш?" - Сисой отговорил: "Ангели са дошли да ме вземат, но аз ги моля да ме оставят за кратко време, за да се покая". Знаейки, че Сисой е съвършен в добродетелите, братството му възразило: "Ти нямаш нужда от покаяние, отче". Сисой им отговорил така: "Действително аз не зная, поставил ли съм поне начало на моето покаяние".
Забележителни са откровенията на римо-католическата блажена Анжела.
"Дух Светий започна да говори следните думи: "Вмести се в Мене и се успокой в Мен след като Аз се вселих и установих в теб. Аз бях с апостолите и те ме видяха с телесни очи, но не ме чувствуваха така, кактоти Ме чувствуваш"; "...Бог ми каза: "Дъще на Божествената Премъдрост, храме на Възлюбения, наслада на Възлюбения и дъще на мира, в тебе се покои цялата Троица, цялата истина".
"Христос" се обърнал към Анжела: "Дъще Моя, пресладка ми много повече отколкото Аз на теб, възлюбени Мой храме, ти имаш пръстена на Моята любов, която получи вечно от Мен..."
"И казали ангелите на душата: "...приготви се да приемеш Тогова, Който те обручи за Себе Си с пръстена на Своята любов. Бракът вече е извършен. Затова Той иска по новому да извърши брак и съединение".
По повод на тези екстазни състояния на Анжела, А.Ф. Лосев пише:
"Съблазнителността и самоизмамата на плътта водят до това, че Дух Свети се явява на блаженната Анжела и й нашепва подобни любени слова....
Светата не може да си намери място от любовни терзания. Възлюбеният се явява и явява, разгорещявайки тялото й, сърцето й, кръвта й. Кръстът Христов й се представя за брачно ложе... Какво друго би могло да е по-противоположно на византийското сурово и целомъдрено подвижничество, освен тези постоянни кощунствени заявления: "Душата ми беше приета в несътворена светлина и възнесена" - тези страстни съзерцания на Христовия Кръст, на раните Христови и на отделните членове на Неговото тяло, това насилствено предизвикване на кървави петна на собственото тяло и т.н.? В завършек на всичко, "Христос" прегръща Анжела с ръка. която е прикована на Кръста, а тя, от дълбочината на екстаза си казва: "Понякога, от тясната прегръдка, струва ми се, че душата ми влиза в Христовото ребро. Онази радост, която тя приема там и озарението е невъзможно да се разкаже...."
Същият този мистицизъм ние виждаме и у великите католически свети Катерина Сиенска (16-ти век) и Тереза Авилска (16-ти век), възведени от папа Павел шести (+1978 г.) в най-висшия ранг на Църковните учители.
Тереза Авилска. например, възкликва пред смъртта си: " О, Боже мой, Съпруже мой, най-накрая Те виждам". Този в най-висша степен страстен вопъл не е случаен. Той е закономерно следствие на целия "духовен" подвиг на Тереза, който се открива в следния факт. След многочислените си явявания, "Христос" й казва: "От този ден ти ще Ми бъдеш съпруга... Отсега нататък, Аз не Съм само твоя Творец и Бог, но и Съпруг!"
Не случайно, американският психолог В. Джемс, оценявайки мистичния опит на Тереза Авилска, писал, че "нейната представа за религията се свеждала, ако може така се каже, до безкраен любовен флирт между поклонничката и нейното божество".
Твърде показателен е опита и на още един от големите стълбове на католическата мистика - родоначалника на иезуитския орден Игнатий Лойола. Неговата книга "Духовни упражнения" направо призовава към това, което е категорично забранено от вселенския опит на светиите - към въобразяване Бога, разпънатия Христос, проникване в света на Неговите чувства и страдания, представа на Дева Мария, светиите и т.н. Това въображение на различни картини и сюжети от библейската история се явяват за медитиращия същност на всички упражнения, които се предлагат в това ръководство.
Ето и няколко илюстрации от това "ръководство" за духовен живот.
Упражняващият се трябва "... да си представи как Трите Божествени Ипостаси гледали на света, преизпълнен с хора и виждайки, че всички отиват в ада, постановили в Своята вечност, щото Второто Лице да се въчеловечи за спасението на човешкия род"
Препоръчва се "...въобразяване на всичкото огромно пространство на земята...В отделност да се види домът и стаята на Владичицата... в Назарет" и "... да се погледне на Пресветата Дева и на Ангела, който Я приветствувал, като се размисли, за да се извлече полза от тази гледка".
Лойола съветва също така размисъл на "две знамена: едното на иисус Христос - най-висшестоящия Вожд и наш Господ, а другото знаме - на Люцифер - смъртния враг на човешкия род".
Всичко това принципиално противоречи на основите на духовния подвиг както ни е даден в опита на светиите на Вселенската Църква.
Ето няколко изказвания на древните отци, чийто опит е напълно забравен в Римо-католическата Църква.
Преп. Нил Синайски, живял в пети век, предупреждава: " Не желай да видиш чувствено Ангелите. или Силите, или Христа, за не се умопобъркаш, приемайки вълка за пастир и да се поклониш на воаговете - демони".
Преп. Симеон Нови Богослов, живял в единадесети век, разсъждавайки за онези. които по време на молитва си въобразяват небесните блага, ангелските чинове и т.н., казва: "това е прзнак за прелест". "Стоейки на този път, прелъстяват се тези, които виждат светлина с телесните си очи, които чувствуват блахоухание с обонянието си, които чуват гласове с ушите си ..".
Преп. Григорий Синаит пише: "Казват, че прелестта се явява в два вида - във вид на мечтателност и въздействие... Първият образ на прелестта е от мечтателността. Вторият, има за свое начало сладостастието, което се ражда от желанието. В това състояние, прелъстеният се захваща да пророчествува, дава лъжовни предсказания..."
Всички древни подвижници са повтаряли непрекъснато думите на апостол Йоан Богослов:
"НЕ НА ВСЕКИ ДУХ ВЯРВАЙТЕ, А ИЗПИТВАЙТЕ ДУХОВЕТЕ, ДАЛИ СА ОТ БОГА, ЗАЩОТО МНОГО ЛЪЖЕПРОРОЦИ СЕ ЯВИХА В СВЕТА" (1 Иоан. 4:1).