Родители?

Изобщо не си разбрала за какво става вьпрос!
Защо смяташ че сме толкова глупави?

Чета мненията тук и си мисля - като някой ден ми се случи моите деца да дойдат при мен в подобна ситуация как ще постъпя. Наистина е най-добре, те да са самостоятелни и да се оправят самички, но когато имат нужда, дори и да нямам голяма финансова възможност, ще помогна както мога. Може би, защото на мен винаги са ми помагали, като под помощ не разбирам чисто материалната страна, а са ме изслушвали, обсъждали сме и дори да не са били съгласни с нещо, са ме подкрепяли, за да го реализирам. Е, после аз си нося последствията от действията.
Та се питам - как бихте постъпили вие с вашите деца?

Жить, как говорится, хорошо! А хорошо жить - еще лучше!

Аз няма да се изказвам точно по този въпрос, защото има доста подробности, които не са описани в темата ти...но пък искам да попитам нещо всички останали...понеже, като чета единодушнте мнения относно грешките, помощта и т.н. започвам да си мисля, че нещо съм сбъркана...

Какво са за вас родителите и взаимоотношенията ви с тях различават ли се по нещо от тези с вашите приятели?

Много правилно си разбрала мисьлта ми. От всички мнения до сега само ти наистина си разбрала какво имам в предвид.
Благодаря ти за което!

Нее...аз също доста бях нападана в една друга тема и определено започвам да си мисля, че нещо не съм в час...или не съм като останалите, или не се изказвам правилно, или хората в нет-а се представят като идеалните...незнам кое от трите неща е...и трите са възможни...сигурно истината е някъде по средата?!?

Искаше ми се моите родители да са като тези, описани от бабаТонка морално подкрепящи, но при първата критична необходимост те да ме подкрепят, не се получи... Никога след това не съм и опитвала да ги моля за помощ, напротив, стана обратното... Какво е трябвало да направя, да ги насиля да ми помогнат, щото съм била с две породени бебета на свободен наем при условия от 19-ти век ли и 1990 година нямаше банкови кредити за такива като мен, имаше режим на тока, огромни опашки за мляко, хляб и треперех да не ми спре кърмата, че нямах пари да купувам изкуствено бебешко мляко...? Ами на сила хубост не става... И така, някои минават този "урок" навреме, както Хел възпитава сина си, други, като мен, принудително, а трети - не им се налага да изучават такъв урок, просто са имали за късмет родители със сърце. Иска ми се моите деца да са минали теоретично този урок, но никога да не им го "преподавам" аз, от първо лице, единствено число... Лаленцето и приятелят й могат все пак да си поговорят с родителите човешки и да разберат дали наистина предположенията им за тяхното нежелание са верни или само така им се е сторило... Някак съюзът им ще се заздрави при тези сериозни проблеми и един ден, като се обърнат назад, ще си спомнят с облекчение, че всичко са постигнали самостоятелно

Да си призная, точно се канех да постна и аз нещо в този дух.
Някак си целият ми опит говори, че има нещо сбъркано в родители, които не искат да помогнат на децата си, не проявяват интерес към тях, към добруването им.
Моите родители винаги са ни помагали. И мен, и сестра ми (най-вече), а после и съпруга ми. Какъвто и проблем да имаме, _винаги_ можем да отидем при тях и те ще направят всичко по силите си, дори и свръх тях, за да помогнат с каквото могат. Не искам да се впускам в подробности. Само ще спомена, че когато аз още нямах постоянна работа, а мъжа ми плащаше високи такси за обучение, баща ми изтегли солидна сума като потребителски кредит. Този кредит го изплаща и досега и думица не е споменал за връщане, не се е оплакал от недоимъка, в който изпаднаха с майка. От друга страна сега, когато вече имам стабилна работа, им помагам аз с каквото мога. И мен не ме бият парите през ръцете - мъжа ми още следва, събираме и пари за собствено жилище, разходите ни не са малко. Но въпреки това успявам да подкрепя родителите си в трудни моменти. Когато положението влезе в релси, част от събраните пари ще отидат за новото жилище, но една немалка част от тях ще върна на баща ми заради онзи кредит и лихвите по него.
Свекърва ми също ни помага много. Тя е най-прекрасната жена, която познавам. Винаги се е грижила за децата си, на практика ги е отгледала почти сама със заплатата си на медицинска сестра.
Свекър ми обаче по нищо не може да се нарече родител, поне по моите разбирания. Съвършен егоист и лицемер, който използва хората (включително собственото си семейство), докато му се свърши нужното. След това започва да се държи надменно с тях, да натяква колко много всички му дължат, задето им е позволил да се докоснат до божествената му същност.
Хайде сега кажете ми кой е сбъркания в цялата тази ситуация - моите родители и свекървата или свекъра? Или аз съм сбърканата, че позволявам на родителите си да се грижат за мен и аз самата им помагам, когато мога?

Защо винаги съм си мислила, че това да си родител означава много повече да отгледаш отрочето си и на 18-я му рожден ден да му дадеш тласък в живота с мощен шут в най-долната част от гърба? Не излиза ли така, че през тези 18 години това дете е било една голяма грижа за теб, от която по съвсем законен начин и без опасност от съдебно преследване вече можеш да се отървеш и да си заживееш живота? Риторични въпроси, нищо повече.
За мен връзката между родители и деца означава нещо много силно. Семейството е това, на което можеш да се опеш дори когато целият свят около теб се сгромолясва. Семейството трябва да е това, което остава непоклатимо дори когато от всичко друго са останали само пушещи руини (образно казано). Ако членовете на едно семейство не се подкрепят един друг, какво остава за останалото им обкръжение? Ако децата не могат да разчитат на родителите си в трудни моменти, що за родители са това?
Изощбо не завиждам на децата, които ще бъдат (или са били) възпитавани да не разчитат на никого, дори и на собствените си родители. В крайна сметка животът понякога предлага и много лоши изненади, трудности, през които човек не може да мине сам, колкото и да му се иска. Такива ситуации може да са фатални за хора, зад които не стои никой. И тук далеч не става въпрос само за финансовата страна, но нека не забравяме, че в днешно време парите са едно много важно нещо.

Каквото и да направите ще е незначително, но въпреки това е важно да го направите.

толкова добре си го написала, че мога само да се подпиша под твоя постинг...
и да благодаря на съдбата още веднъж за родителите, с които ме дари...
и да я прокълна затова, че ми ги отне толкова без време и двамата...

замисляли ли сте се понякога какъв би бил светът за вас, ако внезапно се окажете без родители... иначе - добри, лоши, безразлични, виждаме ги често, виждаме ги само на Коледа, ама ги има там някъде.
а ако се окажете без време сами?? човек не разбира тези неща, докато не му дойдат до главата, но ми се ще да дам на всички един малък съвет - радвайте се на родителите си...

Много добре казано! Браво!
Подписвам се под постинга ти и се гордея, че съм израстнала в такова семейство. А ако мога да изградя и такова сплотено собствено семейство, бих била най-щастливия човек на земята!
Поздравявам те

а тези, които нямат родители? Имах в училище една съученичка с родители - пенсионери... късно родено дете просто. В началото износваше омалялите дрехи на майка си, защото нямаха пари за да й купуват.
Момичето до края на гимназията се научи да шие и да плете и шиеше даже и за нас срещу много скромно заплащане... за да си купува момичешките дреболийки, ей така, за самочувствие.
След това сама се издържаше и да учи. Задочно. Сега не можеш я стигна.

Ето ти друг пример. Бившата ми свекърва навремето е имала възможност да вземе жилище за сина си, но не го е направила. Принцип, за да се научи да се оправя сам в живота, както те със свекър ми (сираче и дете на разведени родители, и двамата отраснали в мизерия). Е цял живот не можа да им го прости това бившия ми съпруг... все натякваше какво били направили другите родители за децата си и дори и под наем не пожела да излезем - защото били длъжни да ни търпят, щом навремето не са се погрижили да му осигурят апартамент. Един 40 годишен мъж, който все още разчита на мама и татко и за покрива над главата си и за елементарните си нужди.

Та коя е точно границата, при която едно пораснало дете трябва да започне да помага на родителите си, вместо да търси помощ от тях в ситуации, в които ще се справи по-добре от тях... защото младостта си е сила. А?

Хммм и аз гледах бебе през 90-та. Нямаше банкови кредити, вярно... имаше купони, опашки за всичко и несигурност. Гледах родителите ми да не научават за проблемите ми (то добре, че не живеем в един град), защото точно тогава сестра ми имаше по-големи проблеми - развод, болест, малко дете и т.н. Трябваше на нея да помогнат, защото живееше при приятелки, а багажа й беше пръснат по всички познати и роднини. Имах и брат, ученик...
Въпрос на приоритети.
Впрочем... помощта, която тогава не поисках, сега я получавам от сестра си без да съм молила. Колкото може и когато сама предложи.

Питате ли изобщо родителите си на тях какво им е в момента?! Защото аз за болестта на баща си знам от дете, но никога не ми е било натяквано, че той не трябва да се претоварва, да се притеснява и да спазва определен начин на живот, иначе ще седне в инвалидна количка.
Сина ми беше бебе, когато за пръв път им отидохме на гости за 2 седмици... притесни ме тази непрекъсната температура на майка ми и й мрънках през цялото време да отиде на лекар. Настинка било... искала да ни се порадва, не да се мотка по болници. Месец след като се прибрахме й извадиха бъбрека.
С нищо не показа, че е сериозно болна... нямаше и да разбера, ако баща ми не беше се обадил да каже, че операцията е минала успешно. Не искали да ни товарят с проблемите си... как аз да ги товаря с моите сега?!
Честно казано, срамувам се, че нямам възможност аз да им помагам финансово. И че когато катастрофираха и имаха нужда от децата си, успях да си взема отпуска само 10 дни, за да се редуваме при тях в болницата.

Много дълго стана това, ама честно казано се нервирах... смяната на жилище с по-голямо някаква световна трагедия ли е, че да имаме нужда от родителите си, даже и за морална подкрепа?!
Е хубаво, аз тогава на моите родители трябва да им ревна на вратата... щото нямам стотинка спестена за жилище и живея на свободен наем с една заплата.
Нали се сещаш как ще реагирам след 10-15 години, когато току-що съм си стъпила на краката и сина ми започне да ми мрънка, че искал с приятелката си да живеят самостоятелно и аз трябвало като майка да му помогна финансово и морално.

Лаленцето каза, че родителите на приятеля й работят. Е аз от работа не съм видяла толкова забогатели хора, че да извадят пари за жилище от джоба си и да не почувстват затруднение.
И тъй като не ги познаваме въпросните родители, не знаем на тях какво яйце им се пече на главите. Ето, аз за моите не съм знаела, а не че не съм ги питала как са...


груууууух :)))

всеки си отговаря на темата според материалното положение и конкретната ситуация в семейството му.

Няма май някакъв общ отговор... но аз бих помогнала задължително при истинска нужда. Болест и лечение, нещастен случай, такси за учение... даже и да нямам пари тогава, ще взема назаем.
Това са задължителните случаи.

Всичко останало е прекалено относително. Едно нещо е лукс за някой, за друг жизнена необходимост... няма как да сме на едно мнение.

А в какви случаи бихте поискали помощ от децата си и ще се сърдите ли, ако ви откажат по някакви техни си важни съображения... или ако прекалено заети със собствения си живот забравят да се поинтересуват от вашия? Истински и съпричастно... не просто като тема за разговор, когато се видите.


груууууух :)))

И моите родители винаги са ме подкрепяли и са ми помагали с каквото и колкото могат. И тук не си противореча с предишния постинг- там написах, че отдавна не разчитам на финансова помощ от тях. Има разлика мужду чисто човешките взаимоотношения между деца и родители и финансовите такива. Много е хубаво да можеш да помогнеш и финансово на детето си. Лошо е, ако то смята, че си длъжен да го направиш и гради живота си на тази основа.

ОХ!!! Олекна ми Не съм единствената ненормална
Написала си го просто прекрасно...точно това е и моето мнение, но не бих се справила да го опиша така добре.
Аз се изумих от даваните отговори...просто бях потресена!!
Все едно става въпрос за взаимоотношения с познати или приятели....а не се говори за родители. На кого да се опреш в труден момент, ако не на тях?!?
За мен те са хората, с които трябва да се подкрепяме във всичко...няма безгрешни хора, всеки греши, всеки има нужда от съвет, всеки си мисли, че в дадена ситуация постъпва правилно. ЕДИНСТВЕНИТЕ хора, които ще те разберат и ще бъдат до теб са родителите. Тяхната подкрепа и всеотдайност е незаменима.
Единственото, което ще кажа е СЕМЕЙСТВОТО Е МОЯТА КРЕПОСТ. Така съм отгледана, така ще бъде и с моите деца. Дори и да е сгрешило и това ще му помогне, и ръцете ще си отрежа, и в пропаст ще скоча, и на улицата ще живея, ако това ще спаси моето детенце.
Това е отношение. Няма значение дали става въпрос за пари.

Чакай сега, никой не оспорва, че родителита обичат най-безрезервно и семейството е най-важно. Шутът на 18 години се дава, не за да остане детето само срещу житейските несгоди. Само така това дете ще се научи да разчита само на себе си. Защото родителите са до време, колкото и да ни е мъчно, някой ден те ще си отидат от нас - рано или късно. Щастливи са тези, които се радват на родители до дълбоките им старини. Но защо бъркаме добрите отношения с финансовата помощ. Не са ли заслужили родителите да се радват на самостоятелни деца, които сами се оправят в живота. Не са ли заслужили спокойствието, че не е необходимо да се грижат за порастналите си отрочета и да се порадват вече на живота си на свободни хора или на хора с внуци. Аз не съм се вторачила в родителите си, не ги обвинявам, че живея под наем и нямам никаква финансова помощ. Благодарна съм им, че са ме възпитали да разчитам само на себе си, дали са ми добро образование, живяла съм с тях в чужбина. Това е всичко, което ми е било необходимо, за да мога да се оправям без тях. Болно ми е, че те нямат финансовата възможност да попътуват в чужбина, да ходят по скъпи курорти, да направят всичко, което не са правили, защото са гледали деца и всичко е отивало за тях. Защото сега са го заслужили, когато са си отгледали децата и вече не трябва да имат тези грижи - как да ги изучат, облекат, обуят и нахранят. Сега им е времето да ми се радват и да се гордеят с мен, а не да мислят за финансовите ми грижи, които по всякакъв начин се опитвам да им спестя, когато ги имам. За това никой ли не е помислял?!?!

най-много обичам да мишкувам!

но ти го каза по-добре


груууууух :)))

Аз се радвам на безрезервната обич и морална подкрепа от своите родители. Винаги ще им бъда благодарна за начина, по който са ме възпитали. Разчитам на тях за много неща, но това не означава, че те трябва да преобърнат света за да изпълнят мое желание. Забележи, че говоря за желание, а не за крайна нужда. Мисля, че е много важно децата да се възпитават в самостоятелност, защото иначе рискуваме да ги превърнем в разглезени и безотговорни хора, които не си дават сметка за последствията от своите действия.

Не става въпрос за желание. В случая има грешка, взето грешно решение и за подкрепа в такъв момент.
Споделям мнението за самостоятелността на децата. Но в тази самостоятелност не допускат ли грешки? Нямат ли нужда от подкрепа? Човек се учи цял живот! Няма всезнаещ и всеможещ. В момент, в който си взел грешното решение и осъзнаваш, че си сбъркал и нямаш изход на кого да споделиш? От кого да потърсиш помощ? Разбира се, че това ще са родителите. Естествено говоря от своя гледна точка, като разглеждам случая, че детето е голям човек и е приключило възпитанието от страна на родителите.
Разбирам те, че ти в момента говориш като майка на малко детенце и си права по отношение на възпитанието

Хора разни, идеали - също... Бившата ти свекърва разсъждава като моя татко, за което съм му благодарна. И той е имал многократно възможности да вземе жилище преди 10-ти, но за да не се разглезваме... Дори мога да кажа, че не си спомням да съм носила нещо ново (без да съм сирак), докато не започнах да работя и да си изкарвам пари за това, дреха или обувки, все на брат ми и братовчедките износвах, научих да си шия и плета, никога - ново. Обидното беше, че баща ми имаше възможности, но не го правеше малкия компромис поне веднъж да ме "награди" при отличен успех, спечелено състезание или добро поведение... Казваше така "учете, спортувайте и който е пръв, браво,..." и аз, барабар с брат ми и братовчед ми дълго и наивно държах първа класация, но не получих никога признание... поне на думи. Това е - патриархални разбирания имаше той. Когато издържах изпитите за висше се преместих задочно, защото баща ми ми каза, че няма пари да издържа студентка (а нямаше нито един висшист в нашето семейство, в което образованието беше на почит). Хубаво, достатъчно беше, че съм под покрива му и се "черпех" от неговата храна... Работех, учех, давах пари вкъщи, пазарувах понякога, плащах някои сметки ... Брат ми се ожени, получи апартамент от баща ми, в който останах и аз, аз си отидох на свободен наем да не преча, както ме посъветва баща ми... Омъжих се, създадохме деца, живеехме си някак, и ето, че дойде един единствен труден момент за моя живот, в който се обърнах за помощ към нашите, да отделят малко време напр. за децата ми, за да работя и да изкарвам пари, защото не ни стигат или да се разберем да наема празния апартамент на брат ми за по-нисък от пазарния наем или нещо друго... Нито имаше болест, нито имаше безработица тогава при тях, нито неотложни някакви намерения и планове... Нито са имали отрицателно мнение за съпруга ми, напротив все го хвалеха, способен бил... И какво - отказ, категоричен отказ от баща ми, предупреждение да не водя подобни разговори с брат ми и снаха ми, да не ги безпокоя, нито пък него и така... Поне да беше намерил някакви думи за причина за отказа, а то "не ме интерсува...а за брат ли? той е мъж, глава на семейство, на него - трябва да помагаме..." Настъпи "студената" война, не си говорехме. Бях под наем в квартала, майка ми минава през градинката, в която извеждах децата си, едното в количка, другото прохождаше и отива при брат ми да гледа племеника, при който задължително имаше поне още една баба или другата леля... Аз поздравявам майка си, тя си отминаваше безмълвно и един ден се спря и ми казва "нали знаеш какъв е баща ти, трябва да му изпълнявам "заповедите"... И така аз никога, ама нито веднъж успях да оставя децата на някой друг поне за час да ги гледат, нямах пари за да платя на друга жена, другата баба не желаеше, защото гледала така деца и след това младите се развели и по разбираеми причини беше разочарована и не желаеше да се ангажира, защото после щяло да я боли... Не познавам друг такъв случай на майка, която да не може да "отлепи" малко свободно време. А ти? Беше ми обидно, после простих, а след това си сложих великодушните и покровителствени очила.

На всеки може да му се случат трудни моменти, но страшното е бездушието на близките, не на чуждите хора.

Лаленцето си мисля, че не е провела още дипломатичен разговор с близките си, да сподели каква им е болката и притесненията - чувстват се несигурни в решението си и е добре близките да те "потупат" по рамото и да кажат просто "ние сме насреща, ако нещо закъсате.."

аз на свекърва си можех да разчитам за детето и още разчитам, нищо че е бивша вече. Чудесна жена е. Но по отношение на финансовата помощ, мисля че съм наясно със съображенията й: щом не може да даде и на двете си деца по равно, няма да дава на единия.

Абе виж... всеки от нас реагира малко остро, защото изхожда от собствения си живот и обкръжение.
Дядо ми беше като твоя баща. Години наред не почти не си говореха с баща ми заради отказа на дядо ми да приеме мама нормално в семейството си. Все на дъщеря си даваха и за нея се грижеха, а сина - да се оправя сам, щом не търпи да му се месят в избора. То за това и нашите много внимаваха винаги, когато трябваше да делят нещо между нас тримата с брат ми и сестра ми... да не се скараме за глупости.

А лаленцето с родителите на приятеля си едва ли ще може да проведе такъв разговор... той трябва да го направи. Негови родители са все пак.


груууууух :)))

Едни такива идеални отношения каквито описваш предполагат и коректност. Лаленцето не спомена да са разговаряли на тема пари с родителите на приятеля и. Говорили по принцип, какво е хубаво и какво лошо...Нима не е било по-добре преди да си продадат жилището/или след това, при последното гостуване/ да кажат на хората " Решили сме да направим това и това. Можем ли да разчитаме на финансова помощ от ваша страна? Става дума за едикаква си сума!" Чисти сметки - добри отношения... Какво са очаквали? Да им дадат подписан чек и те да си попълнят сумата?
Тук не става дума за спасяване на детенце!
На едни не стигат пари за яке, на друг за яхта - и двамата страдат еднакво!