Бащинството

Който има:)))))))

Чакай сега, що се ядосваш? Питаш - отговарям. Ми не съм се чувствала по начина който описваш! А нашия татко доста често и за по много отсъства. Когато съм си аз у дома не се е занимавал с 'работа' около бебето. Не е проявавал интерес и да гледа какво и как правя. Когато за първи път трябваше да смени памперс се наложи да му обяснявам по телефона. Голяма работа! Схваща бързо, импровизира, с две думи - справя се отлично както със всичко останало.
Та не се ядосвай. И не вярвай на 100% на приятелките си когато се оплакват от мъжете си. Това всъщност говори лошо за тях, щом не могат да организират живота и семейството си!

Ама чакай сега,защо се ядосваш?
Всичко си зависи от хората според мен.Вярно е че животът се променя коренно,но ако не искаш промени-ами не раждаш;ако съпругът/партньорът ти не иска да се занимава с деца-също.Какъв е смисъла да направиш детето и после да се сетиш че то иска време,нерви и 24 грижи?Не искам да звуча грубо,но приятелките ти сами са си виновни че татковците са пасивни.Не можел да сменя памперс или да го нахрани?Ха!Ами мъжът ми как може?И да не е само той!Не можела жената да излезе или да отиде на фризьор-кой го казва това?Въпрос на личен избор е да правиш това или онова и как да организираш живота си.Ако не си съумял да го направиш,не ти е виновен мъжкият пол като цяло,а конкретният му представител
Весели празници ти желая


"Не съм съгласен с нито една дума,която казвате,но съм готов да умра за правото ви да я кажете"

моя мъж от раз се ангажира с първата ни малка девойка...и ме помагаше много, но аз винаги сама съм се справяла с децата...щото дойде и второто и той много го искаше - пак момиченце
иначе сам сама - той работи и аз не рядко съм в депресиика - щото не е лесно с две ревящи хлапета и всичко останало в къщи...но вече му се вижда края...тая година 2004, ще си намеря работа на вън...щото аз сега бачкам в къщи на РС- то...та така, това е положението - кат си се хванал на хорото, ще го играеш...има валерян в аптеката...хахахахах....

Животът се променя, но дотолкова доколкото мъжът и жената позволят!

За бащинството в началото, трудно ще кажа, защото липсваше. Ама аз хич не се затворих с моя бебок вкъщи. Всеки ден имахме гости или ходехме някъде навън и не в компанията на разни отегчени майки. Ако пък исках да съм сама- баба и дядо бяха насреща, също детегледачки, приятели...Та си представям, че ако имаше мъж, той щеше да замества до голяма степен гореспоменатите лица, независимо дали работи/ печели повече от мен.

Но все пак, мъжете като цяло сякаш по-бавно приемат идеята за бащинство. Ние (мислейки дори за игрите на кукли) като че ли сме по-бързо свикваме да сме майки... Но пък според мен, когато им (на мъжете) гласуваме доверие, се справят много добре. Т.е. разковничето ми се струва в това една жена да не пита и да се оправдава/ мрънка/ прави на жертва, а направо да "взема своето", т.е. отиде на кино, на басейн и остави таткото с детето...Той спокойно може да покани приятел/и вкъщи на по бира и да гледат нещо, т.н. докато бебо спи, а тя примерно иде до близката спортна зала...

В този дух, съпругът ми (срещнах го няколко години по-късно) от ден 1ви гледа детето ни (би го обидило ако кажа моето), когато аз реша да отида с приятелки на кафе или по магазините. Както и аз си седя вкъщи, ако му се излиза. И винаги намираме начини да излезем само двамата ... Не мисля, че щеше да е по-различно, ако бяхме заедно от самото начало.

А животът НИ се върти така или иначе около детето и това също ни доставя удоволствие.

Та искам да кажа, че мъжете, може и да са по-непохватни и неготови в началото, но пък в никакъв случай не са осакатени, безчувствени създания. Веднъж влезнали в ритъм се справят не по-лошо от нас. Ние сме тези, които трябва да ги поощрим и да им подадем малкото създание, а не да мрънкаме, колко сме нещастни...И също да не забравяме да се грижим за себе си...

Да ти кажа нещо като баща

Баща е не този, който е направил детето, а този който го отгледа. Макар, че в повечето случаи тези две личности съвпадат духовно и физически.

Същината е в друго, ако си искал детето, значи го обичаш, ако го обичаш значи няма нищо, което не би направил заради него и тази която те е дарила с него.

Numquam sapiens irascitur.

Аз доизживявам същата депресия, кога излизаш напълно от нея и как се развалиха отношенията ви, в смисъл ти какво усети, какво се промени, моля те кажи и какви компромиси направи , за да продължите напред!МОЛЯ ТЕ ОТГОВОРИ МИ!!!!!

Баси, аз очаквам от половинката си да е умна като Аинщаин, мъдра като Соломон, с лице и тяло (на 36) като на Кайли Миноуг, да прави свирки като богиня, да не отказва никакви перверзии и тнт.

Освен това очаквам като си имаме деца (поне 5) само тя да се грижи за тях и мен да не ме занимава, а когато поискам да излизаме заедно и да си веем както си искаме.

Ако не получа това което очаквам, моля ви, кажете какво да направя, щото губя доверие, изпадам в депресия и трябва да правя компромиси?!
Ах да - освен това започвам да пиша простотии от този род тука...

4акай да те питам аз тебе уйо сплескан - какъв си ти дето само класифицира6 - "тъпи путки", "тъпи женски" и т.н. Някой пита не6то - той мъдрия и второсигналния веднага се намесва - "мисленето, мисленето..."
Глей да не те заболи главата от много мислене.

е поне не съм първосигнален, нали?

как излязох от депресията ли?-ами трудно, започнах да мисля само за това че сина ми има нужда от мен, като майка и от баща си като баща, и че това че аз примерно съм ядосана на баща му, не ми дава право да го критикувам или да го изкарвам черен и т.н., започнах да си живея с депресията, да си обичам детето и да чакам да дойде момента в който мъжът ми ще прови по-голям интерес към него а и към мен, е първо идва интереса към детето, защото той пораства става интересен иска да се гуши в него и разни такива, започваш да мислиш как да се харесаш отново на мъжа си, за да продължите ако не като обичащи се, то поне като уважаващи се личности, незнам дали ме разбираш, защото мислите са ми малко неподредени, но компромиса е това, че когато се ядосаш за нещо броиш до десет преди да си отвориш устата или се изнасяш в другата стая за да не създаваш конфликт, а ако той започне пак изчезваш за да не се разпалят страстите, защото после боли още повече.....абе търпение, депресията идва от това че нямаш контактите с които си свикнал отпреди, а той в същото време е освободен от подобни промени и когато неможеш да разчиташ че поне един ден той ще го гледа, а ти ще се шляеш някъде, за да си спомниш доброто старо време или пък за да почувстваш облекчение се самоизяждаш отвътре, но момента в който ще имаш пак социалните си контакти идва.....тогава може и да се чудиш как си могла да се ядосваш и депресираш толкова много....абе надеждата е тази която те връща в реалността - надеждата че ще дойде момента в който всичко ще е по-лесно, при мен вече е така, защото детето ми става доста самостоятелно и задълженията ми около него постепенно намаляват остават само хубавите моменти, да си поиграете, да се изкъпете - радвай се на тези малки радости и се радвай че точно ти не си ги изпуснала....

ама то това твоето е още по неспасяем случай и от следродилна депресия, ама дано да ти се народят наистина 5 деца, па после пак ела да кажеш как са свирките и перверзиите, щотот ще ми е много интересно......

Ами като с в родилна депресия, защо си мислиш, че целият свят трябва да изпитва същото?

Аз се съобразявам с действителността и с възможностите на хората около мен. И затова не питам непознати за съвети, както ти правиш, какво да направя.

Бежи,с риск да прозвуча нетактично искам да те питам мъжът ти искаше ли да имате дете?И от какво според теб дойде тази промяна в отношението му към теб и детето?Ако въпросите ми са прекалено лични не ми отговаряй
Искрено ти се възхищавам за търпимостта и излизането ти от депресията,и ти желая нещата да се променят много скоро в положителна посока

"Не съм съгласен с нито една дума,която казвате,но съм готов да умра за правото ви да я кажете"

ами и двамата искахме дете, но той реши кога го иска защото според него вече остарявал и неискал когато детето му било на 20 той да е дядо, за мен нямаше значение кога ще имам дете, защото аз бях готова....истината е че незнам на каво се дължи промяната, може да е и на това, че първите три месеца с бебето бяхме при бабата и дядото, а той си беше в София - наистина незнам

много съжалявам, ама не си мисля че всеки трябва да изпитва същото като мене, грешно си разбрал/а, но това си е твой проблем и освен това от никого не искам съвет какво и как да направя - ясно, аз си решавам и правя каквото мисля за най-добре, според мен, съвет не искам нито от теб нито от някой друг в тази тема.

Нашият татко нямаше проблеми с приемането на идеята, винаги мога да разчитам на него във всичко, свързано с бебето ни и това е от първия ден вкъщи с бебето.
Има много фактори, които влияят на това. На първо място разбира се, е характера на таткото. Ако той е от типа на по-горе пишещите...как бяха - аз и съвест(така ли беше онзи, дето искал жена с ума на Анщайн, външността на Кайли и нямало грам да помага...нещастник) това щеше да им проличи още от началото. Такива, дето мама им е обяснила, че са супер велики мъже и трябва да си намерят прислужница, каквато е била тя(майка им) на баща им, ги надушвам отдалеч. При тях спасение няма. Те са научени от малки, че само момиченцата си оправят стаите, докато момченцата си имат по-важни занимания. За тях е унизително и хич не е мъжествено да смениш памперс. Това е принцип. Но понякога и те си намират майстора.
Другия вариант е когато таткото няма такива предразсъдъци, свестен човек е, но бабата от изписването на бебето е дошла да помага(или по-лошо, в дома и сте) и е иззела тотално фунциите му. В един момент той се чувства вече изолиран от "женското тайнство" и съвсем оправдано бие отбой при нужда или никога не се стига до неговата помощ, защото нахъсаната баба е взела всичко в нейни ръце. Това се случва често и е пагубно според мен за младите семейства, но ако майката се усети навреме има надежда и каузата не е изгубена. Просто номера е от самото начало таткото да се почувства нужен и неотменим и това зависи единствено от майката. Тя е тази, която трябва да го приобщи.
Трети вариант също има - таткото работи страшно много или често отсъства поради естеството на работата му. Тогава разбира се, не е правилно жената да му мрънка и да му прави фасони. Да е работил 16 часа и като се прибере да му тръснеш детето - еми не върви. По-скоро трябва да се стремиш да му създадеш подходящи условия да си почине въпреки, че си заета с бебето. Щото все пак да гледаш бебе в днешно време не е някаква инквизиция и не изисква толкова усилия. По-важното е това бебе да усеща любовта и на двамата си родители.

Ами на мен като мъж ми остава интервала между 18:30 до 19:30 да си играя със сина ми който е на годинка и два месеца и въпреки това се забавляваме страхотно, може би то разбира че за комфортния му живот трябват пари и си умира за мен въпреки че е за толкова малко време. И на мен ми се иска да сме повече време заедно но няма начин освен неделята. А и като мъж смятам че е по-важно семейството ми да е добре финансово вместо да сменям памперси, помагам с каквото мога на жена ми като гладене, чистене в къщи освен нормалните мъжки технически занимания. Затова според мен семейството е от жена и мъж, всеки с неговите си отговорности и да си помагат. Не уважавам мъже които не отделят дори и малко внимание на детето си, тея нито са бащи, още по-малко мъже и са позор за породата ни. Може и да кръшнеш по нещо чуждо но нека е за сметка на работното ти време или хобито ти но не и за сметка на семейството и още по-малко за сметка на времето за детето ти.