Играта

красиво и истинско ... благодаря .

Виж,
бял прашец се сипва
в душите ни попива
бял спомен, тръпка нежна.
.......................................
Пепел от сянката ти
разпиляват ветровете
писма със думи закъснели
се трупат върху мене
и тежат...

навеки...




~нещата нямат скрит смисъл, те просто се случват~

В такава тиха зимна нощ по навик

посягаш към кутийката със спомени

с надеждата, че някой ще разчупи

онази тънка ледена корица,

заседнала отдавна във гърдите

като очакване...

Макар че си разбрал ­

със спомени не можеш да нахраниш

космическата скитница ­ душата си,

тъй гладна за любов...



А после...

После ­

започваш да се чувствуваш уютно

в килията на своята самотност

като във роден дом...

И свикваш със тъгата,

приседнала край тебе на дивана

пред стария мърморещ телевизор.



Защо са ти трохите от любов?...



Весела Димова

~нещата нямат скрит смисъл, те просто се случват~

Ако се взреш, ще разбереш, че няма битие и небитие...няма начало и край, не заминаваме за никъде и не се завръщаме, все така недостижими и все така заедно, което е едно и също ...Заличи времето от себе си, заличи нас във времето, заличи ме, няма време, няма пространство, няма разстояния, има само любов, толкова много любов...и една музика - която те изплаква - вместо мен...толкова дълго....толкова.......

В стрък ечемичен
търся опора.
О, миг на разлъка...

Басьо

Когато се усмихваш във съня си
нощта прибира дългата си рокля
събува токчетата
/да не те събуди/
изтърсва през прозореца
по-ярките звезди
и тихичко присяда на леглото ни -
да те погледа
когато се усмихваш във съня си

и двете те прегръщаме безмълвно
/нощта - със топъл мрак
а аз - със топли длани/
и дълго уговаряме
прелитащите сънища
за мъничко да спрат да се боричкат
край лицето ти
за да погледат
как омеква тъмното
когато се усмихваш във съня си



М. Сердарева

Аз мога да отида надалеч,
да прекося със черна сянка пътя,
по-тесен и от острие на меч.
Аз мога в планината непристъпна
да превъзмогна всеки зъбер див
и в тишина подоблачна да чезна -
сърцето ми не ще се вледени
в студеното дихание на бездната.
Аз мога, от съмнения обзет,
да стъкна огън под звездите бели,
но само крачка този миг от теб,
но само крачка пак ще ме разделя.
Аз мога сред столетните гори
да крача сам в дъждовен мрак и вятър
или на лека лодка призори,
преплувал устието на реката,
да стигна до спокойното море,
с весла безветрената синя шир загребал,
но пак на крачка в този миг от теб,
но пак на крачка аз ще съм от тебе.
Аз мога да отида надалеч
и нито дума няма да ти кажа,
и синкавата хладна лунна глеч
с подметките си груби ще премажа,
и може би в крайморски древен град
из улици, постлани с пясък дребен,
ще срещна друга - нежна и добра,
но пак на крачка аз ще съм от тебе.
Аз мога да отида надалеч,
на много километри да избягам,
но пак към теб с протегнати ръце -
и ти ръце към мене ще протягаш -
и все така ще бъда чужденец,
а между нас е крачката обидна
и мога да отида надалеч,
но само с тебе мога да отида.


И. Пейчев

~нещата нямат скрит смисъл, те просто се случват~

***

Почти невъзможен
е залезът, вечно убиван
от края на нашия
разговор.
Почти невъзможен е
нашия разговор
в залеза, вечно убит.
Почти невъзможна
си ти.
Къде да отида,
обясни ми,
къде да отида?
Нямам посоки,
нямам морета,
планините огромни
ги нямам,
кажи ми, къде да
отида,
обясни ми, къде да вървя?
Длъжна си,
обезателно
длъжна си ти
с твоя глас,
обезателно тъмен,
да ми кажеш
къде да вървя.
Да ми кажеш
къде да се върна.
Аз не мога
уверявам те,
аз не мога
да привикна
с панелното щастие,
да привикна
със подстригани
бледни треви,
със зловещите вещи.
Безсърдечна
бъди,
безразлична бъди,
но кажи ми,
къде
да се върна!


И пак той ; ))

Преди полунощ
или малко след полунощ
звъни една приказка.
Една приказка идва или се завръща,
ако в къщата няма звънец,
ако липсват в пространствата
къщи,
приказката звъни в платната,
приказката оставя по пясъка
нежни следи.
Ако няма платна,
ако няма мечтателни заливи за следите й,
приказката звъни
преди полунощ
или малко след полунощ
във сърцето ти
и се връща
преди полунощ
или малко след полунощ,
уморена от равнодушие.

`ми той пак

~нещата нямат скрит смисъл, те просто се случват~

Последният валс

Последното утро.
Последната вест.
Баналните мутри.
Последен адрес.
Сбогувам се с всичко тук днес.

Кафето последно.
Последния фас.
Последна монета.
Последния шанс.
Сбогом, тръгвам от вас.

Последна прегръдка.
Последен хотел.
Последната глътка.
Последен коктейл.
Сбогом, отивам си и от теб.

Последно съмнение.
Последен романс.
Последната сцена.
Последния танц.
Сбогом, отивам си от вас.

На кея на Сена -
последния валс.
Последен за мене.
В последния час.
Сбогом, отивам си от вас.

Последната вечер.
Последна луна.
Последната песен.
Последна вина.
Спете, спокойна е нощта.

Последният поглед.
Последният мост.
Последното сбогом.
Последния скок.
Един кръг и полет дълбок.

Борис Виан

"Солженицин е белогвардейска отрепка"...
"Буржоазията няма никакъв морал... Буржоазната идеологическа диверсия се стреми да руши нашите морални ценности"

D-2 "Сто години"

/ама ще рецитирам щото ако пея ще избягате /

Бях вода на лице
бях лице на водата
бях леда в мислите
бях очи , загледан бях натам

Писък бях , в теб живях
до вчера аз те обичах
твоят дъх нощем бях
но защо за тебе още питам

100 години всяка нощ валеше
като бебе ти до мене спеше
100 години време ни делеше
колко малко ти до мене беше

Нося се като река
търся пак златен пясък
колко много иска тя
какво да дам да продължа натам

Писък бях , в теб живях
до вчера аз те обичах
твоят дъх нощем бях
но защо за тебе още питам

100 години всяка нощ валеше
като бебе ти до мене спеше
100 години време ни делеше
колко малко ти до мене беше

УТРЕ

Правото да си простим

днешното несъвършенство.



Преходност, която тайно

ни сродява с Вечността.



Жаждата да се повторим

и страхът от повторение.



Другото лице на "вчера" -

неизбежност и мечта.



На пропуснатото време

вечният противовес...



"Утре" -

дума без значение

за умиращите днес...


В.Димова

~нещата нямат скрит смисъл, те просто се случват~

Цирков купол - светъл и голям.

Музика, прожектори, въжета...

Страшно е, навярно, да си сам -

сам между земята и небето.



Ала не под звездни небеса -

ти вървиш под светлини червени...

А земята всъщност е една

разлюляна циркова арена.



Аз познавам твоята съдба -

странната съдба - да бъдеш волен,

чувството, че двете ти ръце

са крила, разперени за полет.



Просто цял живот вървя така -

между истината и мечтите...

Пак така е страшна пропастта,

само че са истински звездите.

Весела Димова

~нещата нямат скрит смисъл, те просто се случват~

Там, в градината,
ще умра.
Сред розите ще намеря
смъртта.
Майка, аз отидох
рози да бера,
любовта намерих
там, в градината.
Сред розите ще намеря
смъртта.

Испанска средновековна поезия - неизв.