Днес

i za teb shte ima-s[ecialen-ei sega shte ti izbera edin

I won't give up looking for that small bird called Love-all I want is just to hear his song...

Нощни сънища

Нощ е. Луната е закрила лицето си зад погребално було от черна страст, оплаквайки своя нероден жених. Писано й е никога да не усети тръпката от срещата с Невиждания. Единственият, който може да превърне кръглото й, красиво лице в златно огледало, където да се оглеждат отдавна стаените и може би вече позабравени чувства на обич и болка, на сласт и изгарящи копнежи за близост. Където Той да открива замислените си черни очи, косите с цвят на прегоряла ръж, устните, напоени с първите капки роса, свежи и готови…
Уви, то е непроницаемо, безчувствено за останалия свят, криещо всичко, което може да го уязви и да му причини болка. Вижда се само едно вечно надяващо се око, което търси да Го види, да Го открие сред останалите звезди на небето. Но те искрят със студената си, отразена светлина, неспособни да дарят топлината, която Луната търси.
Понякога, някоя от тях се подхлъзва на мнимия си пиедeстал, (издигнат от собствените й нелепи илюзии за слава), за да падне и умре някъде долу, в Ада на смъртните. Никой обаче не забелязва тази бърза и глупава смърт, защото останалите също са заслепени от величието си. Очите им са обърнати навътре. Звездите всъщност нямат очи, а само празни стъклени топчета. Такива, с които децата понякога си играят, но те са цветни, а тези дори нямат цвят.
Нищо чудно, че Луната е скрила лицето си, страхувайки се да не бъде превърната в кубче лед от звездите и да я използват само, за да охладят питието си. Да бъде затворена в стъклен затвор с прозрачни стени. Стъклени като милионите очи, подобни на карфици с остри върхове, забити в нещастно щастливите души на звездите, чийто стъклен край е единствено на повърхността, докато острието ранява вътрешността, въпреки че звездите дори не го осъзнават. Красива клетка за една лесно уловима птица, нещастна, че не е видяла Слънцето.
Параноя - едва ли! По - скоро инстинкт за самосъхранение - може би доста изострен през времето на самотното съществуване, но все пак основателен.
Нощ след нощ, Луната бавно открива лицето си, сваляйки траура на скърбяща вдовица за своя невиждан жених. Толкова бавно…Подобно на охлюв, който открива слузестото си тяло за слънчевите лъчи, надявайки се на капка дъжд, която да го извади от унеса и да го накара да тича бос из полята…Да си играе със стръкчетата треви и нежно да отхапва макови цветчета. Да си мисли за необятното синьо… На Луната не й е толкова лесно. За нея да покаже лицето си е върховно изпитание. Защото се страхува, представяйки си онази стъклена клетка от кошмарите, които вечно преследват покритото й с черен креп око.
Всяка нощ то сънува странните, но много реални видения за Единствения, който винаги идва, но не може да проникне през измамната прозрачност на клетката, в която е затворена жадуващата душа. Тя го вижда, но не успява да излезе от леденото си вцепенение. Да протегне несъществуващите си ръце и с широко отворени очи и открито лице да му се отдаде изцяло. Другото око никога не спи, то вечно бди, за да Го види, хранещо се с надежда, защото само тя никога не умирала…
Скоро Тя отново свенливо ще покаже лицето си, ще събуди спящото си око и ще го извади от кошмарния му унес. Скоро Тя ще заблести с истинската си топла светлина. И ще засенчи останалите мними звезди, надявайки се, че Той ще я види в най - красивата й, най - черна, дълга до земята рокля. За да я понесе в убийствения вихър на всеобщото изгаряне, в пламъка на все поглъщащата страст. И капки разтопено злато ще потекат по земята, за да застинат като следи от една гибелна любов, от едно взаимно унищожаване на душите, всяка от тях със собствен пламък и топлина, изгарящи всичко, което се приближи по - близо.
Луната знае какъв ще е краят на тази невъзможна любов и въпреки това я желае толкова силно, че бавно се самоунищожава, защото отделената топлина от сърцето й разтапя жълтото злато, изгаря плътта й, натрупва се във връзките на мозъка й, заплашвайки да я унищожи с Взрива, бележещ края на живота й. Да, тя знае, но нима е по - добре цял живот, равен на една вечност, окото й да се гърчи в изгарящата истинност на своите кошмари, докато другото - неуморно търси сред всичката измамна светлина - онази, истинската, която топли, а не само заслепява…А може и да е по - добре, защото така ще спаси Него от убийствената си целувка. Сигурно затова Луната съблича дългата си, черна до земята рокля и с нея закрива окото си, за да му осигури непрогледната нощ, майка на кошмарите, и да продължи да се надява…
Нощ е. Тъмна и непрогледна, защото черни облаци са закрили луната или поне част от нея. Вижда се само едно око, което настоятелно се е взряло в своята неразгадаема вселена и сякаш търси нещо, или може би някой, там. Но не, само си фантазирам, няма въобще нищо подобно. Сега облаците ще се преместят и ще я видя цялата. Искам да се стопля от топлината й и да я запазя в изстиналото си сърце през тази дълга и самотна нощ. Но защо сега светлината на Луната е толкова студена и някак отразена? Нима я пази за себе си или за някой дългоочакван гост. Или просто й е омръзнало да се раздава, без да получава в замяна поне малко обич, и всички да я приемат като нещо вечно и неизменно…Но пак почвам да си фантазирам. Та кога луната е топлела оголелите ни и посинели от студ души? А дори и да го е правила, стените на домовете ни - клетки са много стабилни и изолират от външни влияния. Само си мислим, че сме свободни, а всъщност сме затворници зад стъклените стени на умовете си…
В нощта вият кучета, отправили стъклените си очи към луната. Сякаш ги е страх да не изгубят телата си в непрогледната тъмнина и затова проверяват, ориентирайки се по звука. Страх ги е да не би безплътните им души да полетят, свободни от оковите на тялото. Да се зареят във вакуума на нощта, приближавайки твърде близо до Луната и изгаряйки от огромната топлина на сърцето й, в убийствения си танц с нея…
Сама съм сред огромно пусто поле, сама с Луната.Отправям поглед нагоре и я виждам в цялата й прелест, виждам двете й огромни очи. Протягам ръка и събличам човешката си кожа. Превръщам се в Слънце и политам нагоре, за да изгорим заедно, слети в едно огнено кълбо, от което капе злато и разтапя стъклени стени…

I won't give up looking for that small bird called Love-all I want is just to hear his song...

съкровище, по-подходящо не можеше и да бъде
благодаря
ето и нещо за теб

Струва ли си да плачем,
да летят часовете в скръб за нещата досега овехтели
за безплодна черупка,
за повехнало цвете,
за дела въздържани
и мечти отлетели?

думичката " ако" е може би най-ужасната в нашия език, но...

мисли за вилата

mislia si ysleno...i ne sum suglasna che mechtite mi sa yvehteli-ne sa tyk sa si pri mene i si sujitelstvame shto gode dober:)

I won't give up looking for that small bird called Love-all I want is just to hear his song...

e, radvam se
vsi4ko koeto te pravi dovolna, me pravi i men
za kakvo sa priqtelite...

пак ли си отворил съндъчето със спомените:)
не ми харесва туй, когато някой се връща често към миналото, питам се какво го мъчи в настоящето:))))

dobyr wapros !

pyrwi opit:
niakoi ot slednite neshtica prepleteni i w neizwestni kolichesta

dobro niwo na inteligentnost syprowodena s silna chuwstwitelnost, introwertnost, bezdelie myrzel i/ili nedostatychna zaetost

There are more things in heaven and earth, Horatio, Than are dreamt of in your philosophy.