Съвет

Навярно ще ви прозвучи куриозно
и все пак върху това помислете:
Живота не вземайте на сериозно –
жив няма от него да се отървете!

Във този ред на мисли помислете
преди да давате римувани съвети,
че може някой да ги вземе на сериозно,
макар съветите ви да звучат куриозно
:)

Поздрав!

Поздрав и за теб:)

В ред на мисли като този,
не беше интересно да се спрете,
обикновени, или пълни с куриози,
да пишете куплети - я се съвземете!

Как да тълкувам тоз куплет - не знам,
и мислите ми водят ме натам,
че трябва да се спрем тук стихчета да пишем,
но Хитър 5ър пише ги тъй както диша:)

А аз гостувам рядко в този клуб,
ариведерчи, Labrett, бях дотук:)

Чудя се тука и се мая
и се мъча някак да позная -
как така ми ти отказваш
в клуб "поезия" в рими да приказваш?

:)

Не се чуди, Labrett, и не се май
те римите капризни са до месец май,
когато цъфнат китни теменуги,
за нас, поетите и поетесите
ще бъдат времената други.

Ще гледаме унесено в небето,
където слънцето усмихнато ще свети,
ще пеят и ще припкат всички музи,
и с друга рима ще ме осенят
наместо с думата джакузи...

:))








Чудя се тука и се мая
и се мъча някак да позная -
как така ми ти отказваш
в клуб "поезия" в рими да приказваш?

Музи? Не можеш да римуваш музи?
Съвсем очевадно се римува с хипотенузи!!
Тъй както поезия с геодезия
или катети със самолети.

А самолети отиват на небе
тъй както то на усмивката на дете,
а пък детето в нас живее
и умее често да се смее,

иначе не бихме били поети -
бихме ний били проклети.
Пък дори и през месец май,
ала и този стих има нужда от край.

::)

За намесата простете...
гледам, давате съвети....
А сега, съвет ми дайте -
как пък се редят куплети?!

You can run, but you'll just die tired...

Айде бе хипотенузи!
И детето в тебе знае,
че отдавна "музи",
се римува със "медузи"!

Виж, обаче що така,
не мога аз да кажа...
Но се сетих ей сега,
дали пък не навява на тъга?



Мечтата е мисъл, мисълта е идея, всяка идея се реализира. Аз не мечтая, а реализирам идеите си.

То, драги, думата музи
се римува и с топузи,
обаче повествованието
ми бе така навързано
преплетено и овързано,
че стана по-добре с хипотенузи :b

За намесата веднага прощавам,
ала съвети няма сега да давам.
Просто замислен ще опиша
как в мен дълбоко нещо въздиша.

Как вдигам поглед замечтан
и го впервам далеч, нищо дето
над мен има няколко броя таван -
аз гледам нейде отвъд небето.

Как взимам шепа пръст от земята,
на която никога не са ми стъпвали краката,
примесвам я с лъжичка настроение,
сипвам щедро чаша вдъхновение,

взимам лъч светлина, или два,
много от своята усмивка добавям,
изключвам всичките си сетива
и душата си волна оставям.

А после бавно и с наслада пиша
онова във мен, което тъй въздиша...

Ала има и друг начин -

Тогава в мен цари тишина.
Надежди няма, скрита е радостта,
убити чувствата, в душата - пустота,
сълзи пълнят мислите - мъка е това.

Тогава поглед надолу свеждам,
от никъде нищо не взимам,
а главата си тъжно навеждам
и от тежката кана жадно отпивам.

Вдъхновение тук не ми е нужно:
настроение има в излишък - тъжно.
Но вплитам тъмнина - пак лъч, или два
и стрелвам се невидим след някоя мечта.

А после бавно плача и пиша
онова във мен, което с болка въздиша.

Ала и трети начин има -

Понякога горещина в мен извира -
като огнен вулкан и дъха ми спира.
Като пролетна утрин под небесния покров...
Това е тя - едничката моя любов.

Тя е силата, тя е моята мечта.
Изпълва ме целия, забравям света,
хуквам да гоня облаците,
тичам, летя, а тя ме чака сама.

И тогава едва смогвам да напиша
какво е туй, в мен което въздиша.
А пък тя вади трион иззад гърба
и жестоко отрязва моите крила.

Изпълва ме буря страховита тогава -
болезнена ярост и огън - не жарава
и не, не ми е до песен,
не - чувствам се бесен.

И тогава ядно започвам да пиша
онова в мен, което крещи - не въздиша.
И после спокойно към мъката се връщам,
а по някое време пак сладостта прегръщам.

Е, тъй аз стихове редя...

Защо във душата ти виждам тъга?
Макар и с отрязани вече крила
аз зная - тя рее се...
там... във нощта...

Подвластен на болката ставаш, нали?
Да кажа "прощавай" или "забрави"
не мога сега...
да кажа не мога дори и "ела"...

Сърцето ти, зная - то още въздиша.
Сълзите напират в тез няколко стиха...
И виждам, че за любовта
е всичката тази тъга.

You can run, but you'll just die tired...

Но стига! Че думите сега
отварят скърцаща врата,
напомняща ми за мечтите,
измити сакаш от сълзите...

И зная за какво говориш.
Но в себе си да се затвориш?
Аз не съвет сега ти давам-
но може би ръка подавам...

You can run, but you'll just die tired...

Тук май че има състезание-
привлече моето внимание.
И вместо само да седя
аз рими почвам да редя.

Забавно е като закачка
и след играчка няма плачка,
защото ведра е душата
и бяга надалеч тъгата.

Но стига вече сме играли,
май всички вече са заспали.
Три след полунощ е вече,
лягай си и ти, човече.

За рими има много време,
ала когато ти се дреме
си тръгва музата-медуза
с целувка по едната буза.

Когато нямаш рими
имаш приятели
незаменими
те ти помагат
те са твоите музи!
Пак я закъсах...
О, лампедузи!
:)

Ако не можеш нещо да кажеш,
не казвай дори и това...

Своята душа да покажеш -
иска се сила за това...
Аз понякога го правя,
понякога мълча.
В себе си ми е най-удобно,
а за другите стига и това
че не ги отблъсквам злобно.

Не знаеше ли, че игра
животът е...
и аз сега
ще продължа -
защото... зад кулисите
не искам да умра!

You can run, but you'll just die tired...

продължавай неуморно по сцената :)
аз не обичам да играя, освен понякога...
Не спирай, щом носи ти щастие,
но аз предпочитам тишината.

Аз самичък стоя зад кулисите,
излизам отпред само в антракта,
а публиката - тя гледа пиесите,
за мен остава едничка мечтата.

Това, което мога да покажа,
това, което в себе си тая,
е твърде крехко, за да го кажа
и на сцената с игра да го поругая.

Или може би не?