Паническите пристъпи

Някой може ли да ми каже как да се справя човек, който, като пътува с обществения транспорт, му призлява още щом се затворят вратите на превозното средство? И има ли връзка между сезоните и тези панически атаки?

не, няма общо със сезоните
има общо със страха от затворените пространства

да има общо и със страх от затворени пространства... А с консултиране с психотерапевт - почти задължително е, но нито задължително е решение, нито пък сигурно единственото.

така е.

Много познато. Колко пъти съм слизала след първата спирка от автобуса, щото не издържах. Абсолютна паника. Това беше един от симптомите ми на безпокойство. После всичко се оправи.

След колко време беше това после? И как точно се оправи?

а пък при мен има едно такова ... отвращение ... от затворените пространства с хора в тях ... но то е към въздуха, към ефира, а не към обема ... а, и към хората също :)))

*** а за паниката от затворени пространства, това не е ли функция на обема точно, в смисъл в асансиор или личен автомобил не е ли по-панираща тази паника, отколкото в обществен транспорт ?

<..free/screamBoy™ ..>

КАк да се се справиш (ти или твой познат, не разбрах) - настина най-доброто е да отидеш на психотерапевт, може би най-добре на психиатър, защото доколкото знам тревожните разстройства (острите панически пристъпи влизат в тях) се лекуват и медикаментозно.
А има ли травма, свързана с пътуването в градски транспорт (моята сестра беше станала свидетел на катастрофа, возейки се в автобус и след това доста дълго време се страхуваше да пътува с градския транспорт )?
Има ли такива панически пристъпи, свързани с пребиваването в други затворени пространства?

аз се чувствам така в асансьор и затова ползвам стълбите. По-полезно е за сърцето.

Вярно е това, в което вярваш !

Ами, не знам след колко време точно се оправих, но накрая натрапчивостта на тази тревожност започна...да ме тревожи. И потърсих помощ от хомеопат. Средствата, които ми предписа + някои положителни промени в живота ми и ...явно това ми помогна. Но...сигурно съм по-лабилна, защото след всяка следваща стресираща случка, тревожността ми се възвръща, но не така, слава богу, не с тая сила, вече се справям сама. Например след покушенията в Щатите, ме беше страх да се качвам в асансьор, защото все си представях как са загинали хората ТОЧНО в асансьорите. Ей така, без дори да знаят какво става. Дори, след като това лято катастрофирах, вече мога спокойно да се качвам в кола, но знаеш ли как го преодолях: гледах напред, гледах в скоростта, "влизах" в нея, за да се превърна В ЧАСТ от случващото се. Мисълта ми е, че винаги пробвам да се справя първо сама, ако не успея, макар и да е крайно в не мой стил, търся помощ.

Предполагам, че всеки, или почти всеки, който преживее подобно нещо, известен период след това ще има страхове, свързани със случката. Въпросът е, че ако травмата от преживяното е много силна, може да се развие болестно състояние. Мисля, че съществува дефиниран "страх от катастрофа", но не непременно автомобилна катастрофа, просто някакъв сблъсък, който поражда нараняване или смърт.

с медикаменти - могат да се дават транквиланти при остри панически кризи, но само тогава и пак не е желателно, щото можеш да се пристрастиш и затова мисля, че точният специалист в случая е психотерапевтът.

ти си патица, и това ли не знаеше :))))))))))))))))
а патиците летят ... на тях градски или друг транспорт не им трябва ... те и в затворени пространства май не влизат ... е, реални де ... и сърцата им са едни такива .... вкусни ....
освен избягването има и метод на привикването - като те е страх от високо и се качваш на високо ... аз така отказвам страха от водата (дълбокото) :)))

<..free/screamBoy™ ..>

Zdrawei-Znaete li niama nelechima bolest ako chovek zelae da ia preodolee
Vav vaschiia slychai se kasae za mnogo dalbok vkorenen strax koito vi paralizira centralnata nervna sistema.Vie ne mozete da ponesete tova ogromno naprezenie
I to blokira normalnoto protichane na mnogo procesi v organizma.Lekarstvata mogat da potiskat tova vasche naprezenie do niakakva stepen no v nikakav slychai ne migat da gootstraniat.Mozakat ima ogromna mosch koita moze da preoodolee vsichki bolesti.Vie triabva da se otarsite ot vsiako naprezenie.Sega moze da vi se stryva pochti nevazmozno no ako polozite vsichki ysilia viarvam sche yspeete.Triabva da zapochete samo s razxodki i vdischvane na chist vazdyx

Triabva da prochistite organizma da iadete samo presni zelenchyci,izvorna voda,morkovi,orexi, Vav momenta s tova vasche naprezenie vie ziveete v edin dryg sviat i niskate da ste sama.Vaschata chyvstvenost e izmenena.Loschoto
che tochno v zatvorena prostranstvo vi stava taka.I vie znaete che vlizaiki v tova zatvoreno prostranstvo sche vi stane otnovo.Opitvaite se edin pat pone da go preodoleete kolkoto i da e trydno.Vie ste v edin omagiosan krag.Edin pat da go preodoleete i sche razberete za kakvo stava dyma.Triabva da go preodoleete i
vie sche vidite kak stava to triabva da doide ot samosebe si.I vie sche izlezete ot tozi omagiosan krag.Triabva da vlozite vsichko ot sebe si da go preodoleete tova gadno sastoianie.Poviarvai te mi naistina vi sa chyvstvam.Nokoi nee zastraxovan
ot tova.Osobeno v dneschno vreme xorata nepodozirat che tova ogromno naprezenie naslagvano s godini v edin moment se natrypva i organizma ne moze da go ponese i vseki e kato bomba sas zakasnitel.Triabva da viarvate che schte se izlekyvate,Zelaia vi iskreno da uspeete

Защо търсиш вината в себе си? Защо не помислиш, че кошмарния ни градски транспорт няма как да не остави следи в психиката на всеки човекнормален или не-толкова ! Аз също изпитвам неописуем ужас когато в рейса се наблъскат повече хора, отколкото той може да поеме, когато виждам ужаса в очите на другите, когато рейса, едва пъплещ, се накланя на една страна и ахаа-ахааа да се преобърне, когато чуваш шофьора как псува "ковчезите, които вески момент ще се разпаднат"... Полудявам! Но и да искам да сляза, просто няма да мога от "тапата" от хора пред единствения изход - вратата. От което още повече полудявам! А същевременно се чудя как да успокоя детето си, което допреди минути е било жизнено и енергично, а сега е пребледняло и се оплаква от коремче. Полудявам! Нито един от гореописаните симптоми не се проявява когато рейсът е нормално натоварен! Чувала съм, че в нормалните страни хората се съобразяват с "психология на транспорта" или нещо подобно. А тук?!?! Не, не ми се говори! Безумие!

Преди много години и аз имах панически атаки - само че мен ме нападаха в открити пространства, а не в затворени. Скоро животът ми стана ад и хукнах по доктори и психотерапевти. Оказа се, че имам депресия - и паническите пристъпи са просто видимата част от нея. Лекуваха ме първо с антидепресанти, после с психотерапия. Имаше някакъв ефект, но повърхностен - колкото да живея по-поносимо.
После привидно оздравях, но продължавах да живея обвита в една странна, фонова тревожност и напрежение...Имах чувствато, че светът е коварно и опасно място, където непрекъснато ме дебнат всевъзможни гадории. Смятах, че никой не ме разбира и все някой ми беше виновен за нещо. Непрекъснато се чувствах нечия жертва - на майка ми, на мъжете, на държавата, кармата и каквото се сетиш още.
Вече не получавах панически пристъпи, но често се чувствах на косъм от тях...
Цялата работа беше в това, че аз не можех да се понасям и толкова се страхувах от всичко, че живеех покрита от плътна пелена от ужас, която ми пречеше да виждам реално света - както и мен самата.

Развръзката и освобождението ми от този ад дойде невероятно неочаквано - и много болезнено. Колкото и да не е за вярване, това, което най-накрая ме излекува, беше Любовта. Може би имах голям късмет, че попаднах на човек, който успя да ме изтърпи...Онази топка страх най-накрая внезапно се пукна - и най-после прогледнах. Най-после се срещнах със себе си - и разбрах, че целият онзи ад винаги е бил вътре в мен, а не извън мен...
Получи се така, че любовта ми към този човек извади наяве всички онези демони, които носех в мен. Той успя да ме изправи пред тях, но и успя да остане с мен достатъчно дълго, за да мога най-после сама да ги видя. И така ме измъкна от собствения ми затвор. Преди това аз се преживявах като негова жертва - даже и тук съм писала за това - как ме мъчи, какъв е гадняр и прочие. И чак сега ми светна, че всъщност той е бил моя жертва...и че аз сама съсипах връзката ни, защото бях твърде заета с това да се крия зад страха си и да си търся виновници...
И едва сега се чувствам добре - и спокойна отвътре. Мъчно ми е за онова, което разруших, но приемам, че така е трябвало да стане, щом това е била цената на свободата ми. Най-парадоксалното е, че в момента, в който осъзнах, че проблемът е бил вътре в мен, изчезна онова усещане за външна заплаха и тревожност - и светът започна да ми изглежда ведър, приветлив, предвидим и добронамерен. И аз почнах да се чувствам уютно в кожата си. Е, вярно е, че се чувствам доста виновна, но това е справедливо, логично ...и съвсем поносимо...



И вече не усещам и намек за оная тревога, която ме изпълваше отвътре...Заплахата от панически пристъп също изчезна...

Ще ти подаря едно стихотворение, което ми се вижда подходящо за случая - ама след малко, защото не мога да го намеря в момента...

Не е нужно – за да си населен с призраци
- да си стая – или къща -
Мозъкът си има коридори – по които
по-добре да не се връща –

по-добре във полунощ да видиш
дух незнаен –
но да не се сблъскаш във душата си
с домакина таен –

по-добре зад теб да рухват замъци
и във ужас да се блещиш –
но на скрито място – без оръжие –
сам себе си да не срещаш.

Туй, което в теб зад теб е сгушено –
най ще те уплаши.
Вмъкналият се убиец в къщата
няма да е така страшен.

Ние тялото си пазим с револвери –
и заключваме вратите –
но пропускаме по-висши призраци –
а и друго – в нас самите.

Емили Дикенсън

Твоя постинг все едно аз съм го писала
Само че без хепиенда с любовта.
Аз съм в това състояние вече 2 години - с моменти на леко подобрение и влошаване. Блъскаха ме с успокоителни, антидепресанти, хомеопатични лекарства, в момента съм пак на психотерапия и антидепресанти...без резултат. Не мога да изляза от в къщи без придружител. А любовта...ами любовта няма да ми потропа на вратата, трябва да изляза за да я намеря
Ще се радвам ако някой сподели опита си. Много е трудно, на моменти направо е непосилно да се живее така.

Ако искаш пиши ми на anna@iterra.net или на ICQ-то ми - има го в инфото ми. Може да си поговорим повече или пък да ми хрумне нещо, с което да ти помогна.

Писах ти на e-maila