Ще дойдеш ли

Ей, май за да му хареса някоя трябва да се изрисува като индианец, дето се стяга за бой.

аз си падам по черно червено зелено и други наситени цветове, НО не в комбинации

Студ, сняг, виелица, а той гол до кръста - жъне.

да ровя да ти търся онуй шареното
стихоплетничене.

едно шарено да има, няма само мрак да се спуска над земята я...

Студ, сняг, виелица, а той гол до кръста - жъне.

mi taka de kwo sa twa kombinacii
variacii hareswa choweka :)
i hareswa i princeski razni det mu poskachkat po moniturchitu i stawat na zaichita-baichita

oprawdawai!!

spipahmi si ta na mesto-6arene-to

Много хубаво стихоторение. Сам ли си го писал, или не? Хареса ми. Дано да го хареса и този, за когото е предназначено.

Tolkova dulgi stishiqa bi triqabvalo s video da se supustvat ili pone jpegs;-)))
no time mnogo za poezia...dneshno vreme ;-(

Ще дойда.
Ще цъфтя в жълто.
За да те сгрея до огненочервено.
И да прогоня черния дим далече-далече.
През девет земи в десета и по-далече, много по-далече.
Но после, после няма да си същият, никак няма да си същият камък.

Ще дойда?

...много моля, да бъда извинена, че нахълтувам, ама случая е имърджънси,работата-гомно с лимон, а въпросът на живот и любов!
Наш Жоро много е на зор и всичките му опити да катурне тая лудетина, дето се е халосал по нея лекомислено и фатално, от ялови по-ялови.
Скоро метна в нашия стенвесник първата част на тва настръхващо, подмокрящо стихоплетство и сега не знам сили ли не са му стигнали или нетърпеж да го доизклавиатури, ма втората част му се губи.
Много ша Ва замола, да ми позволите да я препишна и да му я предоставя да я лизне на един друг площад, дано му стане играта, че всите вкупом ни е осЪлзил – мира няма.

Като се надявам да не си спомните, че веднъж сме се срещали пословоблудствахме,позахапахме се, че и до аптечката се опря и това да лиши Жорката от може би последният му шанс да намери ключа за тая неговата сладка барака, ЧАКАМ С НЕТЪРПЕНИЕ ПОЗИТИВНИЯТ ВИ ОТВЕТ.




Ама......аз....верно го мисля!!!

Правилата, мили на тая игра са такива:
ТИ ЗАПОЧВАШ ПРЪВ.
Аз съм тайнствена и мълчалива.
Ти разперваш всичките си пера,
Чупиш рогата на всички съперници.
Аз съм съблазнителна и неверна.
Тогава ти ставаш облак навъсен,
....., разхождаш се сам до късно,
страстта ти до бяло се накалява –
когато най-после аз се смилявам.
То е ЗВЕЗДНА ВИХРУШКА, ПОТОП, РАДИАЦИЯ,
Няма вече дати, закони, пътни знаци,
Лодката ни лети все по пенести гребени,
Ти си в мен,
Аз съм в тебе...
И тука, мили, играта свършва незабелязано –
Защото със дълга и мъчна любов ни наказват.
Защото гората край нас е сурова и влажна
И ний кършим от себе си – огъня подклаждаме.
Времето точи ножа си търпеливо – няма да му избягаме...
Птици кресливи идват да ровят градината на душата НИ.
И събира шлейфа си звездата на чудото, опашатата...
Сега, мили, тръгваме пеш. Свърши летенето.
Ако много се измориш – облегни се на мене.

.....................................................

Ти заспиваш като селянин,
Дошъл си от нивата.
Падат тъмните ресници,
Ръката ти натежава...
МОЙ, ЖЕТВАРЮ,
Пожъна ли този ден?
Събра ли пшеницата му,
Отвя ли плявата,
Много ли си УМОРЕН?
Сърцето ти спокойно бие,
пълно с мъжество и доброта.
Така спят само тия, ДЕТО В ТЪМНО СЕ БУДЯТ сутринта,
Дето не жалят силата си,
Дето в най-дълбокото скачат,
Дето първи излизат на билото.
...Слагам длан като гълъбово крило
над клепачите ти.
Спи, ЖЕТВАРЮ морен!

...................................

...Два ручея един към друг тичаха,
разделени от КАМЕННИ грамади,
все по-близо, по-близо –
и със вик в прегръдка паметна паднаха...
Тоя водопад – той на свещ приличаше
И на сребърен нож,
Звънтящ о ЧЕРНИЯ КАМЪК;
Той бе разбил всички зидове зимни,
Той искреше от щастие неизразимо,
Той отгоре до долу любов беше само...

.....................

Ако знех, че те тегли към мен –
като глад,
като дъно на бездна,
като сияние на звезда –
Ако само знаех това!
Бих пресякла простора зелен
Между теб и мен,
Бих тръгнала просто така –
По водата, по белите гребени,
Бих повторила библейските чудеса –
За да стигна до теб.

..................................

На сън целунах този, който
Не би ми позволил наяве!
НЕ СЕ ЖИВЕЕ ОТТОГАВА!!!
Не пожелавам и на врага си
Такава мъка да смирява.
И на кого завиждам всъщност?
На вятъра, на светлината,
Които устните му галят...
На чашата с водата...
На хляба...
А вчера облажих до сълзи
Едно жълтурче разцъфтяло –
Той между устните нехайно
Бе държал зелената му дръжка.

.............................

Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида?
И сетните ми стъпки отехтят далече?
Кога ще си със мен?
Когато те зазида сред четири стени
самотната ти вечер?
Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо притисната отмина?
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме – далечна, чужда, непозната?

ОБИЧАЙ МЕ СЕГА, КОГАТО ТЕ ОБИЧАМ!!!
КОГАТО ТВОЯ СЪМ – ЖАДУВАЙ МЕ, ЗОВИ МЕ!!!
СЕГА ПРОСТРИ РЪЦЕ, КОГАТО ЩЕ ДОТИЧАМ,
ЧЕ УТРЕ ЩЕ Е КЪСНО И НЕПОПРАВИМО!!!

.......................................

За какво ми е това циганско лято,
Като няма на кого да го подаря!
Мрежи-погледи на КАМЪНИТЕ ли да мятам,
Нежността си в кошничка ли да събера,
Върху дланта на листата ли да гадая
Къде свършва линията на сляпото ми сърце...
СЕГА МИ ТРЯБВАШ!!! И ТУК. Съвсем накрая.
С опустошеното си лице.
Със ВСИЧКИ БОЛКИ. С УМА ИРОНИЧЕН.
Примирен. И до костичките еретик!
ТОВА, МОЕТО, НЕ Е ВЕЧЕ ОБИЧАНЕ,
А ВИК:
Не пресичай тия огромни площади,
Толкова сам в неподвижния ден!
КАТО МИЛОСТ, КАТО ПОЩАДА –
ВЗЕМИ И МЕН.
......................................

Ама......аз....верно го мисля!!!

ХЕЙ, ТИ!
Дето много приказваш,
дето знаеш думи красиви,
дето все се присмиваш –
ЗАЩО МЪЛЧИШ като наказан?
ОНЕМЯ ЛИ,
загуби ли дар слово?
Хайде,
НАКИЧИ МЕ С ЛЪЖИ ОТ ЗЛАТО,
напълни ми с пъстри звезди полата –
ЗНАЯ, НЯМА ОТ ТЕБ ПО-ЛОВЪК.

ОЩЕ МЪЛЧИШ?
Пръв път мълчиш –
трагичен,
безсловесен, като агне под ножа...
Не, не искам да те тревожа,
но боя се,
но боя се, че ...ме...обичаш!!!

..................................

ТИ,
дето ме сънуваше толкова често –
УСПЯ ЛИ ДА СЛОЖИШ КАРАНТИНА НА СЪНИЩАТА?
Подчини ли се на ЗАБРАНАТА нощният мозък,
ИЛИ се измъква понякога скришом, на пръсти,
надхитря твоите УМНИ сигнални системи,
прескача стени,
пролазва през мокри подземия –
за да стигне края на Забранената зона.

ТАМ ОЩЕ Е ВСИЧКО!
Там още съм аз, там още сме ние –
Обречени на любов и облъчени от раздяла.

ТИ,
дето летеше наяве към мене, сънуваната –
как се чувстваш СЕГА, в такава размътена утрин,
когато ПРЕСТЪПНАТА ПАМЕТ се връща виновно
и гледа в земята, и нещо пелетечи страхливо,
а цялата още мирише на нежност,
На трева
И на...БОЛКА...

..........................................................

Мислиш, че кърша ръце, че се мятам
Като вейка, почерняла от чакане?

Скитай, скитнико
Будувай, безсъннико –
Във моите платна плющи същият вятър!

Ще се срещнем в Итака!

Ама......аз....верно го мисля!!!

Може би ще бъда вече
страшно помъдряла,
когато ме целунеш
за първи път единствен ти.
От времето във мен ще бъде прегоряла
голямата любов.
Ще бъда пълна с минало и може би
обезчувствена вече
на твоите обятия ще се отдам...
Ще можеш ли, кажи, с целувките си
в мен да утешиш голямото несбъдване?..