НОМАД
36 отговора
1429 прегледа
НОМАД
Днес, 03.09.2001 г. с умерени гръмове и трясъци, но все пак най-сетне излезе "Номад: Самият пъкъл" (творение на Елена Павлова) и от тук нататък може да се търси по сергиите.
Наздраве на всички, купонът може и да бъде на Сандански, но желаещите за автограф и на който му пука за поредната нова българска книга и в София могат да ме намерят.
Критики приемаме всякакви, също.
…заговори за вампирите. Какво толкова страшно можеше да има в прерастналите прилепи?
Наздраве на всички, купонът може и да бъде на Сандански, но желаещите за автограф и на който му пука за поредната нова българска книга и в София могат да ме намерят.
Критики приемаме всякакви, също.
…заговори за вампирите. Какво толкова страшно можеше да има в прерастналите прилепи?
Re: НОМАД
da namerix si knigata nito e skapa nito pak trudno se namira 240 stranici e nakefix se totalno moje bi zashtoto i predi tva bqx zapoznat s materiqta na nomad ot strategi4eskata igra i razkazite v mega naistina mi dostavi golqmo udovolstvie knigata a sveta v neq naprao mi se zabi v glavata sega se molq sam o celiq cikal da vidi bql svqt zahstoto ideqta i izpalnitelkata i sa neveroqtni a tova veshtae gotini neshta za napred.taka 4e neka da idvat razkazite i sledvashtite romani
trance the world and yourself aliendreamer
trance the world and yourself aliendreamer
Анонс към Номад
Флаш препускаше, лапите му мощно загребваха наситнения чакъл и имаше чувството, че времето внезапно се е върнало назад. Не беше, защото е влюбен… нито дори защото отново бе успял да се справи със силен противник – макар че и това беше част от нещата. Навремето Страйк, баща му, в онези щастливи първи месеци точно тук, в Последния град, му бе казал, че когато една котка престане да побеждава, й е време да се оттегли и да умре тихо някъде. После той самият беше загинал в пустинята, за малко и Винс да умре, но Страйк го беше спасил и ето, ронинът бе дошъл да го вземе от котилото… Странно, помисли си Флаш, но трябва да е бил седем или осеммесечен, когато Страйк бе погълнат от пясъците, помнеше го обаче най-вече как е бил малко коте и се е катерил по огромното му бедро, а също и как веднъж го беше ущипал с острите си зъбки и Страйк, за да го умири, го беше притиснал с чутовната си лапа към пода…
Старррри времена, изръмжа си наум – да, обаче Дая щеше да има котета, навярно, и това беше част от причината за радостта му. Освен това си беше у дома, защото, ако въобще имаше дом, това беше Последният град… и освен това препускаха с Винс през пустинята. Не го бяха правили, ами, от много време – просто ей тъй да забият нанякъде, да не зависят от никого, да не трябва да се съобразяват… Като в добрите стари времена. Разрошеният от вятъра чакъл се простираше докато поглед стига, прошарен тук там от песъкливи ивици.
Винс го потупа по врата и Флаш постепенно забави ход за да даде на Дая възможност да го догони. Сладката й миризма изпълни ноздрите му. Доста му костваше да сподави надигащото се в гърлото му мяукане.
- Все говориш за морето – каза Винс.
Кралицата го стрелна с поглед. Чувстваше се глупаво на гърба на рънърката, бедрата я боляха и след няколкочасовата езда вътрешностите й бяха като разместени.
- Океанът – повтори Винсент. – Ходил съм там. Със Страйк стояхме на ръба и пръстта се ронеше под лапите му, а в далечината момиче яздеше сребърна акула. Беше като представата ми за рая – той отметна глава и се засмя.
Флаш издебна удобен момент и лекичко перна с лапа Дая.
- Изведох те, понеже трябва да поговорим – продължи Винс. – Не ми се ще да те тормозя пред Ламб и Кендъл. Свали си маската.
Кралицата потрепера, но вдигна ръка и разкопча овлажнителя си. Ронинът също смъкна своя.
Въздухът беше горещ и сух, направо те задавяше. Вятърът носеше песъчинки и странни миризми, като прегрели уплътнения… и древни коридори, и електромоторът на вентилатор, когато дълго е работил. Кралицата се закашля.
- И това е като океана – Винс се усмихна. – Не е по-различно, като се замислиш. Безбрежна бездна, която те поглъща, хваща те за сърцето и вече не те пуска… мнозина от куполите идват тук и никога повече не си тръгват, вземи за пример Кътлъс Машийн.
- Различно е! – възрази Кралицата.
- Така ти се струва. Почакай и ще го усетиш! Ти имаш талант за пустинен войн, усещам го, момиче. Трябва само да ти се покаже как. Трябва да обичаш света наоколо… и не ми казвай, че обичаш Океана, няма да ти повярвам.
Тя притвори за миг очи и си представи кипналата вода, и взривовете, и срутващия се около нея купол. Колебливо поклати глава.
- Хайде! – Винс леко смушка Флаш. – Напред!
И те отново препуснаха – истинско облегчение за напрегнатия като струна рънър – а маската на овлажнителя се клатеше на рамото на Омбре и посивялата му коса се вееше на вятъра. Кралицата няколко секунди гледа след него, после решително отметна и своята маска, дръпна връзката от плитката си и потупа Дая по врата.
Препускаха, този път рамо до рамо. Изпод могъщите лапи на рънърите чакълът хвърчеше като шрапнели. Биещият в лицето вятър беше топъл и гъст като супа, и почти не можеше да се диша. Избеляло-синьото небе притискаше земята в адската си прегръдка. Бе достатъчно леко да притвори очи и вече можеше да си представи хиляди тонове налягане над главата си. Беше на дъното, носеше се през него и Океанът на Ада я обгърщаше плътно… Безумна представа, но, кой знае защо, наистина беше упоително усещане.
Рънърите внезапно забавиха ход и Кралицата сепнато сведе поглед. В далечината стърчаха почти сравнени със земята руини, а върху тях бяха насядали мътнозлатисти туловища. Дая заръмжа.
Винс се извърна, вдигна ръка и извади меча си от ножницата.
- Не стреляй по тях – каза спокойно. – Това са шпльоци, ще бъде ритуална битка от името на рънърите.
- Какво…
- Флаш и Дая. Дължат го на ей-онзи там – той посочи по-сивкавия силует на изправения на една от стените рънър. – Той…
- Карррррго! – обади се Флаш заплашително.
- … той е загубил схватката за женската и, както в Последния град често става, е отишъл да иска разплата от пустинните племена. Обикновено – Винс се усмихна широко, - котките събират приятелите си и излизат да се бият, но Флаш няма приятели тук и сега.
- Искаш да кажеш, че… заради котките… - Кралицата изсумтя, но устата й беше пресъхнала от вятъра. – Котките… за това си ме извел?
- Не само, но мисля, че ще ти хареса. Шпльоците са… по-близо до хората от жмъците. Някой ден и те ще се присъединят към останалите в пустинята, помни ми думата.
- Да, но те са чудовища!
- Така ли? – той се разсмя. – Може би траборгите или шмаците са по-нечудовищни? Или рънърите? Хайде, извади ги тези твои блейдове и напред! И не забравяй, това е бой за честта на тези котки!
Флаш изрева и се втурна напред. Дая го последва. Кралицата беше принудена да я стисне здраво за врата, инак щеше да падне от гърба й.
Един след друг шпльоците скочиха на пясъка и също се затичаха. Сивият рънър ги предвождаше.
- Сега! – извика Винс и в движение се смъкна от Флаш. Кралицата скочи след него, нестабилно се олюля и миг по-късно едно от златистите тела се стовари отгоре й и я притисна към земята. Съвсем инстинктивно блейдовете й се плъзнаха навън, синтомускулатурата се задейства. Тя присви колене и изтласка туловището нагоре, едновременно с това заби единия блейд в спускащата се към гърлото й муцуна, претърколи се и се изправи. Гърдите й кървяха, ноктестите лапи на звяра бяха успели да разкъсат овлажнителния костюм. Песъчинките направо възпламеняваха раните. Болката опияняваше и кръвта заблъска в главата й.
- Ела насам! – изсъска Кралицата и скочи напред, за да се сблъска с друг шпльоц, и този път преряза гърлото му още във въздуха. – Хайде, ела ми…
Винс пресрещна първия с меча си и просто го удари с електрически разряд – ненапразно казваха, че може да изпържи човек преди да е посегнал за плазмения си пистолет. Щяха да са нужни седем-осем секунди за презареждане на кондензатора, но другите трима шпльоци, които си го бяха набелязали, не бързаха да приближават и просто стояха наблизо, ръмжейки гърлено. Винсент измъкна и виброножа си и го стисна с другата ръка. Пристъпи и замахна, а шпльоцът срещу него се дръпна… все едно танцуваха странен валс. Той се извърна, замахна към другия, пристъпи… и пак…
Чудовищата го следяха напрегнато, но единият беше достатъчно непредпазлив да не остъпи навреме – Спусъкът приклекна леко при следващата си крачка, завъртя се, изправяйки се, замахна и го порна през корема с меча си, а с ножа му отнесе бузата. На следващия сам му се нахвърли - набучка го в рамото и го ритна в слабините за да извади острието. Третият се опита да му мине зад гърба, като се възползва от затруднението му. Винс се гмурна надолу, претъркули се в предно салто и го трясна в гърдите с подметките на ботушите си. Полуобръщане, подскок и, докато чудовището се съвземе, мечът му притискаше врата отляво, а ножът – отдясно.
- Предизвикателството е решено, нали? – изсъска Винс в озъбената му муцуна.
- Дъ-а.
- Добре – Омбре дръпна остриетата и го ритна за всеки случай в гърдите. – Изчезвай!
Флаш и Дая довършваха Карго, а Кралицата стоеше задъхана над четири трупа. От блейдовете й капеше кръв.
- Котета, дръпнете се! – нареди Винс. – Сам ще се завлече до вкъщи, а ние трябва да се отдалечим от тук, ако ще празнувате победата!
- Я-ау! – изрева Флаш, но се отдръпна от окървавения рънър.
Кралицата прибра блейдовете си и се покатери на гърба на Дая.
- И какво точно искаше да ми покажеш? – попита, докато се опитваше да нагласи маската си.
- Просто исках да видя как се биеш! – Винсент се засмя. – Едно е да размахваш ножовцете за показно, друго – да участваш с тях в бой.
- И ти се би добре.
- Благодаря! – той разтри слепоочието си с пръсти, но се хилеше. Изглежда комплиментът наистина го беше развеселил.
Всъщност спряха чак когато започна да се здрачава. Първите звезди се появиха по потъмнялото небе и преполовеният диск на Луната се намести високо над хоризонта. Седнала на още горещия пясък, Кралицата наистина се чувстваше като потопена в океан. Зад близката дюна рънърите виеха и скимтяха в синхрон, с гласове като на разплакани деца.
- Все още не разбирам! – промърмори тя. – Можех да си карам караваната и да бъдем всички заедно, а не да ме отмъкваш така брутално, горкият Шауър да остане да упътва Ламб и Мериголд, и…
- Трябва да усетиш пустинята – Винсент сви рамене. – Ако наистина ще слизаме в Сърцето на Ада, искам да знам, че пустинята ти е понятна.
- Не е.
- Навремето и аз се чувствах така. Прясно бях излязъл от Школата, Страйк все още растеше, тогава движех с Клейн. Та, Клейн веднъж ме изведе така, на безцелен по мое мнение поход, и останахме да нощуваме на открито. Повярвай ми, след това животът никога не е бил същия.
Този път Кралицата сви рамене.
- Има и още нещо – продължи Винс. – Дейвис Шльовото може да е идиот от класа…
- Познаваш ли го?
- В Сърцето на Ада почти всеки познава всички значими личности.
- Той е добър писател!
- О, да, само че… - Омбре прехапа устни за момент. – Как да ти кажа, Чили Дали остана в пустинята и след като стана известен. Нищо че е орбиталник, той не се върна горе в станцията си, нали? Дейвис дойде, събра материал и се прибра в Провинциите, откъдето възпява Ада. Не е редно, нали? Шауър ми разправяше, че Дейвис е кръстил първата му рънърка, случайно се натресъл на гости на Лейн, когато неговата женска раждала… Виж, Шльовото имаше един много важен талант и той е винаги да попада там, където се случва нещо интересно. Но не е… добър певец на пустинята. Както и да е, та той има един роман за Силите и ако някой друг е могъл да го каже по-добре, просто не си представям кой ще да е той.
- Силите!
- Да. Много хубава книга е. Всъщност е роман за Кътлъс Машийн, и за Ночес, и за други неща, но… - Винс пак разтри слепоочието си, замълча за момент и след малко продължи с предрезгавял глас. – Най-вече е роман за силите. Още помня, как Дейвис ми го показваше в “Крилцето” – книга на хартия, с пъстра корица, отпред е застанала Кътлъс в цялото си киборгско великолепие. Отзад е Ночес, приклекнал край един огън. Та на тази задна корица се казваше едно нещо, дето никога няма да го забравя – “Четирите велики Сили са сплетени в смъртоносен двубой, в който хората са само пионки, животът не струва нищо и дори оцеляването на расите е под въпрос…”
- Знам, че е така – Кралицата кимна. – Достатъчно пъти съм го изпитвала на свой гръб. Силата се влива в теб и въобще не се интересува кой си и какво си… Използва те.
- При магьосниците е по-друго.
- Да, те я използват. Но мракът е същия. Контактът със Силата просто е по-слаб.
- Намери си книгата, Кендъл каза, че имаш такова нещо в импланта. Събуди ме към… - той се замисли за момент. – Абе, събуди ме, като ти се доспи.
След малко вече похъркваше, свит на пясъка. Рънърите продължаваха да пеят зад дюните, гласовете им се издигаха до кресчендо и спадаха, отдалечаваха се и се приближаваха… Кралицата наистина включи импланта си и избра библиотечния справочник.
…заговори за вампирите. Какво толкова страшно можеше да има в прерастналите прилепи?
Старррри времена, изръмжа си наум – да, обаче Дая щеше да има котета, навярно, и това беше част от причината за радостта му. Освен това си беше у дома, защото, ако въобще имаше дом, това беше Последният град… и освен това препускаха с Винс през пустинята. Не го бяха правили, ами, от много време – просто ей тъй да забият нанякъде, да не зависят от никого, да не трябва да се съобразяват… Като в добрите стари времена. Разрошеният от вятъра чакъл се простираше докато поглед стига, прошарен тук там от песъкливи ивици.
Винс го потупа по врата и Флаш постепенно забави ход за да даде на Дая възможност да го догони. Сладката й миризма изпълни ноздрите му. Доста му костваше да сподави надигащото се в гърлото му мяукане.
- Все говориш за морето – каза Винс.
Кралицата го стрелна с поглед. Чувстваше се глупаво на гърба на рънърката, бедрата я боляха и след няколкочасовата езда вътрешностите й бяха като разместени.
- Океанът – повтори Винсент. – Ходил съм там. Със Страйк стояхме на ръба и пръстта се ронеше под лапите му, а в далечината момиче яздеше сребърна акула. Беше като представата ми за рая – той отметна глава и се засмя.
Флаш издебна удобен момент и лекичко перна с лапа Дая.
- Изведох те, понеже трябва да поговорим – продължи Винс. – Не ми се ще да те тормозя пред Ламб и Кендъл. Свали си маската.
Кралицата потрепера, но вдигна ръка и разкопча овлажнителя си. Ронинът също смъкна своя.
Въздухът беше горещ и сух, направо те задавяше. Вятърът носеше песъчинки и странни миризми, като прегрели уплътнения… и древни коридори, и електромоторът на вентилатор, когато дълго е работил. Кралицата се закашля.
- И това е като океана – Винс се усмихна. – Не е по-различно, като се замислиш. Безбрежна бездна, която те поглъща, хваща те за сърцето и вече не те пуска… мнозина от куполите идват тук и никога повече не си тръгват, вземи за пример Кътлъс Машийн.
- Различно е! – възрази Кралицата.
- Така ти се струва. Почакай и ще го усетиш! Ти имаш талант за пустинен войн, усещам го, момиче. Трябва само да ти се покаже как. Трябва да обичаш света наоколо… и не ми казвай, че обичаш Океана, няма да ти повярвам.
Тя притвори за миг очи и си представи кипналата вода, и взривовете, и срутващия се около нея купол. Колебливо поклати глава.
- Хайде! – Винс леко смушка Флаш. – Напред!
И те отново препуснаха – истинско облегчение за напрегнатия като струна рънър – а маската на овлажнителя се клатеше на рамото на Омбре и посивялата му коса се вееше на вятъра. Кралицата няколко секунди гледа след него, после решително отметна и своята маска, дръпна връзката от плитката си и потупа Дая по врата.
Препускаха, този път рамо до рамо. Изпод могъщите лапи на рънърите чакълът хвърчеше като шрапнели. Биещият в лицето вятър беше топъл и гъст като супа, и почти не можеше да се диша. Избеляло-синьото небе притискаше земята в адската си прегръдка. Бе достатъчно леко да притвори очи и вече можеше да си представи хиляди тонове налягане над главата си. Беше на дъното, носеше се през него и Океанът на Ада я обгърщаше плътно… Безумна представа, но, кой знае защо, наистина беше упоително усещане.
Рънърите внезапно забавиха ход и Кралицата сепнато сведе поглед. В далечината стърчаха почти сравнени със земята руини, а върху тях бяха насядали мътнозлатисти туловища. Дая заръмжа.
Винс се извърна, вдигна ръка и извади меча си от ножницата.
- Не стреляй по тях – каза спокойно. – Това са шпльоци, ще бъде ритуална битка от името на рънърите.
- Какво…
- Флаш и Дая. Дължат го на ей-онзи там – той посочи по-сивкавия силует на изправения на една от стените рънър. – Той…
- Карррррго! – обади се Флаш заплашително.
- … той е загубил схватката за женската и, както в Последния град често става, е отишъл да иска разплата от пустинните племена. Обикновено – Винс се усмихна широко, - котките събират приятелите си и излизат да се бият, но Флаш няма приятели тук и сега.
- Искаш да кажеш, че… заради котките… - Кралицата изсумтя, но устата й беше пресъхнала от вятъра. – Котките… за това си ме извел?
- Не само, но мисля, че ще ти хареса. Шпльоците са… по-близо до хората от жмъците. Някой ден и те ще се присъединят към останалите в пустинята, помни ми думата.
- Да, но те са чудовища!
- Така ли? – той се разсмя. – Може би траборгите или шмаците са по-нечудовищни? Или рънърите? Хайде, извади ги тези твои блейдове и напред! И не забравяй, това е бой за честта на тези котки!
Флаш изрева и се втурна напред. Дая го последва. Кралицата беше принудена да я стисне здраво за врата, инак щеше да падне от гърба й.
Един след друг шпльоците скочиха на пясъка и също се затичаха. Сивият рънър ги предвождаше.
- Сега! – извика Винс и в движение се смъкна от Флаш. Кралицата скочи след него, нестабилно се олюля и миг по-късно едно от златистите тела се стовари отгоре й и я притисна към земята. Съвсем инстинктивно блейдовете й се плъзнаха навън, синтомускулатурата се задейства. Тя присви колене и изтласка туловището нагоре, едновременно с това заби единия блейд в спускащата се към гърлото й муцуна, претърколи се и се изправи. Гърдите й кървяха, ноктестите лапи на звяра бяха успели да разкъсат овлажнителния костюм. Песъчинките направо възпламеняваха раните. Болката опияняваше и кръвта заблъска в главата й.
- Ела насам! – изсъска Кралицата и скочи напред, за да се сблъска с друг шпльоц, и този път преряза гърлото му още във въздуха. – Хайде, ела ми…
Винс пресрещна първия с меча си и просто го удари с електрически разряд – ненапразно казваха, че може да изпържи човек преди да е посегнал за плазмения си пистолет. Щяха да са нужни седем-осем секунди за презареждане на кондензатора, но другите трима шпльоци, които си го бяха набелязали, не бързаха да приближават и просто стояха наблизо, ръмжейки гърлено. Винсент измъкна и виброножа си и го стисна с другата ръка. Пристъпи и замахна, а шпльоцът срещу него се дръпна… все едно танцуваха странен валс. Той се извърна, замахна към другия, пристъпи… и пак…
Чудовищата го следяха напрегнато, но единият беше достатъчно непредпазлив да не остъпи навреме – Спусъкът приклекна леко при следващата си крачка, завъртя се, изправяйки се, замахна и го порна през корема с меча си, а с ножа му отнесе бузата. На следващия сам му се нахвърли - набучка го в рамото и го ритна в слабините за да извади острието. Третият се опита да му мине зад гърба, като се възползва от затруднението му. Винс се гмурна надолу, претъркули се в предно салто и го трясна в гърдите с подметките на ботушите си. Полуобръщане, подскок и, докато чудовището се съвземе, мечът му притискаше врата отляво, а ножът – отдясно.
- Предизвикателството е решено, нали? – изсъска Винс в озъбената му муцуна.
- Дъ-а.
- Добре – Омбре дръпна остриетата и го ритна за всеки случай в гърдите. – Изчезвай!
Флаш и Дая довършваха Карго, а Кралицата стоеше задъхана над четири трупа. От блейдовете й капеше кръв.
- Котета, дръпнете се! – нареди Винс. – Сам ще се завлече до вкъщи, а ние трябва да се отдалечим от тук, ако ще празнувате победата!
- Я-ау! – изрева Флаш, но се отдръпна от окървавения рънър.
Кралицата прибра блейдовете си и се покатери на гърба на Дая.
- И какво точно искаше да ми покажеш? – попита, докато се опитваше да нагласи маската си.
- Просто исках да видя как се биеш! – Винсент се засмя. – Едно е да размахваш ножовцете за показно, друго – да участваш с тях в бой.
- И ти се би добре.
- Благодаря! – той разтри слепоочието си с пръсти, но се хилеше. Изглежда комплиментът наистина го беше развеселил.
Всъщност спряха чак когато започна да се здрачава. Първите звезди се появиха по потъмнялото небе и преполовеният диск на Луната се намести високо над хоризонта. Седнала на още горещия пясък, Кралицата наистина се чувстваше като потопена в океан. Зад близката дюна рънърите виеха и скимтяха в синхрон, с гласове като на разплакани деца.
- Все още не разбирам! – промърмори тя. – Можех да си карам караваната и да бъдем всички заедно, а не да ме отмъкваш така брутално, горкият Шауър да остане да упътва Ламб и Мериголд, и…
- Трябва да усетиш пустинята – Винсент сви рамене. – Ако наистина ще слизаме в Сърцето на Ада, искам да знам, че пустинята ти е понятна.
- Не е.
- Навремето и аз се чувствах така. Прясно бях излязъл от Школата, Страйк все още растеше, тогава движех с Клейн. Та, Клейн веднъж ме изведе така, на безцелен по мое мнение поход, и останахме да нощуваме на открито. Повярвай ми, след това животът никога не е бил същия.
Този път Кралицата сви рамене.
- Има и още нещо – продължи Винс. – Дейвис Шльовото може да е идиот от класа…
- Познаваш ли го?
- В Сърцето на Ада почти всеки познава всички значими личности.
- Той е добър писател!
- О, да, само че… - Омбре прехапа устни за момент. – Как да ти кажа, Чили Дали остана в пустинята и след като стана известен. Нищо че е орбиталник, той не се върна горе в станцията си, нали? Дейвис дойде, събра материал и се прибра в Провинциите, откъдето възпява Ада. Не е редно, нали? Шауър ми разправяше, че Дейвис е кръстил първата му рънърка, случайно се натресъл на гости на Лейн, когато неговата женска раждала… Виж, Шльовото имаше един много важен талант и той е винаги да попада там, където се случва нещо интересно. Но не е… добър певец на пустинята. Както и да е, та той има един роман за Силите и ако някой друг е могъл да го каже по-добре, просто не си представям кой ще да е той.
- Силите!
- Да. Много хубава книга е. Всъщност е роман за Кътлъс Машийн, и за Ночес, и за други неща, но… - Винс пак разтри слепоочието си, замълча за момент и след малко продължи с предрезгавял глас. – Най-вече е роман за силите. Още помня, как Дейвис ми го показваше в “Крилцето” – книга на хартия, с пъстра корица, отпред е застанала Кътлъс в цялото си киборгско великолепие. Отзад е Ночес, приклекнал край един огън. Та на тази задна корица се казваше едно нещо, дето никога няма да го забравя – “Четирите велики Сили са сплетени в смъртоносен двубой, в който хората са само пионки, животът не струва нищо и дори оцеляването на расите е под въпрос…”
- Знам, че е така – Кралицата кимна. – Достатъчно пъти съм го изпитвала на свой гръб. Силата се влива в теб и въобще не се интересува кой си и какво си… Използва те.
- При магьосниците е по-друго.
- Да, те я използват. Но мракът е същия. Контактът със Силата просто е по-слаб.
- Намери си книгата, Кендъл каза, че имаш такова нещо в импланта. Събуди ме към… - той се замисли за момент. – Абе, събуди ме, като ти се доспи.
След малко вече похъркваше, свит на пясъка. Рънърите продължаваха да пеят зад дюните, гласовете им се издигаха до кресчендо и спадаха, отдалечаваха се и се приближаваха… Кралицата наистина включи импланта си и избра библиотечния справочник.
…заговори за вампирите. Какво толкова страшно можеше да има в прерастналите прилепи?
Втори анонс към Номад
Всъщност, мислеше си по-късно Кралицата, докато караваната застрашително се клатушкаше през руините на някакъв засипан от пустинята градец, проблемът с ракетните кули се беше оказал толкова смешно несъществен! Бяха ужасно внушителни, безспорно. Бяха шумни и впечатляващи. Така грабваха въображението, че човек беше готов с дни да се мъчи да измисли гениален план за преодоляването на системата им. Точно това се и запътиха да правят: седяха, дъвчеха палачинки и обсъждаха наблюденията на Ламб и Кендъл. Тя даже си включи импланта, за да се опита да изчисли фазите на препокриване на кулите… И в един момент Орф простичко попита:
- Добре де, що не ги гръмнем с ракетниците? – и всичко си дойде на мястото.
Да, кулите бяха внушителни. Човек чак забравяше, че обсегът им е по-малък от този на ракетницата на покрива на караваната на Кралицата. Управлявана с приставките, тя беше смъртоносно точна на повече от километър. Тъй че същия ден просто прелазиха до подходящо място, тя се жакна и разпердушини седем-осем съседни кули, преди процесорчетата на останалите да се усетят.
Беше смешно. Оптиката на кулите ги засече, поне двадесет-тридесет се мъчеха да ги обстрелват, от гърмежи и дрънчене човек не можеше да си чуе приказката… а междувременно Кралицата продължаваше да си стреля, след това караваните се понесоха под платформите, изпроводени от безсмислените салюти на кулите… и това беше всичко. Лошото беше, че амунициите за ракетницата драстично намаляха, но пък нито по караваните, нито по моторите имаше и драскотина. Само Флаш се оплака, че го заболяла главата, но като всяка котка и той имаше твърде чувствителен слух. Наистина беше смешно.
Когато спряха на безопасно разстояние от другата страна на трикилометровия защитен пояс, Кралицата лично слезе да стисне ръката на Орф.
- Радвам се, - каза му, - че в цялата ни група има поне един, който не мисли със задника си.
Той целият се изчерви и стисна базуката си така, сякаш искаше да се скрие зад нея. Чак когато Кралицата почти се беше качила обратно в собствената си каравана, я догони смутеното му:
- Благодаря!
- Няма защо! То си е истина! – подвикна му тя.
И ето, че сега се носеха през напълно неизучени участъци на пустинята, където освен Руслан – и отчасти Чили Дали, ако можеше да му се вярва – не бе стъпвал друг човек, който да се върне да разкаже за преживелиците си. Беше забавно, като си помислиш за това: картата на Руслан, дисковете на Руслан и момчето на Руслан се връщаха там, откъдето са били изнесени преди сума годинки.
Това й напомни за две неща и, веднага щом керванът им отново потегли, Кралицата се настани на шофьорското място за да се жакне. За момент се вгледа в подскачащата задница на Флаш и промърмори:
- Как ми се иска Винс да се откаже да язди! – след което натисна жака в куплунга си.
За момент плуваше в сивата пелена между Транснет и реалността. След това около нея се издигнаха безплодните пясъци на виртуалната пустиня. Плъзна се наоколо, доколкото слабата връзка през компютърния мозък на караваната й позволяваше да мимикрира. Имаше нещо някъде напред… синьо езеро сред пясъците, но не успя да открие подход към него и се отдръпна. Може би стара довоенна конструкция, от която просто все още изтичаха данни? Маркира го на реалностната карта за по-късно използване.
Върна се назад. Трябваше й известно време да открие подходящ сателит за далечна връзка, но за щастие поне в момента бяха в обхвата на един. Сребърната й акула се стрелна по прокопания от самата нея канал, пъпната й връв с океана на Транснет, гмурна се по познатото крайбрежие на нищото…
Не го намери да лети над причудливата си виртуална земя – очевидно точно в момента Роберто не беше в нета. Нямаше и време да го чака, по принцип би трябвало да управлява караваната, а не да се забавлява, така че се записа в мейла му: “Виж къде съм вече… отвъд преградите. В Самия Пъкъл. Хъшско, а?”. След това потърси и линка на картографската служба. Беше доста отрезвяващо да чуе синтезирания глас на ИИ-то от службата:
- Точката обозначава вашата позиция. Извършен е запис на настоящото ви местоположение и до следващото сателитно картографиране то ще бъде смянато и за Ваше лобно място. Радвам се, че можем да бъдем полезни на близките и роднините ви.
Кралицата се изключи, изръмжа:
- И аз се радвам, че ако някой реши да погледне, ще види, че поне съм умряла, опитвайки се да стигна до целта си! – и премина на директен контакт.
Караваните все тъй се тътреха зад моторите на Ламб и Кендъл и, разбира се, зад бодрата задница на Флаш. За сега компютърният мозък не показваше съществени отклонения, макар Винс да продължаваше да настоява, че можел да сдаде багажа всеки момент. Кралицата бръкна за малко в личния сектор на дневника на пътуването – с това темпо болкоуспокояващите на Винс и лекарствата му щяха да стигнат още за петдесет и седем дни, ампулите на Ламб – само за около петнадесет и то при добро желание, хранителните запаси – за сто и два. Ако се движеха така добре, до другия край на Самия пъкъл биха могли да стигнат за не повече от петдесет дни. Според картата на Ламб пък целта им би трябвало да се намира (с това темпо) на не повече от седемнадесет дни път. Не беше зле.
След като позяпа известно време пясъците наоколо – включително и през оптическия мерник на ракетницата – Кралицата реши да остави собствения си алармен чип да следи за потенциални врагове и отклонения от курса и си пусна един от натруфените варианти на Го, който си беше свалила още в Северните провинции. Вече толкова седмици пътуваше и толкова време посвещаваше на играта, а още не беше успяла да й хване цаката така, че да бие компютърното мозъче поне в 50% от случаите. Явно имаше нещо, което й се изплъзваше, изръмжа си наум тя… или играта не беше за такива като нея. Може би щеше да е полезно да се заеме да учи древни езици?
Беше се задълбочила в поредната неразбираема комбинация, маваши-таши-гаши, костенурчи задник или както там са й били казвали и-апонците, когато аларменият чип яко я тресна с някакво седемдесет-процентно съвпадение на вероятностни форми.
- Момчета, жмъци! – изрева Кралицата във външния микрофон и завъртя ракетницата.
Пясъкът на стотина метра пред моторите буквално експлодира, докато яките възлести тела на чудовищата се изстрелваха от скривалищата си. Ламб и Кендъл действаха в синхрон – единият зави наляво, другият надясно, същевременно смъкнаха базуките си в позиция за стрелба и откриха огън. Винс скочи от гърба на Флаш, за да даде на рънъра пространство за бой. Мериголд заора караваната си за стабилност и ракетницата й се врътна със секунда закъснение от тази на Кралицата. Същевременно Орф скочи през отворената врата и се втурна да покрие тила на Винс.
Действаха като добре сработен отряд, помисли си весело Кралицата, докато нацелваше първите няколко жмъца. Действаха така, сякаш бяха заедно от години, а не от няколко седмици… и беше прекрасно!
Чудовищата изскачаха като дяволчета от кутийка. Подобно нещо в обитаемите части на Сърцето на Ада човек не би могъл да види – там племената просто бяха изтребили големите колонии. Тези тук обаче носеха дори колани и причудливи украси от кости и черепи… някои имаха и пушки. Флаш се метна и изби дискохвъргач от лапите на един, който май тъкмо се целеше в Кендъл.
- Назад към караваните! – нареди в микрофона Кралицата. – Искам ги в обсега на картечницата!
Ламб и Кендъл дадоха заден. Почти в същия момент иззад дюните на хоризонта изникна нещо толкова причудливо, че Кралицата за момент забрави да стреля. Приличаше на довоенен танк, само дето му бяха разкарали дулото и купола, бяха му изрязали повечето броня и го бяха превърнали във висока открита платформа, обкичена с какви ли не огнестрелни оръжия. Шляпаше с веригите си и вдигаше такива облаци пясък около себе си, че човек не можеше да го види добре от пушилката. Екипажът му обаче явно чудесно се справяше с откриването на огън, защото трясъкът от изстрелите беше оглушителен, а жмъците се пръснаха като обезглавени пилета. Още две подобни конструкции изникнаха на гребена на дюната.
- Прибирайте се, бързо! – нареди Кралицата. По принцип би трябвало да приемат, че които и да бяха танкистите, вероятно са на тяхна страна, но… е, в пустинята врагът на твоя враг рядко се явява твой приятел, а и малко предпазливост никога не е излишна.
Ламб, Флаш и Винс се вмъкнаха в нейната каравана, Кендъл – при Мериголд и Орф. Тъкмо навреме – първият танк вече спираше в разорания от паническото бягство на жмъците пясък.
Кралицата включи оптиката и изчака прахолякът да се поразнесе малко. Както и очакваше, на гъсеничната платформа, освен огнестрелни оръжия, имаше и десетина души… поне можеха да минат за хора. Носеха доста примитивни овлажнители, същата дивашка украса като жмъците – скалпове, кости и цветни татуировки – и имаха очевидни сайб-приставки. Това доста я стресна… на всичкото отгоре приставките бяха варварски монтирани върху телата им.
Двата други танка спряха на почтително разстояние зад първия.
От платформата скочи един от диваците, размаха високо накичено с веещи се кожи копие и изрева:
- Кротко бе, идем с мир! Нал няма д`искате д`бискирвате жмъците?
Кралицата се спогледа с Ламб и Винс.
Мериголд очевидно беше запазила по-добро самообладание в случая и отвърна първа във външния микрофон:
- Не, можете да се обслужите!
- Мерси, мадам! – отговори бодро онзи от танка, а хората от платформите наскачаха на пясъка и се заеха да преджобват жмъците. Този с копието обаче очаквателно остана на място.
- Излизам! – отсече Ламбърт. – Флаш, идваш ли?
Кралицата внимателно го проследи как слиза и се запътва към дивака отсреща. Беше го нацелила с картечницата… просто за свое собствено успокоение. Не вярваше, че дори и да го застреля, Ламб би успял да се добере навреме до караваната. Не и преди останалите да го достигнат… повече разчиташе на ноктите и зъбите на Флаш.
Ламб спря на десетина крачки от дивака, сложи ръка на рамото на рънъра и кимна приветливо:
- Здрасти, друже!
…заговори за вампирите. Какво толкова страшно можеше да има в прерастналите прилепи?
- Добре де, що не ги гръмнем с ракетниците? – и всичко си дойде на мястото.
Да, кулите бяха внушителни. Човек чак забравяше, че обсегът им е по-малък от този на ракетницата на покрива на караваната на Кралицата. Управлявана с приставките, тя беше смъртоносно точна на повече от километър. Тъй че същия ден просто прелазиха до подходящо място, тя се жакна и разпердушини седем-осем съседни кули, преди процесорчетата на останалите да се усетят.
Беше смешно. Оптиката на кулите ги засече, поне двадесет-тридесет се мъчеха да ги обстрелват, от гърмежи и дрънчене човек не можеше да си чуе приказката… а междувременно Кралицата продължаваше да си стреля, след това караваните се понесоха под платформите, изпроводени от безсмислените салюти на кулите… и това беше всичко. Лошото беше, че амунициите за ракетницата драстично намаляха, но пък нито по караваните, нито по моторите имаше и драскотина. Само Флаш се оплака, че го заболяла главата, но като всяка котка и той имаше твърде чувствителен слух. Наистина беше смешно.
Когато спряха на безопасно разстояние от другата страна на трикилометровия защитен пояс, Кралицата лично слезе да стисне ръката на Орф.
- Радвам се, - каза му, - че в цялата ни група има поне един, който не мисли със задника си.
Той целият се изчерви и стисна базуката си така, сякаш искаше да се скрие зад нея. Чак когато Кралицата почти се беше качила обратно в собствената си каравана, я догони смутеното му:
- Благодаря!
- Няма защо! То си е истина! – подвикна му тя.
И ето, че сега се носеха през напълно неизучени участъци на пустинята, където освен Руслан – и отчасти Чили Дали, ако можеше да му се вярва – не бе стъпвал друг човек, който да се върне да разкаже за преживелиците си. Беше забавно, като си помислиш за това: картата на Руслан, дисковете на Руслан и момчето на Руслан се връщаха там, откъдето са били изнесени преди сума годинки.
Това й напомни за две неща и, веднага щом керванът им отново потегли, Кралицата се настани на шофьорското място за да се жакне. За момент се вгледа в подскачащата задница на Флаш и промърмори:
- Как ми се иска Винс да се откаже да язди! – след което натисна жака в куплунга си.
За момент плуваше в сивата пелена между Транснет и реалността. След това около нея се издигнаха безплодните пясъци на виртуалната пустиня. Плъзна се наоколо, доколкото слабата връзка през компютърния мозък на караваната й позволяваше да мимикрира. Имаше нещо някъде напред… синьо езеро сред пясъците, но не успя да открие подход към него и се отдръпна. Може би стара довоенна конструкция, от която просто все още изтичаха данни? Маркира го на реалностната карта за по-късно използване.
Върна се назад. Трябваше й известно време да открие подходящ сателит за далечна връзка, но за щастие поне в момента бяха в обхвата на един. Сребърната й акула се стрелна по прокопания от самата нея канал, пъпната й връв с океана на Транснет, гмурна се по познатото крайбрежие на нищото…
Не го намери да лети над причудливата си виртуална земя – очевидно точно в момента Роберто не беше в нета. Нямаше и време да го чака, по принцип би трябвало да управлява караваната, а не да се забавлява, така че се записа в мейла му: “Виж къде съм вече… отвъд преградите. В Самия Пъкъл. Хъшско, а?”. След това потърси и линка на картографската служба. Беше доста отрезвяващо да чуе синтезирания глас на ИИ-то от службата:
- Точката обозначава вашата позиция. Извършен е запис на настоящото ви местоположение и до следващото сателитно картографиране то ще бъде смянато и за Ваше лобно място. Радвам се, че можем да бъдем полезни на близките и роднините ви.
Кралицата се изключи, изръмжа:
- И аз се радвам, че ако някой реши да погледне, ще види, че поне съм умряла, опитвайки се да стигна до целта си! – и премина на директен контакт.
Караваните все тъй се тътреха зад моторите на Ламб и Кендъл и, разбира се, зад бодрата задница на Флаш. За сега компютърният мозък не показваше съществени отклонения, макар Винс да продължаваше да настоява, че можел да сдаде багажа всеки момент. Кралицата бръкна за малко в личния сектор на дневника на пътуването – с това темпо болкоуспокояващите на Винс и лекарствата му щяха да стигнат още за петдесет и седем дни, ампулите на Ламб – само за около петнадесет и то при добро желание, хранителните запаси – за сто и два. Ако се движеха така добре, до другия край на Самия пъкъл биха могли да стигнат за не повече от петдесет дни. Според картата на Ламб пък целта им би трябвало да се намира (с това темпо) на не повече от седемнадесет дни път. Не беше зле.
След като позяпа известно време пясъците наоколо – включително и през оптическия мерник на ракетницата – Кралицата реши да остави собствения си алармен чип да следи за потенциални врагове и отклонения от курса и си пусна един от натруфените варианти на Го, който си беше свалила още в Северните провинции. Вече толкова седмици пътуваше и толкова време посвещаваше на играта, а още не беше успяла да й хване цаката така, че да бие компютърното мозъче поне в 50% от случаите. Явно имаше нещо, което й се изплъзваше, изръмжа си наум тя… или играта не беше за такива като нея. Може би щеше да е полезно да се заеме да учи древни езици?
Беше се задълбочила в поредната неразбираема комбинация, маваши-таши-гаши, костенурчи задник или както там са й били казвали и-апонците, когато аларменият чип яко я тресна с някакво седемдесет-процентно съвпадение на вероятностни форми.
- Момчета, жмъци! – изрева Кралицата във външния микрофон и завъртя ракетницата.
Пясъкът на стотина метра пред моторите буквално експлодира, докато яките възлести тела на чудовищата се изстрелваха от скривалищата си. Ламб и Кендъл действаха в синхрон – единият зави наляво, другият надясно, същевременно смъкнаха базуките си в позиция за стрелба и откриха огън. Винс скочи от гърба на Флаш, за да даде на рънъра пространство за бой. Мериголд заора караваната си за стабилност и ракетницата й се врътна със секунда закъснение от тази на Кралицата. Същевременно Орф скочи през отворената врата и се втурна да покрие тила на Винс.
Действаха като добре сработен отряд, помисли си весело Кралицата, докато нацелваше първите няколко жмъца. Действаха така, сякаш бяха заедно от години, а не от няколко седмици… и беше прекрасно!
Чудовищата изскачаха като дяволчета от кутийка. Подобно нещо в обитаемите части на Сърцето на Ада човек не би могъл да види – там племената просто бяха изтребили големите колонии. Тези тук обаче носеха дори колани и причудливи украси от кости и черепи… някои имаха и пушки. Флаш се метна и изби дискохвъргач от лапите на един, който май тъкмо се целеше в Кендъл.
- Назад към караваните! – нареди в микрофона Кралицата. – Искам ги в обсега на картечницата!
Ламб и Кендъл дадоха заден. Почти в същия момент иззад дюните на хоризонта изникна нещо толкова причудливо, че Кралицата за момент забрави да стреля. Приличаше на довоенен танк, само дето му бяха разкарали дулото и купола, бяха му изрязали повечето броня и го бяха превърнали във висока открита платформа, обкичена с какви ли не огнестрелни оръжия. Шляпаше с веригите си и вдигаше такива облаци пясък около себе си, че човек не можеше да го види добре от пушилката. Екипажът му обаче явно чудесно се справяше с откриването на огън, защото трясъкът от изстрелите беше оглушителен, а жмъците се пръснаха като обезглавени пилета. Още две подобни конструкции изникнаха на гребена на дюната.
- Прибирайте се, бързо! – нареди Кралицата. По принцип би трябвало да приемат, че които и да бяха танкистите, вероятно са на тяхна страна, но… е, в пустинята врагът на твоя враг рядко се явява твой приятел, а и малко предпазливост никога не е излишна.
Ламб, Флаш и Винс се вмъкнаха в нейната каравана, Кендъл – при Мериголд и Орф. Тъкмо навреме – първият танк вече спираше в разорания от паническото бягство на жмъците пясък.
Кралицата включи оптиката и изчака прахолякът да се поразнесе малко. Както и очакваше, на гъсеничната платформа, освен огнестрелни оръжия, имаше и десетина души… поне можеха да минат за хора. Носеха доста примитивни овлажнители, същата дивашка украса като жмъците – скалпове, кости и цветни татуировки – и имаха очевидни сайб-приставки. Това доста я стресна… на всичкото отгоре приставките бяха варварски монтирани върху телата им.
Двата други танка спряха на почтително разстояние зад първия.
От платформата скочи един от диваците, размаха високо накичено с веещи се кожи копие и изрева:
- Кротко бе, идем с мир! Нал няма д`искате д`бискирвате жмъците?
Кралицата се спогледа с Ламб и Винс.
Мериголд очевидно беше запазила по-добро самообладание в случая и отвърна първа във външния микрофон:
- Не, можете да се обслужите!
- Мерси, мадам! – отговори бодро онзи от танка, а хората от платформите наскачаха на пясъка и се заеха да преджобват жмъците. Този с копието обаче очаквателно остана на място.
- Излизам! – отсече Ламбърт. – Флаш, идваш ли?
Кралицата внимателно го проследи как слиза и се запътва към дивака отсреща. Беше го нацелила с картечницата… просто за свое собствено успокоение. Не вярваше, че дори и да го застреля, Ламб би успял да се добере навреме до караваната. Не и преди останалите да го достигнат… повече разчиташе на ноктите и зъбите на Флаш.
Ламб спря на десетина крачки от дивака, сложи ръка на рамото на рънъра и кимна приветливо:
- Здрасти, друже!
…заговори за вампирите. Какво толкова страшно можеше да има в прерастналите прилепи?
в отговор на ChaosBringer
#13
Може ли един алтернативен начин...
...да предложи услугите си?... :)))
Ако не бързаш - на срещата в София, ако пък да - може още сега да ти я пратя - само ми мейлни някакъв адрес. А, и кажи дали искаш моя екземпляр или да ти взема новичка,... току виж съм ти изкрънкала и автограф, ама ти си драйг - заслужаваш! :)
"We are the champions, my friend!
And we'll keep on fighting - to the END!"
Ако не бързаш - на срещата в София, ако пък да - може още сега да ти я пратя - само ми мейлни някакъв адрес. А, и кажи дали искаш моя екземпляр или да ти взема новичка,... току виж съм ти изкрънкала и автограф, ама ти си драйг - заслужаваш! :)
"We are the champions, my friend!
And we'll keep on fighting - to the END!"
Re: Анонс към Номад
Емм, абе малко тъп въпрос имам, обаче защо не ползваш славянски имена?
В смисъл като знам че това е Българска книжка малко ми е странно да чета за Винс, Страйк и Флаш...
Примерно неможеше ли Страйк да се казва Силомир Ударников, Флаш да е Светко и т.н.
Само питам, no hard feelings.
Инак и двете анотации ми харесват много, жалко че скоро няма да се появи тук...
"...I don't respond well to threats!"
Capt. Janeway, USS Voyager
В смисъл като знам че това е Българска книжка малко ми е странно да чета за Винс, Страйк и Флаш...
Примерно неможеше ли Страйк да се казва Силомир Ударников, Флаш да е Светко и т.н.
Само питам, no hard feelings.
Инак и двете анотации ми харесват много, жалко че скоро няма да се появи тук...
"...I don't respond well to threats!"
Capt. Janeway, USS Voyager
Редактирано от StormWitch на
в отговор на ChaosBringer
#16
КОЙТО НЕ МОЖЕ ДА СИ НАМЕРИ НОМАД
Няма проблем да му се прати. Общата цена с пощенските разходи е 5 лв.
И-мейлът ми е afala@dir.bg, само си пращате адреса и готово....
…заговори за вампирите. Какво толкова страшно можеше да има в прерастналите прилепи?
И-мейлът ми е afala@dir.bg, само си пращате адреса и готово....
…заговори за вампирите. Какво толкова страшно можеше да има в прерастналите прилепи?
в отговор на StormWitch
#17
Re: Анонс към Номад
Честно да ти кажа, даже и не съм се опитвала да си представя какво би могло да стане с България в случай на тераграв-военни събития.... кой знае какъв безумен хаос ще настъпи тук...
Във всеки случай, не ползвам славянски имена, просто защото не ми идат отръки да ги слагам; славянството си изисква и съответната обстановка.
Не знам, предполагам, че просто съм от поколението, което получава гърчове като тръгне да чете за великия космически завоевател Иван Пантелеев от село Бърдарци...
Обаче в момента се бъзикам с един проект за чисто българско фентъзи, базирано в наше време (мисля да спечеля Таласъмията с него...
) и там български имена ще има предостатъчно, както и български градове....
Дето се вика, какво би станало, ако каменните лъвове пред Съдебната палата - и не само те - вземат да оживеят...
…заговори за вампирите. Какво толкова страшно можеше да има в прерастналите прилепи?
Във всеки случай, не ползвам славянски имена, просто защото не ми идат отръки да ги слагам; славянството си изисква и съответната обстановка.
Не знам, предполагам, че просто съм от поколението, което получава гърчове като тръгне да чете за великия космически завоевател Иван Пантелеев от село Бърдарци...
Обаче в момента се бъзикам с един проект за чисто българско фентъзи, базирано в наше време (мисля да спечеля Таласъмията с него...
) и там български имена ще има предостатъчно, както и български градове....
Дето се вика, какво би станало, ако каменните лъвове пред Съдебната палата - и не само те - вземат да оживеят...
…заговори за вампирите. Какво толкова страшно можеше да има в прерастналите прилепи?