Мозъкът имал отделен модул за морала

Сп. “Икономист”

Откъде идва моралността? Този въпрос тормози философите от веки веков. Две хиляди и петстотин години спорове обаче не донесоха задоволителен отговор. Ето защо вече е време и други хора да се пробват. И група биолози направи точно това на неотдавнашна дискусия на Американската асоциация за напредък на науката (ААНН).

Марк Хаузер от Харвардския университет откри битката, като постави въпроса дали моралът е нещо повече от изтънчено изразяване на емоциите. Според него е така. Той вярва, че човешкият мозък има отделен модул за моралността. Експерименти с мозъчни скенери показаха, че в ситуация, в която доброволецът е изправен пред морална дилема, например накъде да отклони неконтролируем влак, който може да убие различен брой хора, емоционалните му центрове не вземат участие във вземането на решение. Тези опити показват още, че самото решение не е част от процеса. Различните начини на убиване на един и същ брой хора със симулацията на влак предизвиква различни процеси на търсене на отговора в мозъка.

Функционално адаптиране

Това не означава, че всички морални решения непременно са едни и същи у всеки. Доктор Хаузер използва за аналогия езика. Всички здрави човешки същества притежават според израза на колегата му от Харвард Стивън Пинкър “инстинкт за език”, който включва представите за съществителни, глаголи, прилагателни и за начина, по който всички те работят заедно. Кой точно език научавате обаче, зависи, естествено, от възпитанието ви.

Дейвид Слоун Уилсън от Бингхамтънския университет в щата Ню Йорк приема това становище, но смята, че самото чувство за морал, което човек развива, не е условно като езика, а е функционално адаптирано към конкретни обстоятелства. Той и колегата му Ингрид Сторм изучили либералите и консерваторите в Америка. Всяка от тези две групи поддържала определен набор от ценности, които смятала за морални, и в същото време гледала на много от вярванията на другата група като на неморални. Д-р Уилсън и д-р Сторм ограничили проучването си до бели тийнейджъри от протестантско вероизповедание, за да елиминират променливите фактори. Техните доброволци обаче идвали от семейства с различни традиции – на консервативните петдесятници и на последователите на епископалната църква, които са по-либерални.

Учените провели изследването, като дали на всеки доброволец устройство, издаващо звуков сигнал на всеки два часа. Когато чуел сигнала, доброволецът трябвало да отговори на серия въпроси относно това, какво е правил в момента и как се е чувствал.

Либерали и консерватори

Д-р Уилсън и д-р Сторм открили няколко неочаквани различия между групите. Тинейджърите либерали винаги преживявали по-голям стрес от консерваторите, и то особено когато не можели да решат сами с кого да прекарат времето си. Този конкретен избор или липсата му не изменил нивото на стреса при консерваторите. Освен това либералите били самотници и прекарвали една четвърт от времето си сами. Консерваторите оставали насаме със себе си през една шеста от времето. Това вероятно е свързано с факта, че либералите били еднакво отегчени както от собствената си компания, така и от тази на другите. Консерваторите скучаели много по-малко, когато били с други хора. Освен това те предпочитали компанията на роднините си пред тази на хора, с които нямали кръвна връзка. Либералите били безразлични към това разделение. Вероятно най-интересният факт е, че колкото по-религиозен бил даден тийнейджър според собствените му думи, толкова по-голяма била готовността му да спори с вярванията на родителите си. За консерваторите било вярно обратното.

Д-р Уилсън предполага, че либералните ценности, като индивидуализма и силата да влезеш в конфронтация, представляват адекватната реакция за оцеляване в една стабилна среда, в която има възможности за учене и размисъл и в която последствията от изразите на несъгласие за стабилността на групата са незначителни. Напротив, консерваторските ценности, като колективизма и конформизма, са необходими в несигурна среда, където съвместното действие и подчинението на групата са на първо място. Въпросът е интересен и важен за разрешаването на загадката как е еволюирало моралното съзнание.

Груповият подбор

Този проблем бе разработен от Самюел Боулс от института в Санта Фе, Ню Мексико. Важен елемент от моралното поведение е алтруизмът. По принцип биолозите го обясняват или като непотизъм, или като начин на мислене тип “почеши ме и аз ще те почеша”. Д-р Боулс обаче смята, че хората реално правят неща, които им струват повече, отколкото им носят. За да обясни това, той припомня идеята, която излезе от мода през шейсетт - груповия подбор. Това означава, че пресяването на генетичния басейн, което задвижва еволюцията, може да подпомогне или унищожи цели социални групи като такива, както и да работи на ниво индивидуални организми.

Никой не твърди, че груповият подбор е невъзможен, само че идеята изглежда невероятна от математическа гледна точка. Д-р Боулс обаче смята, че плюсовете на взаимното подпомагане са толкова големи, че групи, които се състоят от истински, жертвоготовни алтруисти, побеждават останалите в еволюционната надпревара.

Най-добрият пример, който той даде за този тип жертвоготовност, е войната – дейност, в която моралът и неморалността се пресичат по начини, които винаги са смайвали мислителите – и където либералите и консерваторите често си вадят противоположни изводи за правилното и грешното. Парадоксално е, но този сблъсък на възгледи предполага, че д-р Боулс и д-р Уилсън наистина са докоснали верния смисъл на функционалния морал. Вероятно те и колегите му един ден ще постигнат това, което философите не можаха, и ще отговорят на древния въпрос за морала.

What you have today is what you need. The same will be true tomorrow.