предполагам можеш да си представиш как е да ти грее радост отвътре.. :) ей така съм сега докато ти 4ета писанието.. :)
благодаря ти...
все едно 4е 4ета за своето детство. имах късмет да ме оставят да израста до 9-10 годишна при баба ми на село, което беше пове4е от късмет, беше си необходимост. къде в софия щях да намеря ливади, гори4ки и водопад където да се пилея по цял ден приказвайки си с... Тях. или просто със себе си, или с Другите като мен.. те бяха деца като мен.. разли4ни по цвят и възраст но с напредване на времето спираха един по един да споделят 4уства и виждания и из4езваха.. предполагам 4е просто порасвтаха, както направих и аз на свой ред. :)) спомниям си само едни име на едно моми4енце и то понеже беше мъни4ка (към 3 год.) и някой непрекъснато викаше името и - майка и, татко и.. някой. казваше се Мацутако и беше с много азиатско лице, но не знам от къде то4но. предполагам 4е невинните и незадължени ни с нищо хора от този форум ще решат 4е съм за едно особено ле4ебно заведение и 4е е време да млъкна, но надявам се 4е поне ти разбираш.. :))) и да, имаше обещания пак да се срещнем, да се видим, да си помагаме винаги, винаги... караш ме да разровя много дълбоки и много скъпи спомени. не бях казвала на никого за това.
но освен децата имаше и други, по-големи, и бляскави, и едни такива мъдри, ама не страшни. имам даже нещо записано за тях оттогава.. всъщност от малко по-късно, когато заживях постоянно в софия и усетих 4е мисълта ми и усещанията ми посивяват и си отиват.. Те, по-скоро ти дават усещането как са нещата в действителност(твоята действителност) насо4ват и побутват, отколкото да седят и ти дават писмени указания какво и как.. нещата си ги разбираш сами4ък а Те само се усмихват когато е правилно, или стоят каменни когато не е..

'Някакво предчуствие, очакване за нещо е във въздуха. Побърква ме. Случайни думи от случайни хора, случаен проблясък на слънцето... всичко има смисъл, всичко ми изостря вниманието, дали е това, или другото, или третото?... Но не е... Нещо става без мен, нещо изпускам и то нещо важно. Трябва да бъда някъде, да уча нещо, да говоря с някого и да мисля върху това, но не знам какво. Страх ме беше от невидимото, от тъмното и силите много дълго време. Никога няма да си простя, че се счупих тогава в парка, тогава, преди толкова години.(за това не ми се говори сега..) Веднъж да се уплашиш от това, което правиш и се обръща сещу теб. От теб зависи да го поправиш, но фатазията ти е уплашена и не можеш изобщо да си представиш друго, освен бягане и криене. Колкото и да се да знаех, и да ме теглеше, се плашех до смърт от това, което можеше да се случи и да не издържа. Сега вече не. Не знам как. Вечерта, преди да заспя си мислих, че съм жалка в очите си, и си мислих ако един ден, както толкова го искам, се срещнем пак с Майстора, какво ще му кажа? Какво направих с това, което ми даде и със себе си? Не мога да го обвинявам, че ме е изоставил, както другите от групата, защото го усещам в сърцето си. Част от него е с мен. Понякога го сънувам да ми помага, да се смее на глупавите ми тревоги, да ми обяснява нещо важно, но после не помня какво...
Знам, че си бях поръчала живота до сега, дори и застоя в момента, но мисля, че ми стига и искам да продължа по-натам, както съм го поръчала, разбира се... Странно, че като по-малка ги помнех тия неща...
Правеше ми удоволствие да си мисля за това, да си говоря с "другите". Не ги познавах, но бяха толкова добри, умни и разбиращи, че често се отказвах от компанията на приятелите си и се криех в плевнята на баба ми или се разхождах по нивите и водопадите за да бъда с тях. За малкия ми детски мозък беше трудно да си обясни това, което ми разказваха и си го трансформирах както можех. Както представата ми за "магазина". Има един магазин някъде, където можеш да си купиш всичко, абсолютно всичко, което поискаш. Стига да има с какво да платш, и ако го имаш, да си съгласен да го дадеш. Не винаги е лесно, въпреки че в началото така ти се струва. Освен това трябва да знаеш как да си го поръчаш. Няма нищо общо с лигавато тръшкане "Дай пък!", или болнавото хленчене, че нямаш това и онова. То е едно дълбоко чуство. Поискваш го, представяш си го, в началото де навърта из ума ти, докато решиш дали искаш точно това, оглеждаш го оттук-оттам, после го пожелаваш така, че от тежестта си, чуството потъва към дъното на душата ти, и дори го забравяш. Толкова е силно, че става част от теб и вече не мислиш за това, а от вакуума, който се получава, то идва. Стига да го разбереш и да можеш да го задържиш. Защото, както казваше Дон: "Ние привличаме нещата в живота ни, но и ние решаваме после какво да правим с тях.." Когато им го обяснявах как го разбирам (още не бях и чувала за Дон), "Те" се съгласяваха, че не е най-точното, но може и така да се каже. По този начин си пожелах да оздравея. Когато вече бях забравила, отговора дойде от само себе си. Знаех цената - да уча и да не бягам от това. Да оставя сивотата и нехайствто към което вървях, и да заменя обикновеността с по-дълбока загриженост към нещата, които усещах. Бях на 9 години тогава и не мислете, че бе лека работа, но го приех с радост. И болестта си отиде без помен. Ученето продължи къде на майтап, къде на сериозно... Владо ми пусна мухата за автохипнозата, с Валя си играехме на телепати (доста често с резултат), Прохорова ме научи да не се разкисвам от най-малкото нещо... Всеки по свой начин ми даваше по нещо, Лили, компанията, всички. После видях и Илия. От всички учители около Зимния Дворец, които събираха групи, видях само него. Оставаше ми само да послушам сърцето си.
Колкото и до късно да бяха тренировките, колкото и да ми крещеше майка ми, не сгреших да се откажа.
Евтимов, (ония дъртак, пак според майка ми), също не бива да го забравям, защото макар и рядко, (йогите се събираха всяка събота, а понякога заради майка ми изпусках някоя сбирка), всъщност най-дълго ходих при него - около 8-9 години. С личен пример, с знанията си, той ми е помогнал да усетя себе си много повече, отколкото цялото ми семейство. И до сега се гордея с хубавото си дишане. От него видях как, ако си загрижен за някого да му го покажеш. Той беше първият вътрешно свободен, познаващ себе си и пътя си човек, когото виждах. Изглеждаше ми страшен от начало (10-11 годишна), но това, което имах да науча от него ме привличаше и държеше. Видях, че не е нужно да подражаваш на някой, който ти харесва, стига само да схванеш основното и да си естествен. Евтимов е странен човек, не се интересува от мнението на другите, не държи да го одобряват. Едно е да четеш за това, съвсем друго е да го видиш на практика. Музиката от там, и упражненията, ме накараха да си спомня нещо и да спра месото. Майка ми пак беше изпитния елемент и трябваше да се преборя с крясъците и наказанията и. Не успя да ме впечатли особено. Бях разтърсена от това, което видях. Може и да е било измислица на откачената ми фантазия, важното е, че подейства.
Евтимов тъкмо ми беше записал касетката, която пускаше на сбирките по йога, тъкмо беше споменал, че някои хора медитират, съсредоточавайки се в пъпа, вместо в челото.. Тогава имах манията да пробвам всичко което чуя, ама всичко. Нямаше никой в къщи освен новия евтин касетофон, пуснах я и опитах. В началото беше като всмукване във водовъртеж, като давене във вир, без да е мъчително, обаче. Отворих очи от смътна болка, огледах познатата ми до ужас гора с огромни дървета и свежа пролетна трева, еленчето и мъртвия звяр наблизо. И се сетих какво се беше случило. Носех сърнето у дома за да нахраня семейството си. Тигърът беше млад и глупав за да ме нападне и да ми вземе плячката от ръцете. Борех се не за храната, а за живота си, и не мислех толкова за себе си, а за семейството ми, което щеше да умре гладно без мен. Бях забивал отчаяно пръсти в шията на звяра, примиращ от болка от ноктите му. После той спря да ме дере и сигурно съм припаднал, защото сега отварях очи и раните ми бяха засъхнали. Трябва да съм се събуждал и ял от елена, защото липсваше парче месо от бута му. Не можех да мърдам и дишам от слабост, нямах сила да се огледам, но знаех, че гората свършва наблизо на ръба на шеметни скали към тъмно море, пълно със странни неща. Чувах го и мечтаех за вода, гризях тревичките, които достигах.. Знаех, че за да имам сила да се върна, трябва да ям. Погледнах дивеча. Месото вече приличаше на розова, сплута, слузеста маса. Подаваха се крайчетата на белички червейчета отвътре. Една муха беше кацнала и жадно смучеше. Протегнах ръка да я прогоня, а тя направи един кръг и пак тежко кацна. Ръката ми беше едра, силна, страшно космата, както и краката, които виждах, а гърдите ми, лошо раздрани , бяха увити в кожа от нещо космато, коза може би. Погледнах пак месото, розовото, набъбващо нещо, и си помислих, че трябва да се насиля да ям от него. Причерня ми от мисълта. После помня ходене през висока трева с един клон за опора и радостта ми, че се връщам. Нямах думи, не знаех да говоря, но обожавах тази трева, тези цветя, тази жена и детенце някъде скрити в някакви камъни и чакащи ме.
После така се стреснах от звука на изключващия касетофон, че не можех да си поема въздух и треперех от уплаха и от смяната на картината. Нито бях чула нещо от касетката, нито нищо. Дълго време ми трябваше да се разлепя от леглото. А вечерта, когато майка ми ни сервира кюфтета за вечеря, щях да повърна от отвращение. Нямаше начин да и обясня как така изведнъж ми дойде тоя каприз (тъкмо бях станала на 13)и стоях гладна дни наред наказана, за "глупостите ми"...
И сега като си го спомням ме втриса. Не беше само фантазия, беше толкова реално, колкото и това, че сега седя тук и пиша, а бузите ми горят при мисълта и главата ми тупти от напрежение.

***************
а си мисля, :-))))), 4е за да не досаждаме на останалите, може да продължим разговорите и по е-mail-ите ако нямаш нищо против.. :)
амина

Редактирано от Amina на 10.04.02 23:05.