пак съм аз да ви досаждам с преживелици, на които не карам никого да вярва или да си губи времето да ги чете, но докато сте така далечни, недостижими и съответно недосягащи ме (бих разбрала желанието ви да ме набиете в някой момен, например), ще преписвам тук от старата тертредка неща които явно съм се страхувала да не забравя като малка... е, сравнително малка с сегашния момент например.. :))) но на който се нагърби все пак с прочитането, му благодаря за търпението и смелостта.. :)))

"Намерих в едно училище близо до НДК тренировки по кунг-фу. Бяха много странни и много силни. Лампи почти не се палеха, а освен, че играехме в почти пълен мрак, понякога за загрявка тичахме със затворени очи. Никога едно обикновено тичане не ме е затопляло толкова. След загрявката сядахме и правехме "бялата стена" - всичко около теб е бяло и се съсредоточаваш на няколко метра отгоре, близо до тавана. Можехме поименно да се цитираме кой е бил горе и кой не. Обикновено бяхме едни и същи. Естествено станахме и приятели, една компания, свързваше ни нещо повече от едната приказка и смях след тренировка. Едно от момичетата, на възраст доста по-голямо от нас, но на вид - изобщо, беше нещо като екстрасенс. Не се гордееше и не говореше за това, но когато някой се травмираше, тя просто сядаше до него, държеше си ръцете над болката и си приказваха, все едно, че нищо не е. После му минаваше. Излъчваше се доброта от нея, всички я обичахме.
Веднъж на треньора му беше скимнало нещо ново. Вместо бялата стена, ни накара да останем прави и да си представим, че сме част от лъч, който стига и пробива тавана над главите ни и пода под краката ни. Остави ни дълго време така, а после минаваше и блъскаше всеки в гърба, силно. Повечето падаха от изненада, някои пристъпваха крачка, две. Мисля, че пристъпих малко, не паднах, но така се стреснах, че излязох от себе си. Стана ми студено, не се държах на краката си от слабост, и се разплаках. Треньора ми каза да седна в съблекалнята и да се успокоя. Полегнах на пейката и се опитвах малко по малко да отпусна тялото си. В след няколко минути спрях да го усещам, не ме убиваше пейката, не чувах шума от залата. Беше ми много свободно и леко. Имаше някакви течения, като ветрове около мен, като пластове. Не съществуваше време, а над всичко летеше нещо ефирно, като мараня в горещ ден, нещо ласкаво и успокояващо. Нещо притегателно.
Исках да го докосна, да се слея с това щастие и блаженност, копнеех за това. Но имаше и друо нещо, което ме държеше и бавно ме отдалечаваше. Извън волята ми да прелея в прекрасната, прозрачна река, нещо ме връщаше обратно, викаше ме, дърпаше ме надолу. И в момента, в който извърнах поглед от привличащата блаженност, вече бях пак в съблекалнята. Някой ме държеше за ръка и плачеше. Исках да кажа да спре, да ме остави да отида, където ме теглеше, но не можех да помръдна, светът ми се въртеше наоколо и не можех да открия устата си за да говоря, ръцете си за да направя знак.
Бавно, като изтръпване и боцкане на иглички, усещането се връщаше, заедно с раздразнението, че ме връщат от нещо толкова хубаво. Когато отворих очи, видях екстрасенската до мен, разплакана този път от радост. Говореше нещо объркано, че ако не ме била дръпнала щяло да ме вземе... за малко да изтегля и нея.. не знам какво, не се и напъвах да разбера, с душа и разум все още бях при красивото нещо горе. Не можех да проумея кога е свършила тренировката (траеща обикновенно 2-3 часа) и защо тя плаче, имах чуството,че съм полегнала преди няколко минути. Тя ми помогна да стана и се облека, защото не успявах особено добре да владея ръцете си. Излязохме навън, а другите ме гледаха много странно, все едно, че съм ненормална.
Не отидох повече там. Много ми харесваше, но не можех да понасям да ме гледат така. "

благодаря още веднъж и не си мислете че това е всичко.. :) а аз съм достатъчно безочлива да ги препиша всиките неща тук, едно по едно...