е, защо да не се вклю4а и аз по трасето.. ::) нали никой не може да ме намери и да ме убеждава 4е са куп лъжи след като аз си знам 4е не са... :)

Тъкмо бях започнала "Илюзии". Първият път. Бях на дежурство в болницата. Сестрата винаги се криеше в едната операционна и спеше там на тихо. Аз бях на кушетката до телефона.
Пишеше, че да учиш, значи да си спомняш неща, които вече знаеш... Беше доста късно и трябваше да поспя. Затворих книгата и си пожелах да си спомня "от къде идвам, накъде отивам и най-вече, защо съм забъркала кашата от която не мога да се измъкна". Помислих си го на майтап, въпреки, че книгата много ми харесваше и я приемах на сериозно. После вече не ми беше на майтап, плачеше ми се...Малко са хората, които са ме виждали да плача, но само аз си знам.
Беше прекрасно! Думите са бледи и безсилни, измислени от мозък от плът и кръв, затворен в черепна кутия, а това просто не се побира там и не подлежи на обяснение. Имаше картини, но бяха символични, защото нещата не бяха земни и няма как да ги разбереш със земния си ум, но важното беше чуството.
Беше училище. За полубогове. Защото, както ми обясняваха, не е гордост да се родиш бог (не Господ). Обикновено не го оценяваш, разпиляваш го и се озоваваш много по-ниско от където си тръгнал. Ако пък си не-бог, никога няма да успееш да станеш бог, не и за един живот, а със смяната на животите, често забравяш какво си научил. Но за един роден полубог който се труди и учи за това, и с много разбиране и любов е постигнал да стане бог, е чест да бъде такъв, и няма опастност да пропадне. Учехме различни неща. Всеки беше сам за себе си, но знаех, че има и други. Бяха ни разделили, но нямаше стени, съществувах, но нямах тяло, всичко беше светлини и сенки. Нещата се появяваха в някаква форма само по силата на желанието ми. Бях си направил маса, легло и четях. Имаше безкрайна библиотека, но не от книги, просто информация. Течеше край мен, край всичко, само поискваш да знаеш нещо и то идваше да го изучаваш. правеше ми удоволствие да му давам формата на книга, да разлиствам страниците от светлина и така, бавно да чета, излегнат върху измисленото легло от светлини и звуци. Можех да го узная в миг, но исках лека-полека. Имах цялото време което поисках. От време на време ме посещаваха едни мъдри учители, макар че и отдалеч можеха да разберат как напредвам - все пак, личния контакт е много важен и впечатляващ. Питах ги за другите ученици, мои приятели и те ми казаха за още един, който "заминал".
После спряха да идват. Казваха, че за един бог най-важното е не да се разпорежда с подвластното му, а да го разбира и обича за това, което е. А за това се иска търпение. И така, трябваше да се уча на търпение. Чуствах се толкова самотно. Така жизнен и енергичен, но не трябваше да правя нищо освен да уча. Бях открил "книги" за Земята и за момента ми бяха единственото удоволствие. Когато четях нямаше написани думи, разлиствах "страници", но се редяха пред очите ми картини, чувах звуци, чуствах, каквото чустваха героите, все едно че бях там, едновременно във всеки един. Адски ми е трудно да пиша за това. Споменът е жив, но думите не стигат за да го изразят. Бях попаднал на индианците, първата ми любов и изкушение за да зарежа самотата и училището.Начина на живот, на мислене, най-вече приятелството бяха като наркотик за мен и го "препрочитах" пак и пак. Търсех и други "книги" за това прекрасно място. Разкъсвах се пред това, което имам да уча да премина накрая "изпитите" (?) и да поема задълженията си. Знаех, че като бог ще мога да отида където поискам, в каквато форма искам, но чакането ми се виждаше безкрайно. От една страна не исках да се проваля на урока по търпение, от друга не ми даваше мира това, което четях. Станах, огледах се и реших, че само за малко и после пак ще се върна преди да са ме усетили. Разбира се, че ще знам пътя! Как можеш да забравиш мястото, което помниш откакто те има? Но как да замина? Сетих се за другите, които бяха "заминали", дали те не са издържали или какво? Защо винаги се говореше за това така на ухо? Имаше и някаква връзка с пръстена. На "ръката" си имах лъчист пръстен, толкова фин и нежен, че почти не се виждаше. Гледах го и си мислех, че това място означава много за мен, не просто любим дом, а много, много повече. Но нали ще бъде само за малко, може дори и да не разберат, че ме няма... И за да не размисля извадих бързо пръстена, погледах го още малко и го поставих върху "скрина". И всичко изчезна. Пропадах шеметно, и вече съжалявах, че съм го направил. Чувах някой да казва, че където и да отида урока трябва да бъде научен, и "изпитите" дадени, а за да се върна, сам трябва да намеря трите стръкчета от пръстена, сам да ги сплета както трябва и да ги заздравя с още две. Исках да говори по-бавно за да ги запомня, исках веднага да тръгна да ги търся за да се върна обратно, но пропадането спря, гласът избледня и не смеех да отворя очите си, да не би да се окаже истина. Но вече знаех, че от дълго време съм тук, търся стръкчетата, въпреки, че не помня имената им, опитвам се да ги сплета, но я няма божествената сръчност на ръцете ми и усета да ги задържа. Те се изплъзват, губя ги и пак ги търся, а сърцето ми се къса от мъка за дома. Знаех вече, защо, където и да отида никъде не се чуствам в къщи, и в същото време ми е все едно и удобно на всякъде, и с най-малкото. Защото тук съм скитник и бездомник. Това, за което се съблазних и дойдох го имах, имах много повече от колкото си бях пожелал, отдавна е време да се стягам да си вървя, а не зная как и къде...
Знам, че някои от съучениците ми са тук, но не бих могла да ги позная, там нямахме лица, всичко беше чуство и магия. Може и да сме се срещали и инстиктивно да съм ги обичала, но как да разбера? Знам също, че тук са и някои от "учителите", защото школата продължава. Ние сами сме си избрали този начин на учене, както и преди това сме си избрали да започнем и завършим "училището", а онези решения се по-важни и отговорни от сегашните, всекидневни блъсканици и проблеми. Нямаш право да се отдаваш изцяло на играта по тази "книга". Имаш да вършиш по-важни неща, само дето не зная какви..
Отворих очи и видях, че плача в операционата до телефона.

***********