Първо, искам да се извиня, че едва на няколко дена намирам време, за да пиша тук (малко повече съм зает напоследък). Все пак успях да се справя с повечето от ангажиментите си, така че се надявам занапред да бъда малко по-редовен.
Цит.: "Тогава какво ни показват наблюденията? Те ни показват, че последните 13.6 милиарда години сме в период на затишие на тези промени (знаете, случайна промяна се нарича флуктуация, флуктуациите имат статистически характеристики, честота и амплитуда, т.е. сме във флуктуация с голяма продължителност). "
И аз допусках този отговор като възможен, затова подобни въпроси съм ги отнесъл в "графа" философия.
Цит.: "За образуването на небесните тела, много сте прав - именно чрез хаотични сблъсъци, с подредби на случаен принцип е ставало. ...."
Нека обаче да изясним още в началото колко големи (по-точно - масивни) трябва да са мъглявините, в които се образуват звезди. Ето какво съм отбелязал в книгата (разбира се, това не са мои мисли, а написаното е в резултат от проучване на нещата):
"От условията, при които съществува разредената газова мъглявина в междузвездната среда, може да се направи извод, че за нея има три възможности: 1) Да остане в неизменно състояние, като запази равновесието, което се е установило между собственото (топлинно) движение на молекулите, създаващо вътрешното й налягане и сумарното привличане на цялата маса вещество. 2) Да се разсее в пространството – в случай, че топлинното движение на молекулите е по-голямо от силите на привличането. 3) Да започне да се свива – ако гравитационното привличане преодолее вътрешното газово налягане.
Дж. Джийнс, един крупен физик-теоретик, занимаващ се с въпроси от областта на газовата динамика, успява да изведе математически критерии за неустойчивостта на такива мъглявини. При своите изчисления той получава, че за да започне да се свива газовата мъглявина в междузвездното пространство, масата й при определената плътност трябва да бъде около хиляда пъти по-голяма от слънчевата. И тъй като дори най-големите звезди са само десетки пъти по-масивни от Слънцето, би трябвало една такава мъглявина да обезпечи с материал цяла звездна асоциация."
Тоест образуването на звезди може да се състои в газово-прахови мъглявини с точно определени параметри. Но тук се появяват следните въпроси (трябва да призная, че до някои от тях съм стигнал самостоятелно, но се надявам, че не греша):
1. Един кълбовиден звезден куп, който съдържа стотици хиляди до милиони звезди, няма как да е възникнал от една мъглявина с маса от милиони слънчеви маси, защото тя би колапсирала в черна дупка. Не помага и да разделим мъглявината на фрагменти (от по около хиляда слънчеви маси, да речем), защото общата маса си остава същата. Ако приемем, че фрагментите са били на голямо разстояние, а после са се сближили, то би трябвало във всеки един от тях звездите да се въртят около неговия гравитационен център. В кълбовидните купове обаче, огромното множество от звезди кръжат само около техния гравитационен център.
А какво да говорим за една галактика като Млечния път, съставена от 200-400 милиарда звезди?
2. Второ, как са се появили единичните, двойните, тройните и кратните звезди, чиято обща маса е много по-малка от 1000 сл. м. и следователно не може да са произлезли от мъглявини с такива големи маси? И как небесните тела са се завъртели около осите си (на този въпрос мисля, че изобщо не е намерен задоволителен отговор)?
3. Как звездите (и куповете) са започнали да обикалят около центъра на една галактика?
Цит.: "В резултат се формират устойчиви непресичащи се орбити, материята по които има потенциала да се върти вечно около гравитационният център. Гравитацията на нееднородностите по тези орбити събират материята в по-малки облаци, в които същите процеси се повтарят - формират се планетите. Естественият подбор на траекториите си е казал думата."
Не съм толкова сигурен, че би могло изобщо да се стигне до стабилни кръгови и елиптични орбити. По-долу съм посочил два линка към компютърни модели:
а) с една звезда и няколко планети:
б) с две звезди и няколко планети:
Ако задаваме произволни маси и орбитални характеристики на телата, те обикновено се сблъскват, отлитат в космоса (или получават много разтегнати орбити); при две тела лесно се стига до устойчиви орбити, но при повече - орбитите са хаотични и не проявяват тенденция да се превърнат в стабилни - кръгови или елиптични - с течение на времето.
Предлагам със звездната еволюция да продължим малко по-нататък, за да не засягаме твърде много теми едновременно.
И малко прохладен бриз в тези горещини:
|