Добре, нека да допуснем че:

а) Взаимодействия могат да се появяват и изчезват, т.е. бройката им 4 не е задължително да се спазва;
б) константите могат да се променят безразборно;
в) масите на телата в галактиките също могат да се променят.

Тогава какво ни показват наблюденията? Те ни показват, че последните 13.6 милиарда години сме в период на затишие на тези промени (знаете, случайна промяна се нарича флуктуация, флуктуациите имат статистически характеристики, честота и амплитуда, т.е. сме във флуктуация с голяма продължителност). И пак да спомена антропният принцип, щом сме тук, значи константите и взаимодействията случайно имат подходящи стойности. Не виждам причина при случайни промени да се случват ситуации нещата да застанат в подходящи за живот граници. Просто на нас ни е трудно да осъзнаваме времевите мащаби, но за хаотично протичащи процеси това няма никакво значение. Но това е само за едно невероятно допускане.


За образуването на небесните тела, много сте прав - именно чрез хаотични сблъсъци, с подредби на случаен принцип е ставало. Няма изискване за точно определени маси - масите на спътниците около една звзда могат да бъдат произволни, стабилни (или псевдостабилни, с голяма продължителност на живота) конструкции съществуват при много голям диапазон от параметри. Твърде малки облаци не успяват да кондензират и се разсейват, твърде големи облаци просто колапсират бързо до черни дупки. Диапазонът между тях се наблюдава в най-различни разцветки из вселената.


Всъщност идеята от физическа гледна точка е проста. Две тела, оставени само под действие на гравитационното привличане, ще се въртят около общият си център на тежестта вечно. Тук не отчитаме някаква загуба на енергия от гравитационни вълни, за нашият пример тя е пренебрежимо малка.

Ако имаме едно голямо тяло и друго, по-малко, устойчивата комбинация е малкото тяло да се върти вечно около голямото, няма причина която да го спре. Малко по-сложно става когато имаме повече тела, например началният облак от прах и газ. Такъв облак може да е с диаметър светлинни години, и по случаен начин притежава ненулев момент на въртене - поради хаотичното движение на съставящите го. В резултат на гравитацията този облак се удържа около един общ център, като всяка от съставките се движи по произволна орбита (произволна по параметри, иначе поти елиптична) около него. Както казах по-горе, ако нямаше други съставки, дадена част би се въртяла вечно. Но тъй като има, шансът две (или повче) парчета да си кръстосат орбитите и да претърпят удар е ненулев. Колкото по-гъст е облакът, толкова вероятността за това е по-голяма. В резултат стабилната до тогава орбита на дадена частица се нарушава, тя може да придобие допълнителна енергия и да премине на по-външна орбита, или да загуби енергия и да забави скоростта си, което ще я придърпа на орбита по-близо до центъра. А последният вариант е по-вероятен, защото ударите обикновено не са еластични - само при иделно еластичен удар вероятността за двата процеса - да се отдалечи или да се приближи - са еднакви. Още от тук се наблюдава тенденция облакът да се сгъстява към центъра.

Допълнително, наличието на нееднородности в този облак може да доведе до групиране на материята около нови центрове., които да са зародиши на планетите.

Колкото повече се свива облакът, толкова по-бързо започва да се върти. И сега важното заключение. В резултат на ударите се наблюдава сегрегация - малка част от материята, която е била на силно елиптични орбити (а такива орбити са с повишена вероятност да пресекат други, по-кръгови орбити), в резултат на ударите е елиминирана и отпратена към центъра. Останалата материя вече няма кой да я блъска. В резултат се формират устойчиви непресичащи се орбити, материята по които има потенциала да се върти вечно около гравитационният център. Гравитацията на нееднородностите по тези орбити събират материята в по-малки облаци, в които същите процеси се повтарят - формират се планетите. Естественият подбор на траекториите си е казал думата.

Протича и един друг процес. Началният облак предполагаме, е бил с близка до сферичната форма. Ако не е бил, той се е разкъсал около няколко по-масивни центъра и е породил няколко звезди. За всяка от тях, въртенето на частиците около центъра не е в една равнина. Всяка частица сама по себе си се движи в една равнина около центъра, но облакът като цяло се състои от много частици, и равнините им се пресичат. А такова пресичане ще доведе до пресичане и на орбитите, което ще засили процесът на естествен подбор - ще изпопадат частиците стоящи на такива орбити, ще останат частиците движещи се по орбити около оста на въртене, в практически една плоскост, или с непресичащи се орбити. Т.е. облакът видимо ще се сплеска до известната ни форма. Без някаква външна намеса.

Нататък еволюцията на звездите я знаете от учебниците, със сгъстяването на материята честотата на ударите расте бързо, температурата се повишава, налягането също, звездата светва. Остават планетите които естественият отбор е пощадил. Ако сред тях има много големи планети, тяхното гравитационно влияние може в бъдеще да доведе до реорганизация или разпадане на планетната система. За щастие при нас Юпитер не е толкова голяма планета. Той само е прекъснал образуването на междинна планета, материала за която сега е астероидният пояс.

Колкото за гравитационните вълни, тях трябва да ги има винаги. Самото въртене на две тела около общ център трябва да поражда гравитационни вълни. Тъй че дори Бог да е наместил някак планетите, тяхното въртене ще създава гравитационни вълни. Самият процес на създаване на звездата е сравнително спокоен, там няма интересни гравитационни вълни. По-забележителни са вълните при взрив на свръхнови, или колапс на неутронна звезда - там се преместват гигантски маси за кратко време, което трябва да създаде забележими такива вълни. За съжаление все още не можем да ги регистрираме, съдим за съществуването им само по индиректни показания.

В посока гравитационни вълни, много характерен спектър на гравитационни вълни би се получил в етапите на инфлацията, когато физическият вакуум променя енергетичните си състояния. Ако този спектър се наблюдава експериментално, това ще е много желязно доказателство за инфлационната теория. През 2009 г. беше пуснат спутника QUIET, чиято цел е да търси именно такъв тип гравитационно лъчение. Засега чувствителността му позволява да регистрира само вълните породени от първият етап, когато силното ядрено взаимодействие и електрослабото се разделят, за вторият етап - разпада на електрослабото взаимодействие, чувствителността му не стига. Но сме длъжни да опитаме :)

Per warez ad scientiam