Един уважаван събеседник от клуб "Физика" каза ... перефразирам:
"Ако научните геологични, биологични и пр. доказателства за еволюцията съществуват, значи Бог иска да вярваме, че еволюцията е правдива и всеки който я оспорва всъщност е срещу волята на Бога"

Ето как могат нещата различно да се интерпретират. Всъщност колкото и да напредва науката, винаги ще има един въпрос най-отгоре: Как са се създали нещата такива, каквито са? Винаги следва въпрос след въпрос и стигайки до извора на нещата пак ще се запитаме, а извора от къде е и как е създаден? Обаче, същият въпрос може да зададем и за Бог: От къде се е пръкнал той? Човещката логика, основана на причинно-следствените връзки, не може да си представи нещо да го има просто ей така, без да идва от някъде и да не е създадено от нещо преи него.
Ако някак приемем като аксиома твърдението, че Бог го е имало винаги и не е създаден от нищо преди него, и съществува просто ей така, то защо да не може да се каже, че Вселената и това преди Големия взрив ги е имало винаги и съществуват просто ей така, без причина?

Всъщност въобще не е важно дали Бог съществува. Както беше казал един известен писател: "Никой не може да докаже или отхвърли съществуването на бог."
С какво всъщност е толкова важен въпроса дали има Бог?! Това е най-маловажния въпрос на света. Дали го има или няма ... това въобще не определя бъдещето ни, не подобрява живота ни, не запазва човешката ни същност, не развива допълнително способностите ни, не помага за разбирането на Вселената.
За момента има толкова по-важни въпроси, като например въпроса поставен във филма "The 11th Hour".
Какво щеше да бъде, ако всички знаехме със сигурност, че Бог съществува? Всички ли щяха да се правят на добрички и да спазват законите му, защото ги е страх от наказанието? Нима някой изпълнил дадена заповед под заплахата за наказание го прави добър и ще му подсигури добро място там някъде горе? Та това е лицемерие.
Или щеше мъката по света да изчезне? Едва ли?
Дори според еволюцията именно мъките на предшествениците ни са ни направели такива, каквито сме. Неудобството на околния свят и постоянната оскъдица ни е направил хомо сапиенс. Всички наши конкурентни видове, приспособени чудесно към околната си среда и не понасящи никакви несгоди с хилядолетия са останали неподготвени и с недоразвит умствен и какъвто и да е потенциал за справят с последвалите ги глобални проблеми на околния им свят. Тези видове отдавна са в изторията. Излиза, че несгодите и мъката е присъща за видовете и за непрекъснатото им усъвършенстване. Без мъки и несгоди няма провокация за мисловен процес, няма иновации, няма развитие. Обаче хомо сапиенса, развивайки постепенно абстрактното си мислене започва да определя моментите на нищета, мъки и т.н. като самостоятелно и обособено понятие, мечтайки за по-малко мъки и неудобства. Така се зараждат абстрактните понятие Добро и Зло. Колко иронично, но именно това, така наречено Зло, е превърнало хомо сапиенса в това, каквото е. После следва приписване Доброто на всемогъща сила, а Злото на друга всемогъща сила, понеже човек не е могъл да ги управлява и разбира, колкото и да е напрягал ума си. Важното обаче е, че надеждата и импулса за оцеляване е "импрегниран" в нас и то дълбоко, на молекулно ниво (наче не бихме оцелели) и на Доброто хомо сапиенс е приписал по-голямата мощ, а Злото го изобразил по-дребничко

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите