......

- Удивителен човек бе Константин Величков- казва старият историк и дипломат Димитър Йоцов, навежда гава и млъква.
Тиха усмивка озарява бледото му лице.
-Имам към него един грях- добавя след малко, -но не чувствам угризение на съвестта.
-Интересно-казвам.
- Наистина твърде интересно. Величков цял се изразява в тази случка... Беше през 1904 година. наскоро се бях установил в София. Идвах от Разград, отдето няколко време вече сътрудничех на Величков в "Летописи". Познавахме се вече добре . През ноември 1903 година бе основан в София вестник "Ден". Около него се групира славянофилска настроена интелигенция- враг на личния режум, провеждан от Фердинанд. Наред със Стоян Михайловски Величков бе един от най-дейните сътрудници на "Ден" . Сътрудничех и аз, както съм ви казвал и друг път, по въпросите на външната политика, скрит под псевдонима Caton . Живеех тогава на улица Аксаков - ъгъла с тогавашния булевард Фердинанд, по-късно преименуван Маршал Толбухин. Обитавах с младата си съпруга малка къща с широк двор, сред който се издигаше беседка. Връщам се един ден, гледам- в беседката човек. Маха ми приветливо с ръка. Приближавам- Величков!
- В къщи никого няма- казва,- та седнах да те почакам тък. Знаеш ли защо? Решихме с Велчо Велчев да дадем като подлистник в "Ден" романа "Маркизата" от Албер Делпи. Ти си го чел- прекрасен роман. Само ти можеш да го преведеш добре от френски.
После ме помъкна нагоре по улицата към дома си да ми даде книгата. Живееше недалеч -на улица Аксаков и ъгъла с Цар Шишман.
Кабинетът му отрупан с книги. Още не беше се уредил след уволняването му като пълномощен министър в Белград и ъстановяването му окончателно в София. В средата- голяма маса, покрита с зелено сукно. Там работеше.
Докато ми обясняваше някои особености в езика на автора, вратата се открехна и в кабинета предпазливо влезе съпругата му. Тя размени с мене само няколко думи, а сетне се обърна към него :
-Коста- казва му тихо,-трябват пари, Коста. Свърших и последните...
Колкото да се отърве, Величков каза "добре де" и отново се впусна в обяснения.
- Коста- обади се отново тя с умоляващ глас,-положението ни е сериозно. Софка е болна. Моля те, върви при ония, потърси си правото.
Величков пламна изведнъж и троснато отвърна:
-Те не знаят ли, че имат да ми дават! Защо ме караш да ходя да се унижавам! Ако са хора, ще ме потърсят, ще се издължат.....
- Ех, Коста, Коста- почти проплака жената,- не си ти човек за този свят, не си!
Сетне безшумно се измъкна.
Величков продължи да ми говори, но очевидно тая сцена дълбоко го смути. Почувствах се неловко и аз. Взех книгата и се сбогувах.
Тръгнах към центъра. Из ума ми не излизаше плахият поглед на жена му, тихият й упрек. В ушите ми продължаваха да звучат гордите му думи по отношение на длъжниците.
Нямаше никакво съмнение-Величков изнемогваше. "Летописи" издъхваше. Той не разполагаше вече със средства да го издава. Поради внезапното уволнение положението му бе съвсем разклатено, а още не беше завършил превода на "Ад" от Данте, от който очакваше да вземе по-значителна сума.
трябваше да му се помогне. Но как? Той бе твърде честолюбив човек. Подочул бях, че дори отклонил предложението на самия Вазов - негов близък приятел- да приеме помощ от него.
Като слизах надолу по Търговска, погледът ми падна върху червената шапка на един от наредените покрай сладкарница "Роза" хопове и изведнъж ме осени щастлива мисъл. Пари тогава аз имах и не би ме никак затруднило да му дам известна сума. Ако бих му я предложил направо, той щеше да ми откаже, щеше да ме изругае и отношенията ни щяха да се помрачат може би завинаги.
Вземам от близката будка плик, пъхвам вътре банкнота от 50 лева-една от ония, които тогава наричахме шеговито гущери, понеже бяха набраздени зелено, надписвам плика с името и адреса на Константин Величков, извиквам един хоп и му поръчвам тутакси да го отнесе на означения адрес. Ще предаде писмото лично на адресанта и бегом ще се върне да ми каже какво е казал . Чакам го тук в "Роза".
Добре възнаграден, хопът се втурна като стрела през Търговска и тогавашния площад Александър Iкъм улица Аксаков.
Забави се доста . По едно време гледам го влиза, трие си челото, гледа ме смутено.
- Е?- питам нетърпеливо.
-Осравете се-казва той,- тя стана една, не е за разправяне. Особен човек, господине!
Поканих го да седне, поръчах му коняк.
-Разказвай сега.
-Отивам аз у тях, намирам го, давам му писмото и, както ми казахте, стоя, не си отивам, да видя какво ще направи, да чуя какво ще каже. Той скъса плика, видя парата, па като викна:
"Кой е този мерзавец, дето ми праща пари!"
И се спуща към мене, хваща ме с две ръце за шията:"Казвай, убих те!"
Добре, че влезе жена му , та ме отърва. А той крещи: "Величков подаяния не приема, Величков съвестта си не продава". Смачка парите, захвърли банкнотата, после се впусна , взе я и посяга да я накъса. Толкова пари, стават ли зян! Спуснахме се ние, хванах го аз от едната страна, жена му- от другата, та боричкане, та увещавания , най-сетне той се умори -болнав изглежда нещо,- жена му успя да изтръгне парите от ръцете му.
- Коста- вика тя,-успокой се,Коста. Тия пари ти ги праща някой твой приятел, някой доброжелател. Ще научим кой е, ще се издължим после....
Не и не. Не иска да отстъпи той. Парите да се върнат... Разбрах аз, че хората са изпаднали, че парите са им нужни, та почнах да го залъгвам уж плика ми дал един висок възрастем човек пред кафене "Сплендит", като ми поръчал да не чакам отговор. Като видя, че очите на жена му плувнаха в сълзи, той взе шапката си и изхвръкна навън.
-Прави каквото щеш- викна й накрай,- позорът е твой, а не мой!
-Какъв човек, какъв особен човек!- завърши разкази си хопът.- Виждал съм , господине, хора за рупче да вдигат бастуни, а този 50-левова банкнота иска да направи на парчета...
-Момче- казах му тогава аз,- наистина особен човек е, не е като другите... Запомни добре: той е писателят Константин Величков.
-И наисина - завърши разказа си старият дипломат- той не е като другите....
Сетне сне очилата си и избърса стъклата от влагата, която бе избила в очите му.

КРАЙ