НА ВОЙНА, КАТО НА ВОЙНА

Вятърът люлееше буйната трева, грабвайки пръски, от падащия от пещерата във високите скали водопад. Малкото момиченце подскачаше весело всеки път, когато някоя от тях стигнеше до него. По синьото небе бавно минаваха почти невидими бели облачета. Слънцето припичаше необезпокоявано от нищо, освен преминаващите пред него гигантски гущери, които наподобяваха пъстри летящи килимчета. Момиченцето нагази в реката, преследвайки едно водно конче и смехът му изпълни долината, когато то се издигна, жужейки възмутено. Баща му се затича да го извади от водата, вайкайки се, че ще се намокри и настине, но то само се засмя по-силно и се втурна надолу по течението. Високият мъж го последва оплаквайки се през смях, че ще съсипе пилотската си униформа. Това естествено не накара детето да излезе от реката, а само да се обърне и да го изпръска, загребвайки вода с шепи…

***

Кира изключи записа от седмия рожден ден на дъщеря си и с въздишка си припомни, колко спокоен бе животът преди две години. Преди бунтът да достигне родния й Алдеран… Преди съпругът й да загине. Тогава бъдещето все още изглеждаше толкова прекрасно и около нея цареше мир и ред. Този спомен й помогна да си припомни, защо е тук, а не при дъщеря си и тя се запъти към носа на кораба. Замисли се и за другите двадесет и трима души, които рискуваха живота си, за да пренесат тайно жизнено важните кристали за турбо лазери, които лежаха в трюма, опаковани в специални защитени от скенери контейнери. Всеки от тях имаше причина да е тук. Всеки беше загубил някой или нещо. Всички бяха готови да се жертват заради идеалите си, но нейната работа, като капитан беше да ги опази живи.

Внезапно мислите й бяха прекъснати от интеркома закачен за яката й:

- Капитане! Незабавно имаме нужда от вас на мостика! - гласът на дежурният офицер звучеше тревожно.

Тъмнокосата жена се затича по тесния коридор и навреме влезе в командната зала, за да чуе края на съобщението от фрегатата, виждаща се през илюминатора.

- …перска фрегата "Дръзки"! Идентифицирайте се!

- Тук товарен кораб "Летен бриз". Извършваме редовен полет до Нар Шада. - отговори Кира.

- Скенерът ни засича подозрителен товар. Изчакайте совалка за инспекция. Край.

Подозренията на Кира се засилиха. Контейнерите в трюма трябваше да са перфектно укритие. Беше сигурна, че Имперските фрегати нямат сензори, които да могат да проникнат през тях. С хладен, но решителен глас тя се обърна към помощника си:

- Мисля, че това е капан. Ако ни атакуват, задействай устройството за само разрушение. Товарът не бива да попада у тях!

- Разбрано капитане! - мрачно отвърна мъжът до нея.

Огромната фрегата се завъртя и отвори хангара си. Вместо очакваната совалка от нея се изсипа половин дузина Y-изтребители, които светкавично се насочиха към товарният кораб. Двигателите им оставяха огнена диря в черния космос, а йонните им оръдия с безпощадна точност го засипаха със сини мълнии.

- Включи проклетото нещо и вдигни щитовете! - провикна се Кира.

- Не мога! Всички системи са извън строя! Опитвам се да претоваря реактора, но губя контрол! Ще отида отзад! Задръжте ги колкото можете!

- Давай! Няма да се дадем без бой!

Командният център беше изпълнен с дим. По таблото мигаха безброй червени лампички, а из въздуха се носеше воя на сирени. Кира извади бавно бластера си и се замисли за дъщеря си, която щеше да израсне без родители. Мъжът й, който служеше в орбиталната охрана на Алдеран, загина при опит да задържи бягащи от планетата бунтовници. Подобно на него сега и тя щеше да умре от техните ръце. Напоследък засадите срещу товарни кораби зачестиха. Бунтовниците бяха по-лоши и от пиратите, които поне имаха честа да влизат в открит бой. Кира тъжно погледна за последно малката окачена на мостика снимка на дъщеря си и се приготви да посрещне смъртта.

***

- Вашата тактика вече води до смъртта на цивилни! - с гневен глас каза майор Анкъс - Това е четвърти цивилен кораб, който губим! Длъжен съм да изкажа несъгласието си с този план и да подам оставката си, ако незабавно не бъде прекратен!

- Не прекалявайте майоре! Всички те бяха доброволци и знаеха, какъв риск поемат. - отвърна му адмирал Ейра - Сега поне сме сигурни, че наистина тук има шпионин.

Майорът се загледа през прозореца на щаба в Нар Шада и тихо започна да изброява:

- Атакувани са само кораби летящи от Корпоративния Сектор насам. Всеки от тях е носел ценно военно оборудване. Новите защитени от скенери контейнери не помагат. Нито един наш капан не подейства. Това можеше да Ви го кажа още преди месец!

- Знам… Знам… Надявах се, че цивилните кораби ще останат не забелязани, но явно шпионина е открил начин да прониква директно в архива на щаба. Вече наредих разследване. Поисках и съдействието на Корпоративния Сектор.

След няколко секунди гневът в погледа на майора изчезна и той бавно си пое дъх, обръщайки се с наведена глава. Опита се да застане мирно, изпъвайки гърди, но без особен успех, тъй като ръцете му продължаваха да мачкат електронния бележник, който държеше. И все пак, въпреки че продължаваше да е нервен, очите му вече не излъчваха гняв, а тъга и тона му стана по-спокоен :

- Извинете адмирале... Знам, че правите всичко възможно. Май напрежението ми дойде в повече. Надявам се, да ги пипнем скоро.