от Марсел

Бях сигурно на три-четири годинки. В стаята, в която бях, внезапно спря токът. Навън вече бе станало тъмно и светлината напъно изчезна. Имаше някакво женско присъствие там- може би майка ми или моята леля. Аз бях седнал на нещо- или на високия дървен стол до масата, или на едно от двете легла в хола, където мнго обичах да спя. За мен бе от значение това, че при мен токът беше спял, че няма светлина- значи така беше и по целия свят, тихо замлъкнал навън. Някой запали свещ... Но първо усетих нещо друго, омайващо, приказно, също като картината с езеро, лебеди и красиви русокоси девойки, закачена на стената. Една клечка кибрит! Нейната миризма ме порази. В този момент нищо друго не съществуваше. Аз бях попаднал в една магическа реалност. Не изпитвах страх от тъмнината, въпреки че обикновено се страхувах от нея. Докосването на душата ми до тихия и нежен полъх на мрака остави завинаги у мен спомена за спокойствие и красота. Меката светлина на свещта се разтопи благоуханно из стаята, из целия град, из целия свят. Още тогава разбрах, че красотата се крие точно в това вълшебно състояние на природата, когато мракът полека поглъща слънчевите лъчи. Тогава човек се усеща като нещо велико, нещо далеч по-възвишено от него, без да изпитва страх. Стоях в захлас и наблюдавах свещта, упоен от аромата на клечката кибрит, който още се носеше из стаята.
По някое време дойде токът и ние изгасихме свещта, но това аз въобще не помня. Винаги, когато помириша запалена клечка кибрит, аз се пренасям в тази приказна действителност, живееща някъде съвсем близо до мен и зовяща моето тихо и кротко присъствие!


23.03.2003 год.