|
у кречетало77 не знам... като ме луднаха него регнах кречетало и забравих... така че споделянето на ника кречетало дотук, нали, ето тва ментето кречетало дето има ключове на мод и ми показва през модераторска лупа и неква таблица дира нека забрави да е то ментето авторът...
НАПИСАХ НЕ ТНОЯ А ТОЯ...
***
30 март 2015
04:21:59
1. Фишек изплува от някаква мъгла. Сънувал е. Значи е спал. На уютното фотьойлче в кабинета, свит на кравай? Защо? Мразеше да се връща към действителността по този начин. Изтерзан. Фините натури се чувстват изтерзани, когато не се ширят в любимото си легло. За да съзерцават с леност кокетното балдахинче с къдрички и да галят разсеяно или да дърпат за ухото плюшения мечок Джонатан. Но какво е станало, по дяволите, каза си някак вяло великият маг и приотвори око. Чувствам се като жертва. Спомни си, макар и тромаво, мислите му бяха тромави и много бавни, че орисницата , която беше вдигнала по кристалното кълбо голяма пушилка. Някакво хлапе създавало страшни главоболия, понеже много се смеело. А искали да го дарят с дарба, която щяло да провали, защото се искало сериозност за реализирането й. Разни такива нейни съмнения и проблеми. Твърде отвлечени и непонятни за Фишек, на когото смехът беше може да се каже едничката радост в живота. Нямаше никакви други идеи какво е ставало преди да заспи, поне докато се разсъни напълно. Странна работа, какъв беше тоя сън, да му се не знае. Поне половин час му отне да си възвърне способността да се движи. Цялото му тяло беше сковано, сякаш беше прекарал в сън сто години... Сто години! При тази мисъл Фишек подскочи като попарен и си каза: чакай бе, нали се задаваше точно това стогодишно занимание... Канех се да се изнасям от двореца... Панически се огледа, видя двата сандъка, в които беше започнал да подрежда най-важните неша от алабалаторията...Не беше ясно нито колко време е спал, нито колко време му остава, за да се изнесе в квартирата, която предвидливо бе наел... Познаваше се добре, така че беше напълно възможно да е прекарал в сън цяла седмица. Точно сега ли? Сега... Кое сега е всъщност? Нещо му подсказваше, че той, всезнаещият велик маг не е наясно, не може да си отговори на въпроса в кой ден, че и в коя година му се случва да се озове с тежаща от безброй сънища глава. И понеже никога не оставяше нещата на глупости като интуиция, вдъхновение, догадки, а разчиташе само на твърдо, подплатено с картинки инфо, великият маг Фишек светкавично си направи чаша ароматна кава. И трескаво се зае с прегледа на проследяващите си кълба, скътани грижливо от зловредните гномове и разни други любопитни в една кутия от бисквити. Кръгла мукавена кутия с грижливо махнати картинки. За да не се изкуши някой да бръкне вътре. И да го лиши от цялата информация, без която Фишек не можеше да живее. Неговата мания беше да знае всичко за всички, колкото и да беше безинтересно наученото. Не знаеше ли какво се случва го обземаха едни подозрения, че пак е пропуснал най-интересното... Така че беше наясно, че най-голямото и непредсказуемо зло в това кралство са лакомите гномове и всички останали крадци. Фишек се беше парил вече с едно скривалище и не повтаряше грешката си. Действаше вяло. Може би защото се чувстваше все още някак странно. Отдаваше това и на умората. Все пак се сети смътно за дълго пътуване, за кратко, може да се каже светкавично посещение на така наречения „родов” замък. Колко усилия за осигуряване на легендата родословно дърво бяха отишли нахалос... Реши да не се ядосва, все пак това, че на хартия се водеше граф Фишек Блиц си беше нелоша инвестиция. Но инак беше решил твърдо да се отърве от съборетината, слугите и занемарения парк. За да вложи парите в ново търговско предприятие. На първо време целта беше да си възвърне загубите заради каприза да се сдобие с титла. Невъзможна задача, ако нямаш под ръка свитък, удостоверявак, че си пълноправен собственик на замък. Което в случая на Фишек, както и на мнозина други надути местни благородници беше наличието на живописни руини. Плюс досадното, но незбежно задължение за хрантутиш поне малка пасмина запълващи си времето с клюки за господаря слуги. Любопитни търтеи, на които се плаща за безсмислени дейности от сорта бърсане на прах от старинни мебели, колосване на покривки за маса, игра на карти вечер на свещи и разни други подобни. Крайно време беше да ги хариже на някой, който не се дразни от това, че цяла грепа безделници си живее безгрижно живота на чист въздух и спокойствие. Изобщо това със замъка беше грешка, отчете си го. И каквото и да става, трябва да се отърве от придобивката. За щастие все още ничия глава с перука не беше измислила да пробута на краля проект на закон, лишаващ от титлата благородници, отървали се от недвиживото си имущество. Природата... И на нея не можеше да се разчита в тази приказна страна... Иначе на природата всичко си й беше наред... Живописна, много зеленина, река, подобава на едни околности. Нещо повече, имаше дори някакви хълмове, носещи гръмкото име планина. С лековити извори... Колко бяха лековити не беше ясно. Нсичко в тази страна се крепеше на легенди. Всичко е самовнушение, каза си Фишек. Подведох се от слуховете, че градчето в ниското го гласят за перла на аристократичния туризъм. И цялата работа тръгна оттам, че на майката на кралицата, тази стара досадница, й хрумна да се отбие там, когато я беше стегнала шапката със струващи цяло състояние пера... И наду на всички придворни ушите с бръщолевенията си, че се била почувствала чудесно, че и се била излекувала. От мистериозното заболяване, което я налягаше винаги, когато имаше нужда да изманипулира краля чрез дъщеря си кралицата. Да, заложих на бита карта, каза си с въздишка Фишек. Притежаваше изострено чувство за мъжка солидарност и изпитваше огромно съчувствие към краля, този свестен мъж, принуден да управлява едно кралство, където нещата вечно не вървяха. Защо? Ами защото в един свят, в който не се водят войни, обикновено съществата с кринолини и букли напират да вземат властта. Какъв беше тоя мой късмет да попадна на място, където липсват поне няколко народеца, които да си преразпределят територийки... Да речем. Може би това е моето наказание, че преди да се озова тук проклех съдбата си да си правя непрекъснато справки, да гледам карти, да се заяждам, да си въобразявам, че виж аз, ако измисля свят и армия... - Самокритичен съм, това е добре за враговете ми – самодоволно си каза Фишек. – От какъв зор ще си правя труда да издирвам и да измислям наказание за мизерното създание, разпространило слуха за нещо като туристически рай за скучаещи аристократи. Далеч по-разумно беше да помисля за нещо ново като първо се отърва от руините и паплачта. Зае се по-съсредоточено да преглежда инфото от проследяващото кълбо, в което се мяркаха междувременно някакви банални сцени сред отлично познат декор. Най-после започна да приижда информация, като нещата може да се каже се развиваха светкавично пред смаяния му поглед. Не може да бъде! Всичко отиваше натам, че противното кречеталце, както викаше на глезлата Виолетка все пак е осъществило пъклените си планове и се беше намесило коварно в хода на събитията! Подцених я, каза си Фишек с огромна горчивина. От грахчетата си знаеше, че тя е готова на всичко, за да се задейства сценария за стогодишния сън, харесан от кралицата майка и разбира се от дъртата вещица. Които заговорничеха в нейна подкрепа срещу краля... В грахчето, което изпращаше до разширените му от смайване зеници картинката на виолеткините своеволия, единствената наследница на трона се фръцкаше пред огромното овално огледало, тропаше с крак и повтаряше: - - Как не, ще ги чакам да решават още цял месец... Баща ми като нищо ще се наложи и ще ги чакам да ми правят някакъв тъп турнир... - Фатален пропуск - почти изстена магът... - Подцених я... Твърде зает със собствените си планове, напоследък се беше уморил от задачата да бъде учител и наставник на принцесата. Вярно, това положение имаше немалко предимства. Но напоследък страшно му беше натежало задължението да налива знания в наистина много хубавичката, но не по-малко празна глава на тази, от чийто избор на принц зависеха по-нататъшните съдбини на кралството. Най-малкото беше това, че непрекъснато прекъсваше занятията с въпроси за буклите си, рюшчетата, всичко друго, но не и конкретното нещо, за което ставаше дума. Изпита неволно уважение към Виолетка. Успяла беше да заблуди дори него, че ще поеме безропотно по утъпкания от техни величества път, какъвто и да е той. Разглезеното и мързеливо създание, застанало пред огледалото, нямаше вид на човек, лишен от воля, упоритост и съобразителност. Тези безполезни мисли преминаха светкавично през възпаленото му съзнание. Ясно. Заспали са тука всички заедно, при това преждевременно, внезапно, за цели сто години... С горчивина погледна записа в дневника си, където беше направил малък план за следващия ден. „Да отида до магазинчето да купя магически сироп Омръзнин...” За какво му беше нужен пък тоя сироп? Не си спомняше. То може за тия сто години и столица да няма, магазинът да е затворен, какъв сироп... Да, добър му беше плана, що се отнася до сиропа и интригата, но остарял. Както и да е, няма да се вайкаме сега, смъмри се Фишек. Доброто му настроение се възвърна донякъде от записа преди плана, в който твърде сполучливо изразяваше омерзението си от превзетостта на Виолетка и обосноваваше пестеливо мнението си, че тя е ужасна партия за всеки мъж, без да е принц. Реши да си спести по нататъшния преглед на записа в грахчето. За нея, за принцеса Виолетка, беше избрал най-малкото и леко дефектно проследяващо кълбо. Догади му се от бръщолевенията й пред огледалото. Отлично помнеше аналитичния си извод отпреди заспиването. Познаваше се, можеше да се довери вече, напълно събуден, на предишните си изводи. Дори техният господар на времето, стига да имаше такъв, не би го накарал отново да изслуша възпроизвелия се в паметта му като вирус, активизиращия някакво адско огнище монолог. Монолога за принца, целувката, вечната любов и така нататък. Какъв лош късмет всъщност... Да се озовеш в толкова семпло светче, че и заради нечий каприз да проспиш толкова години от живота си... - Да, банално е, но основното, което ме вбесява, е нейното непрекъснато превзето говорене, - каза си Фишек. - Дали няма нещо вярно в слуха, че старата добра орисница нещо била объркала с дарбите?... Е, дори тук всички май знаеха, че историята с орисниците е просто постановка. Поне Фишек имаше чувството, че се преструват. Уж били вярвали на историята за даровете им, които предопределяли съдбата на хлапето. Дрън-дрън... Предопределят друг път, каза си Фишек. Ясно е кой може да си позволи орисници... Достолепните дами ходеха само по разни замъци и се оплакваха, че им била запълнена програмата. Дай им на тях златни прибори, дай им това и онова... Заради въртелите на оная проклетница ту вкарват в разни сценарии и ти прецакват сделки и интриги... Защо, по дяволите, имах лошия късмет да се озова в кралство, където тази приказка е любима на техни величества? Що се отнася до Виолетка... Цялата се е метнала на онази досадница, майката на кралицата... Какво друго би могло да се очаква от нея? Тези разсъждения още повече изостриха неприязънта на Фишек, напълно събуден и бесен. Защото внезапно проумя, че именно семейните неразбории в кралското семейство беха станали причина да се провалят плановете му да превърне закупеното с цената на икономии и доста коствали му време и нерви спекулации живописно замъче в цветущо и най-вече доходоносно хотелче. Ами кралицата... Това, че е далеч по-поносима от майка си, не я правеше нито уравновесена, нито по-малко завеяна, нито царствена особа с лесен характер. Не, не беше извадил късмет да се озове в кралство, в което живели дълго и щастливо, за да може да се заеме спокойно със своите интриги, с бизнеса се, в крайна сметка. При тези вечно нещо се случваше, вечно се налагаше да се съобразяваш с техните капризи, вечно да си нащрек. Фишек толкова се ядоса, че направи малка пауза, преди да продължи с прегледа на историята... Като се благослови, че е успял да скрие сполучливо проследяващите клъбца, грахчетата, както ги наричаше нежно. Негово величество беше развил напоследък свръхчувствителност към магическите средства за проследяване, така че беше напълно възможно да е открил бръмбарчето в малката стая, където се усамотяваха с кралицата за така наречените си семейни съвети... С други думи за караниците си... Фишек погледна специалното грахче и се успокои. Когато се прекъсваше връзката с бръмбарчето то ставаше тъмносиво. Нито едно от подредените грижливо малки топченца от кристал не беше извадено от строя. То не че щеше да види нещо кой знае какво, но друго си беше да разбере точно какво е ставало. В какъв свят попаднах, каква беше тая моя съдба, тихо си каза Фишек. Защо изобщо започнах да чета от малък? Да си вземам тая беля още от малък... за всичко е виновна мама... Прав е онзи, как му беше името там... Изпита непреодолимо желание да си хапне крем ванилия, неговата магическа рецепта за оправяне на настроението. Но първо трябваше да прегледа записите, малките удоволствия могат да почакат. Дали кремът не е изгубил свойствата си за цели сто години? Вече беше сигурен, че е имало сън, продължил сто години. И че всичко, цялата му грижливо градена стратегия се нуждае от преразглеждане. Тревогата за насъщното измести всички останали съображения и Фишек се втурна панически в малката стаичка. За да запали с треперещи ръце печката и да забърка пристъпвайки от крак на крак от нетърпение солидна порция крем в любимото си лилаво котле. Как да мислиш и да осмисляш събития, променили съдбините на света може би, на гладен стомах? Та това е немислимо. Съдните способности на Фишек се изгубваха при най-малките признаци на терзаещ скъпоценната му особа глад. Отново ставаше себе си, това добре. Кой знае защо това много го зарадва. Още преди да се случи каквото се беше случило с тревога се питаше дали пък ако остане в двореца и преспи сто години, няма да се промени неузнаваемо и да се опитомява отново. След като се настани удобно в любимото си фотьойлче до масичката с вкусни запаси, Фишек реши да прегледа в грахчетата какво става без много да се вторачва в детайлите, освен ако не се случи нещо извънредно. Вече имаше идея какво се е случило, затова му беше любопитно да види дали неговата хипотеза съвпада с развоя на събитията. В двореца. Поредния разговор между Краля и Кралицата, за поредния й приказен сън. Кралят както винаги е отекчен. Фишек вече им знаеше до секунда времето за препирни по повод ползата от тълкуване на сънища, затова притвори очи и се наслади на крема, който беше възпитителен. Слушаше с половин ухо диалога между техни величества, който поради съображения за сигурност се провеждаше както обикновено в най-отдалечената малка и кокетна стая. Ясно е, че слугите, незабавно след събуждането доприпкали с леката закуска, са натирени по задачи, изключващи близост до периметъра. Сега идваше забавния момент, затова Фишек отвори очи и се загледа внимателно. Все пак никога не беше излишно да вникнеш в логиката на проследявания обект, в случая краля. Все пак може да се каже най-умния човек в кралството. Винаги имаше от какво да се поучиш, ако искаш да не те лишат от удоволствието да си в течение на събитията. Кралят, този хубав мъж служеше на Фишек за пример. Когато паднеше духом си казваше – има хора, които са в далеч по-тежка от моята ситуация. Уважаваше го и за това, че никога, също като Фешук, не пропуска да огледа внимателно обстановката, за да се увери, че няма някакви проследяващи устройства. Това винаги те държи във форма, каза си Фишек, който би се почувствал твърде ощетен от живота, ако не пренареждаше скривалищата си и не живееше в непрекъсната така да се каже обсадна обстановка. Поради което се примиряваше със съществуването на гномовете, от които непрекъснато се оплакваха всички. Не стига, че няма войни, ами и кродливи гномове ако няма, какво става? След като си каза това Фишек се попита разтревожено дали на малките крадци им е понесъл стогодишния сън... Понесъл им е, отсече той. В нито един от безбройните варианти на приказката, които общо взето се отличаваха един от друг с незначителни детайли като цвета на очите на принца или посоката, от която е довтасал, както и разни други дребни подробности, не се споменаваше за гибелно въздействие на съня върху гномове. Друг е въпросът, че те изобщо липсваха. Макар че се говореше за някакъв апокрифен вариант, в който се смесвали две приказки, но това, разбира се, бяха само слухове, поне така смяташе Фишек. Загледа се отново в картинката и си помисли, че не би било зле да помисли и върху варианта за всеки случай да забоде едно малко бръмбарче насред някой от пейзажите на гоблена с езерцето и идиличния пейзаж, някъде в горичката, където цветовете преливаха много удачно във всички нюанси на тъмнозеленото и кафявото. Иначе тактиката да крие малкия шпионин в някоя порцеланова фигурка или, както беше случая в един малък рапан, който очевидно не се набиваше на очи на слугата, който старателно почистваше стаята, се беше оказала твърде успешна. Поне засега. Хубавичка стаичка, каза си Шмонти, пък и гоблена си го бива. Кралството се беше напълнило с копия на ръчните изделия, с които беше задръстен двореца. През зимата бяха окачени на всяка стена, просто нямаше спасение. Кралицата се беше наложила, че само това е начинът да се изолират стените и да бъдат подсигурени с допълнителна защита от страховития студ. Проследяването на случката в тази стая щадеше сетивата му и не будеше раздразнение, вредящо на бистротата на мисълта му. Гоблените, наложени като канон, незнайно защо представляваха онагледяване на групи от дебели нимфи и недотам прелестни овчарки с вторачен поглед. Сметката впрочем беше повече от прозрачна. Това беше нейния, на кралицата ход, продиктуван от чудовищната й ревност. Както и да го погледнеш, имаше логика. Нищо чудно, че кралят често изглеждаше потиснат. Що се отнася до Фишек, просто не му се мислеше как би се почувствал лично той, ако непрекъснато се намира пред дулата на тия големи опулени очи и се опитва да управлява кралство, заобиколен от стени, от които го следят грозни женски създания, будещи потрес не толкова с чертите и формите си, колкото със струящата от тях глупост. Кралят, който по понятни причини, винаги живваше в тая стая, където кой знае защо имаше само един, при това неомрачен от присъствието на урунгели гоблен, моментално забеляза кацналата на завесата калинка. С отвращение на истински крал внимателно я огледа и я метна от прозореца, който отвори с една ръка и с неприкрито раздразнение. Фишек си го знаеше отдавна, че кралят страда от тежка форма на мания за преследване. Затова изработването на решението къде именно да трапоса бръмбарчето се беше оказало трудна задача. Не желаеше да причини на този достоен мъж поредното огорчение, от друга страна държеше да научи от първа ръка какви са плановете на техни величества за бъдещето на тяхната страшно присядаща на Фишек сладка дъщеричка Виолетка. От разговора става ясно, че и двамата се чувстват прецакани от избрания начин за женитба съгласно каноните на приказката, особено любима на сантименталната кралица, която е поръчала за Виолетка същото колие от перли, каквото има и русата хубавица със затворени очи от корицата на любимата й книга на Шаро Перото. Няма значение, че нейната сладка принцеска е брюнетка и не е точно копие на нейната приказна икона. Която е гледала в унес по време на бременността по съвета на мъдрата си стара дойка. В един момеит кралят, раздразнен от прекаленото вторачване на съпругата му в дребните детайли, ще отвърне на половинката си, че вместо да ангажират въоръжените сили и стражниците с претърсване на двореца за вретена, бабишкери и други съмнителни предмети и лица, тя все пак би могла да се сети да преброи позлатените прибори за орисниците. А не в последния момеит, както винаги да се окаже, че липсва комплект именно за злата орисница, за да нямат проблеми, а не да ги отстраняват. Но нищо, има време докато принцеската навърши рисковата възраст. Като дотолкова е раздразнен, че казва на Н.В., че тя е случила, че той е дошъл да я целуне и събуди. Ами ако дъщеря им заради едни прибори не случи на принц! Къде е гаранцията, че докато те спят, първият довтасал принц, случайно минал покрай обраслата с трънаци ограда и пожалил един кат дрехи, заради една нищо и никаква целувка ще се окаже най-подходящия за единствената им дъщеричка? Не се залага втори път на един и същи сценарий, казва той, макар че си личи че е сигурен че няма да бъде разбран. И допълва, че той например отдавна е изпратил съгледвачи тук и там и има някои кандидати предвид... Те като родители биха могли да изберат нещо подходящо, кой по-добре от тях познава дъщеричката... А сега? Едва ли ще им се размине стогодишния сън, че и ангажират стражите и войската... Защо ли не се учудва, когато Кралицата оскърбено казва, че тъкмо е искала да изпрати за още един комплект, когато внезапно той я е ангажирал с избор на подходящо жабо, така че... Ще стане дума за това, че след тези 100 години спане идва ред и на сватбата, после стават баба и дядо, и тогава единствено ако първородното дете е момче ще имат шанса да сменят приказката... Иначе пак в режим 16 години будуване, сто години сън и така до безкрайност, не намирате ли, че това малко омръзва ваше величество? Постигат известен консенсус, като решават, че вече се върви по тоя сценарий и примирени със съдбата си решават, че с оглед разходите, които ги чакат скоро след събуждане е по-разумно да огледат контингента от спящи придворни и слуги. Които отсега проявяват опърничавост и решават кой да спи или да не спи без да ги е еня за хазната и другите проблеми – трябва нещата да бъдат вкарани в ред... Темата ги сближава, обсъждат разни аристократи, ударили го през просото, решават да сменят един коняр и прочее битовизми. И вече примирени, че така и така ще се спи, понеже познават що за зло е орисницата, от чиито прогнози няма отърваване, решават… тука може много интересен разговор да стане, защо именно е важно от финансова гледна точка те да определят кой ще спи. Разумно е да се консолидират и да вземат мерки да направят прецизна селекция, защото рискуват да се събудят със сбирщина от лентяи и кариеристи, а добрите да бачкат. Но поради това, че не е ясно кой не спи, разни магьосници да ги доят и експлоатират. И да точат сто години външните източници за закърпване на положението с отънялата хазна. Междувременно по време на първата фаза, докато мама и тати се карат, Виолетка в будоара си се е преоблякла в дрехите, отдавна ушити за стогодишния сън, и се кипри пред огледалото. Замечтано оглежда профила си, любува се на красотата си и си представя колко ще е красива като заспи. Това е основното й занимание откакто става ясно, че животът ще тръгне по тоя сценарий. Говори си сама и заявява, че е много по-красива от принцесата от противната любима книжка на мама... Като личицето й се омрачава само когато си казва: Ами ако намерят вретеното и ако няма да се спи... Много се тревожи да не й се размине лежането на обширното розово легло с тези разкошни дрехи, толкова красива... И когато отива да се похвали на мама и тати с тоалета, просто не я свърта... дочува сериозната част от разговора за мама и тати, амбицирани да отложат сценария и да променят интригата, на пръсти се връща и побеснява. Защото в разговора се споменава, че част от претърсването ще се съчетае с ремонт, а за успокоение на Виолетка, ще й се каже, че задължително ще се нанка. Тоест интригата е, че те все пак са предприели много сериозни мерки, за да й спестят спането. Тя се прибира, оглежда красотата си и си казва, че тия не й минават. И за да не я прецакат решава да не чака рождени дни, след като те са толкова подмолни и некоректни… Трябва е да се задейства незабавно, че току виж разкарат вретеното и всичко остро – и после ньенте целувка от принц с тоалета, старите ще се намесят и ще стане повече от тъпо.Освен това тя иска, иска, иска да се убоде и да легне бледа и красива на голямото розово легло – започва да тренира позата, гледа замечтано тавана, вдига краче и се любува на обувката, търкаля се, навива букла на пръстчето си, изобщо тренира за сладкия сън и прехвърля варианти какъв да е принца, като особено държи да е със сини като незабравки очи, после решава защо не черни като въглени – хвърля тонове интелектуална дейност и се търкаля в леглото... От друга страна си личи, че крои нещо... Внезапно скача и решава да провери какво става при мазето, където под претекст складиране на мебелите да не пострадат от боята, яки лакеи, мязащи на стражи от известно време мъкнат не само мебели, но и пълни с нещо сандъци. Облечена с тоалета намята сив плащ с качулка и с победоносен вид изскача в коридора, стъпва на пръсти. И хоп, бинго! Двама пазванти мъкнат огромен сандък, от който стърчат разни железа, и се насочват надолу по стълбите. Вратата към мазето е отворена. Тя коварно като прилеп се шмугва в гръб и ги следва. За неин късмет ония оставят сандъка, за да отключат – и тя вижда най-отгоре нещо остро, грабва го и като птица отлита нагоре по стълбите и тича към будоара, нахлува вътре, заема най-съвършената поза, върти се и пред огледалото, защото мама отдавна й е дала кутийката с диадемата и колието. Прави се красива, убожда се без да й дреме за ремонта, за мама и тати, за това кой е в двореца, кой ще спи или няма да спи. Колкото по-рано заспи, толкова по-рано ще дойде принца да я целува красива, освен това стогодишниият сън е сигурен. Тя е голяма и взема съдбата си в своите малки красиви ръце. Убожда се с и аз не знам какво, пъхва го сънено под леглото и блажено заспива. Пазвантите заспиват до арката след завоя, кралят и кралицата в стаята. Всичко живо спи. да поразгледа какво става в столицата... Какви са клюките и коментарите на гражданството за ставащото в двореца. Казва си, че целувката се е състояла, щом е буден, но какво е станало после, как е ситуацията? То се знае, глашатаят току-що е разгласил новината за успешното събуждане на Т.В., тяхната еднствена дъщеричка и за антуража в двореца. Странното е, че но коментс. Липсва всякаква яснота по въпроса за взаимността на чувствата на събудената лигла и на целуналия я принц – а дали е принц, пак няма инфо. Казва си, че при нейното характерче, с нейните капризи и празнословие пак е добре, че се е намерил някой да отметне работата, някой залутал принц се е прелъгал да я целуне барабар с нейното дар-слово… Отметнал е най-важната работа – прежалил се е да я целуне, та да се събудят всички. Лошо няма. Защото още преди внезапното заспиване – преждевременно при това – обстановката доста се е замъглила поради рокадата на слуги и аристократи, желаещи да заспят групово или решили да се спасят, за да си отживеят без спящите. Освен това още навремето така й се е носела славата на капризно и лигаво създание, че е цяло щастие тия сто години да замажат на какви пачи яйце се натриса принца. От тази гледна точка дори му се струва, че сто години са малко време, някои апокрифи – измисли – може да се пазят още. Да живее липсата на информация. Доволен е. Все пак го глождят съмнения дали докато са спали не е остаряла конфигурацията на кристалното му кълбо, та може да не хваща актуалното инфо. Параноично решава, че някой изобретател може да е поработил върху изкривяване на инфото. Так че Фишек решава да добие лични впечатления какво става в двореца. А там съдейки по звуците, долитащи от коридора, цари странен хаос, някакво необичайно раздвижване… Както удостоверява това от пръв поглед Фишек, след като наднича в коридора с извивки, подобен на лабиринт, който тихо ехти. С изумление вижда как преди чупката две аристократки се млатят с истерични крясъци и може да са се вкопчили в перуките една на друга . Някакви сънени лакеи ги разтървават. Фишек светкавично се скрива и се подключва отвътре за по-сигурно. Кой знае защо на пръсти отива при прозореца и поглежда към градината, зад която има хубава полянка – там се готви дуел – двама си хвърлят надменни сънени погледи, оголили шпаги. Масовката от зяпачи аристократи с чаши кафе и запалени пури или лули е налице, идват и други. Секундантите – и те налице. Фишек отива и той озадачен да си направи кафе и да изпуши една лула. Тръшва се на люлеещия стол и доста озадачен пуши. Недоумява какво всъщност става. Ослушва се, защото зад вратата на талази минават някакви и долитат реплики от сорта “ние като сме спали сто години да не сме пасли трева” и вулгарен смях. “Тоя стогодишен сън ще ти го изкарам през носа, маркизе”, “добре, че се наспах и разбрах що за змия съм завъдил в пазвата си”, може и по-готини – измисли бе. Фишек внезапно се светва, че по време на стогодишния сън явно мнозина са сънували твърде интересни сънища и внезапно са наместили някой-друг пъзел, който им е убягвал поради свръхзаетост наяве. Богът на сънищата се е напънал и за сто години е решил да покаже на някои най-после голата истина на някои умни глави, които поради отдаденост на служебния дълг или поради вменени им в повече понятия за чест, морал и прочее възвишености, не са си позволили да изтълкуват правилно сънищата със заобикалки, не са сглобили правилно мъглявите намеци и са им треснали самата истина, чистата истина право в очите, буквално, за да няма недоразбрали. Самият Фишек се чувства някак странно. Ясно помни един-единствен сън. Лута се дълго из зелена гора, после внезапно излиза на ширнала се зелена поляна, след която се съзира в далечината столицата на кралството, разпиляна сред хълмовете зад крепостната стена, по която се разхождат стражи. После внезапно преминава по спуснатия мост под внимателния поглед на стражите, застанали от двете страни на арката – и на мига се събужда. Решава, че сънят, в който той сякаш не е точно той, не заслужава чак толкова внимание, твърде е обикновен. Макар че наяве нищо не се е случило по този начин. Оглежда се наоколо – и отново странна визия, сякаш за пръв път вижда стаята си, което е нонсенс. Изместване някакво – хем той е същият, пък не е същият. Решава че това се дължи на дългия сън. Нормално е за сто години да забрави как стоят нещата, ще му мине. Започва да се разхожда назад-напред, за да размисли върху картинките и да реши какво да прави.
а това пък няма начин нали да е негов текст щото е със заковано от интерпол данс и 007 каките ви сийки с фибички не ами ЦРУ ФСБ не групата а служба безопасности понеже ядрените неща ги интересуват представете си и тях...
така че ето останалите неща по въпросите за преводи тук, пък вие трийте, но клуб ПРЕВОДАЧИ стана ВИП и са изтрити събеседванията с въпроси по същество за преводи относно чаркове на реактора дето като ефир давах отговори по същество така че копвам за фейсбука и трийте.
Windows Vistahttp://www.infodar.com/images/gcovers/978-954-761-251-8g.jpg
ISBN:978-954-761-251-8
Аршад Котеча
212 стр.
Анотация:
ИЗЧЕРПАНА
Защо да предпочетете “Windows Vista в лесни стъпки”? “Windows Vista в лесни стъпки” разбулва петте различни версии на Windows Vista (Business, Enterprise, Home Premium, Home Basic and Ultimate). Тази книга разяснява ключови моменти като стартиране, основни функции за управление, използване на приложения, управление на файлове и папки, печатане и шрифтове, сърфиране в интернет и конфигуриране на локална мрежа. Тя изследва новия интерфейс на Windows Vista, включително и Windows Aero, особеностите по отношение на сигурността, Windows Mail и мултимедия, обяснява активирането на системата, архивирането и Windows Update. Независимо дали сте начинаещ потребител, или вече сте използвали предишна версия на Windows, “Windows Vista в лесни стъпки” ще ви бъде нужна, за да овладеете новата визия на операционната система.
Мнения за книгата
като ГЛЕДАМ ПАК МИ ВМЕНЯВАТЕ НЕГРАМОТНОСТ, НО ТОВА НЕ Е В МОЯ СТИЛ НЕГРАМОТНОСТ. СЛАБ 2
val dir.bg hallo neonel; ect. ПРОФЕШЪНЪЛ ТРАНСЛЕЙШн
13 март 2015
19:52:16
24 страница ГЛАВА ПЪРВА JAVA SCRIPT Е НОВ И МОЩЕН ЕЗИК ЗА ПРОГРАМИРАНЕ НА WORLD WIDE WEB. ТОЙ НЕ САМО ОСИГУРЯВА ВЪЗМОЖНОСТ ЗА РАЗРАБОТВАНЕ НА ИСТИНСКИ ИНТЕРАКТИВНИ WEB СТРАНИЦИ ... ПРОПУСК ______ ЗАБЕЛЕЖКА JAVASCRIPT СЕ ПОДДЪРЖА ОТ NETSCAPE NAVIGATOR ECT. PROPUSK WEB WORLD WIDE WEB, ИЛИ ЗА КРАТКОСТ /ИТАЛИК/ WEB, Е ЕДНА ОТ НАЙ-ПОПУЛЯРНИТЕ УС-ЛУГИ, ПРЕДЛАГАНИ В ИНТЕРНЕТ. ПРОПУСК НЕ СЪМ МАШИНОПИСКА И ВЕЧЕ НЕ СЪМ ПРЕВОДАЧ МАЛКО ИСТОРИЯ: КАКВО ТОЧНО Е WEB /НЯМА ИТАЛИК/? WEB Е СЪВКУПНОСТТА ОТ ВСИЧКИ БРАУЗЪРИ, СЪРВЪРИ, ФАЙЛОВЕ И ДОСТЪПНИ ЧРЕЗ БРАУЗЪР УСЛУГИ В ИН-ТЕРНЕТ. СЪЗДАДЕН Е ПРЕЗ 1989 Г. ОТ КОМПЮТЪРНИЯ УЧЕН ТИМ БЪРНЪРС- ПРЕПИС ОТ КНИГАТА ПЪРЛ, ЦГИ И ДЖАВА СКРИПТ НА СИБЕКС ПО КОЯТО КРЕЧИ77 Е УЧИЛ ЩО Е ТО ИНТЕРНЕТ И ТОЙ КАЗА В МЕТРОТО С КАРД ОРИНДЖ И СНИМКАТА НА БРАТ СИ ВЛАДИМИР ПОЛЯНОВ, ЧЕ ЩЕ ПОСТАВИ САЙТА НА ПРОФЕШЪНЪЛ ТРАНСЛЕЙШЪН А ПЪК ЗА БТК И ПРОЧЕЕ СЕ ОПРАВЯЙТЕ БЕЗ МОИТЕ ПРИЯТЕЛИ КОИТО НЕ СА СИ НАПРАВИЛИ ПАЛАТ НА ТРИ НОМЕРА СТАВА ЛИ? СТРАНИЦА 25 НА СЕКТАНТСКИ ИНТЕРНЕТ ЕЗИК 007 ЛИЙ;НЕГОВАТА ПЪРВОНАЧАЛНА ЦЕЛ БИЛА ДА ОПРОСТИ КОМУНИКАЦИИТЕ МЕЖДУ УЧЕНИТЕ ИЗСЛЕДОВАТЕЛИ. ДОКАТО РАБОТИ В CERN, ЕВРОПЕЙСКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ ЗА АТОМНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ (ИЛИ СЪЩО ЕВРОПЕЙСКА ЛАБОРА-ТОРИЯ ЗА ФИЗИКА НА ЧАСТИЦИТЕ) В ЖЕНЕВА, ШВЕЙЦАРИЯ, БЪРНЪРС- ЛИЙ ПРОЕКТИРА WEB И ПРАВИ ТАКА, ЧЕ ДОКУМЕНТИТЕ ОТ ЕДИН КОМПЮТЪР В ИНТЕРНЕТ ДА ОСИГУРЯВАТ ВРЪЗКИ КЪМ ДОКУМЕНТИ ОТ ДРУГИ КОМПЮТРИ В ИНТЕРНЕТ. ЗА МНОГО ХОРА НАЙ-ДОБРЕ ПОЗНАТИЯТ ЕЛЕМЕНТ ОТ ууу Е БРАУЗЪРЪТ. ПРОДЪЛЖЕНИЕ СЛЕДВА... ГЛАВА - ИЗУЧАВАНЕ НА ОСНОВНИТЕ ПРИНЦИПИ. ФРеНСКИ КУПОН НОМЕР 11559 НА КАРТАТА НА БРАТ МИ ЗА ПАРИЖКОТО МЕТРО... ОРАНЖЕВ ЦВЯТ... МАГАЗИН ОРАНЖ ПАРДОН ОРИНДЖ... ПРИЯТНА ВЕЧЕР ТАЯ НОЩ МИ СЕ КУПОНЯСВА. ОПТИМИСТ ЗА ОПТИМИСТИТЕ ПЕСИМИСТ ЗА ПЕСИМИСТИТЕ И МИЗАНТРОП КАТО ЦЯЛО.
доносник на МОСАД И_НТЕРПОЛ ДАНС И БЕЛИЯ ДОМ И ТАКа нататък - не стига място баце...
11 март 2015
13:25:37
Ким Филби Моята тайна война (5) (Спомени на съветския разузнавач) Данни Сваляне / Връзки Коментари (0) Включено в книгата КорицаМоята тайна война Спомени на съветския разузнавач Ким Филби Библиотека „Героика и приключения“ Мемоари Оригинално заглавие: My Silent War, 1968 ( Пълни авторски права ) Превод от руски: Димитър Ненчев, 1981 ( Пълни авторски права ) Форма: Документалистика Етикети: Документална литература История Шпионаж Оценка: 5,4 (Ч 5 гласа) Вашата оценка: (Дадена на 15 февруари 2015 в 14:13) Произведението е отбелязано като прочетено. Избрани (Прескачане на съдържанието)Съдържаниепоказване Глава I ПОСТЪПВАНЕ НА РАБОТА В СЕКРЕТНАТА СЛУЖБА Доколкото си спомням, за пръв път установих връзка с английската секретна служба през лятото на 1940 г. Този проблем ме интересуваше дълги години. Още в нацистка Германия и по-късно в Испания, където бях кореспондент на вестник „Таймс“ при въоръжените сили на Франко, аз изпитвах някаква надежда, че ще ми „дадат знак“. Бях уверен, че веднага ще позная „своя“ човек още щом той ми направи първия предпазлив намек. Представях си го слаб, загорял, разбира се, с подстригани мустачки, не много приказлив и вероятно ограничен. Той, естествено, ще ми предложи да работя в името на родината и ще се намръщи при споменаването на заплатата. Но уви! Нищо подобно не се случи. Единственият офицер от разузнаването, който прояви към мене някакъв интерес в Испания, беше германец, някакъв майор фон дер Остен, наричан дон Хулио. Той загина в началото на Втората световна война при автомобилна катастрофа в Ню Йорк. Дон Хулио често ме водеше в помещението на абвера в манастира „Де лас Есклавас“ в Бургос и ми обясняваше големите карти, окачени по стените и набодени с обичайните цветни топлийки. Цяла година от време на време той ме гощаваше с обеди и вино и тази близост изглеждаше полезна. Но в края на краищата стана ясно, че той се интересува от мене с единствената цел да го представя на една моя по-зната дама. Когато му направих тази услуга, майорът веднага й предложи да работи за немското разузнаване и да изпълнява и други обязаности. Дамата с възмущение го прогони и той се отдръпна от мене. Когато избухна Втората световна война, „Таймс“ ме изпрати в Ара като свой кореспондент, акредитиран към щаба на британската армия. През юни 1940 г. се завърнах в Англия, след като бях два пъти евакуиран — от Булон и от Брест. В Лондон написах за „Таймс“ две-три статии, в които правех обобщение на кампанията и посочвах различните й морални аспекти. Не помня точно какво писах тогава. Като прочетох неотдавна острата критика на тази кампания в мемоарите на Ли-дъл Харт, аз изпитах само чувство на облекчение за този пропуск на паметта си. Изглежда съм писъл ужасни глупости. И така, в края на юни аз останах без работа. По този начин разполагах с много свободно време, за да планирам своето бъдеще. Главното беше да избера правилно основата, върху която да го изграждам. Реших да напусна „Таймс“, макар че там винаги се отнасяха добре към мене. Но полевата армейска цензура уби у мене всякакъв интерес към военната кореспонденция. Опитайте се да напишете дописка от фронта, без да споменете нито населения пункт, нито номера на военната част, и вие ще разберете какво имам пред вид. По-късно английската военна цензура стана по-либерална, но в периода на странната война тъпите ограни-чения на цензурата се сравняваха (не в нейна полза) с практиката на цензорите на генерал Франко, която по това време бе подлагана на остра критика. Но като реших да напусна „Таймс“, аз не биваше да забравям, че наближаваше времето да бъда повикан на редовна военна служба. Нямах никакво желание напълно да загубя контрола над своята съдба, затова с нарастващо безпокойства продължавах да „кова желязото“ за себе си, като се стараех да не го прекаля. Имах една многообещаваща среща с Френк Бърч, която ми организира наш общ познат. Френк Бърч беше важна фигура в държавната школа за кодове и шифри — криптографическо учреждение, което се занимаваше с де-шифриране на кодовете на противника (и на приятелите!). Но Бърч в крайна сметка ми отказа под обидния предлог, че не може да ми предложи заплата, отго-варяща на моя труд. Огорчен, аз тръгнах към Холъуей за медицинския преглед. След няколко дена ме извика в своя кабинет завеждащият международния отдел на „Таймс“ Ралф Дийкин. Той опули в мене очи, наду бузите си и смръщи чело — това правеше, когато беше разстроен. Някои си капитан Лесли Шеридън от военното министерство му позвънил и попитал дали съм свободен за военна работа. Шеридън не направил добро впечатление на Дийкин, макар и да се представил за журналист, доколкото в миналото бил свързан с „Дейли мирър“. Накратко казано, Дийкин не искаше да има нищо общо с тази история и започна да ме убеждава да се откажа. За съжаление, аз трябваше да го разочаровам. Никога не бях чувал за Шеридън, но реших да кова желязото, докато е горещо. И веднага приех поканата. Скоро след това ее срещнах с госпожа Мърджъри Мекси във въшния двор на хотел „Сънт Ърмин“, близо до станцията „Сънт Джеймз парк“ на метрото. Госпожата беше много приятна възрастна дама. Аз нямах никаква представа, а и досега не зная какво положение заемаше тя в държавната система. Но госпожа Мекси говореше авторитетно и очевидно в крайна сметка е имала право да ме препоръча за „интересната“ работа. В началото на нашия разговор тя засегна въпроса за евентуална политическа работа срещу немците в Европа. От десет години аз сериозно се интересувах от международната политика, бях обиколил много европейски страни, имах повече или по-малко вярна представа за подривната дейност на нацисткия режим, ето защо се показах достатъчно добре подготвен за разговора с госпожа Мекси на тази тема. Впрочем, през този период в Англия твърде малко хора сериозно се замисляха над тези въпроси, така че и представите на самата госпожа Мекси съвсем не бяха ясни. Този първи изпит издържах успешно. Госпожа Мекси ме помоли да се срещнем още веднъж с нея на същото място след няколко дена. На втората среща тя се яви заедйо с Гай Бърджис, когото аз добре познавах. Отново ме подложиха на проверка. Вдъхновен от присъствието на Гай, аз се стараех да се покажа в най-изгодна светлина, без стеснение подхвърлях имена, като че давах интервю. Моите събеседници от време на време се споглеждаха. Гай важно и одобрително клатеше глава. Оказа се, че аз напразно съм си губил времето, тъй като решението било взето предварително. На раздяла госпожа Мекси каза, че ако дам съгласието си, трябва да прекъсна връзките си с „Таймс“ и да премина на разположение на Гай Бърджис на Кекстън стрийт, в същия квартал, където е хотел „Сънт Ърмин“. От страна на „Таймс“ не срещнах спънки. Дийкин изду бузи, повъздъхна, но той не можеше да ми предложи нищо по-интересно. И така, аз безшумно напуснах Принтинг хаус скуеър. Реших, че новата секретна и важна кариера ме очаква, а също, че мой дълг е да се възползувам от опита на единствения си познат сътрудник на секретната служба. Затова съботата и неделята прекарах в черпене с Гай Бърджис. В понеделник официално му се представих. Учреждението, в което постъпих на работа, се наричаше Сикрет ннтелиджънс сървис (Си-ай-си — СИС). То е широко известно и под названието МИ-6, макар че обикновените хора го наричаха просто секретната служба. Останах учуден, че така лесно бях приет на служба. По-късно се изясни, че единственото проучване на моето минало била обичайната проверка в МИ-5 (контраразузнаването), където проверили името ми по регистрите и дали краткото заключение: „Нищо компрометиращо няма.“ Сега всеки нов шпионски скандал в Англия поражда поток от умозаключения относно „позитивната проверка“[1]. Но в ония райски времена никой не беше и чувал позитивната проверка. Понякога през първите седмици даже ми се струваше, че съм попаднал някъде съвсем другаде[2], че някъде има друга служба, скрита в сянка, действително секретна и действително могъща, способна на такива задкулисни машинации, които оправдават вечната подозрителност на французите. Скоро обаче стана ясно, че такава организация не съществува. Това бе краят на илюзиите, но аз го понесох безболезнено. Най-напред Гай ме заведе в определения за мене кабинет. Това беше мъничка стая с маса, стол и телефон. Гай ядосано изпръхтя и излезе в коридора. Скоро той се върна с топ хартия, която остави на масата. Доволен, че сега бях напълно обзаведен за изпълнение на служебните си задължения, той ми каза, че заплатата ми ще бъде като неговата — 600 фунта стерлинги годишно. Парите се получават в брой всеки месец, без удръжки за данък върху дохода. Не биваше повече да се интересувам от всеки секретен шилинг. Фактически зад тази секретност на заплатата се криеше очебийно неравенство. Всеки контакт между началник и подчинен теоретически беше частен, таен договор и ако началникът можеше да ангажира работника А по-евтино от Б, каквито и да са неговите качества, шефът би постъпил глупаво, ако не направи това. Но аз бях напълно доволен от предложените ми условия и скоро ме представиха на някои мои бъдещи колеги. Подразделението на СИС, в което попаднах, беше известно като секция Д (диверсия). Никога не съм виждал устава на тази секция, ако изобщо съществува. От разговори с колегите разбрах, че задачата й е да спомага за разгрома на противника посредством организиране на активна съпротива и разрушаване чрез невоенни средства на източниците на мощта му. Началник на секцията беше полковник Лоурънс Гренд, на когото ме представиха няколко дена след постъпването ми. Висок и слаб, той поразително приличаше на въображаемия човек, когото очаквах да ме завербува в Германия или в Испания. Разликата се състоеше в това, че той по никакъв начин не можеше да бъде смятан за ограничен. Свободно и бързо се ориентираше по всички въпроси, влизащи в кръга на неговите огромни отговорности, без да проявява безразличие към никоя идея, колкото и значителна или даже странна да изглежда тя. По това време се отделяше голямо внимание на идеята за взривяване на Железните врата на Дунава с цел да се прекъсне доставката на румънски петрол за германците. Бях виждал Железните врата, затова ме порази хладнокръвието, с което моите колеги говореха за взривяването, като че ставаше дума да се разруши шлюз на канала „Риджънт“. Подобна акция съвсем не съответствуваше на оскъдните ресурси на секция Д през 1940 г. И когато този опит все пак беше направен, юго-славската полиция го разкри и го ликвидира в зародиш, което постави английското правителство в неудобно положение. Със същото несъответствие между задачи и средства се отличаваше предложението да бъде нарушено снабдяването на немците с нефт чрез „изваждане от строя на бакинските нефтени залежи“. Впоследствие ми се удаде възможност да видя бакинската нефтена промишленост и се забавлявах с мисълта, как именно биха пристъпили англичаните към изпълнението на такава задача, ако допуснем, че започнат да действуват от база в Кайро. Дори и през 1940 г. бих сметнал разговорите на тази тема за празна фантазия, ако не бях присъствувал на пресконференция в Ара, свикана от генерал Паунл, по това време началник на щаба на лорд Горт. Генерал Паунл тогава заяви, че като се отчита мощта на линията Зигфрид, най-добри перспективи може да даде един удар през Кавказ.[3] В случай на успех такъв удар ще пробие „слабата източна отбранителна система на Германия“ и ще открие възможност за англо-френско настъпление. Лоурънс Гренд никога не получи средствата за осъществяване на своите идеи, въпреки че такива бяха щедро отпускани на неговите приемници. Лондонските служители на Гренд можеха да се съберат в една голяма стая. Така и ставаше всяка неделя, когато ние редовно се събирахме в неговата извънградска вила, където неизчерпаемите теми за обсъждане бяха само планове, планове и планове. В разузнаването за Гренд оставяха едва ли не само трохите. По-старите и утвърдени подразделения на разузнаването с неодобрение срещаха опитите да се вземе по-голямо парче от „секретната“ баница. Изхождайки от правилната предпоставка, че саботажът и подривната дейност сами по себе си не са безопасни (виновниците за взривовете не е трудно да бъдат разкрити), работниците от разузнаването с удоволствие бързаха да направят необоснования извод: саботажите чрез взривяване са кажи-речи напразно губене на време и пари, така че е по-добре всички финансови средства да се ползуват за финансиране на „тихия“ шпионаж. Затова исканията на Гренд, отправени до Министерството на финансите и въоръжените сили, често биваха омаловажавани още в самата разузнавателна служба. В най-добрите случаи на Гренд оказваха твърде сдържана подкрепа. В сферата на политическата подривна дейност имаше още по-големи трудности, тъй като тук се засягаха основните аспекти на британската политика. Английското правителство бе свикнало да поддържа монарсите и олигархите в Европа и беше против всякакви форми на подривна дейност. Единствените, които можеха да оказват някаква съпротива на Хитлер, бяха представителите на левите движения — селските партии, социалдемократите и комунистите. Само те бяха способни с риск на живота си да се борят срещу окупаторите. Но беше малко вероятно те да започнат да действуват заради интересите на английското правителство, продължаващо да кокетира с крал Карол и принц Павел, чиито власти системно преследваха всички леви в периода между двете войни. Така че в Англия идеолозите на подривната дейност започваха своята работа при сериозни спънки от страна на Министерството на външните работи и твърде късно разбраха, че какъвто и да бъде изходът от войната, слънцето на техните любими мерионетки е залязло завинаги. Затова няма нищо чудно, че в най-решителния момент съпротивителните движения се ориентираха към Съветския съюз и че балансирането на съветското влияние във Франция, Италия и Гърция можа да се осъществи само с присъствието на многочислени англо-американски въоръжени сили. От съобръжения за конспирация и удобство всички офицери от СИС получиха условни обозначения, които се използуваха в кореспонденцията и при разговор. Полковник Гренд, естествено, беше Д. Началниците на подсекции бяха известни като ДА, ДБ и т.н., а за техните помощници се прибавяха цифри, например ДА-1. Гай беше ДУ. Според установения ред, аз трябваше да бъда обозначен ДУ-1, но Гай деликатно обясни, че условното обозначение ДУ-1 предполага определна подчиненост от моя страна, а той иска да ни смятат равноправни. И разреши дилемата така: вместо цифра към моето обозначение да се добави буквата Д. Така моята кариера на работник от секретната служба започна с условното обозначение ДУД[4]. Подсекцията ДУ не беше идеалната отправна точка за моята кариера. Исках да намеря свое — собствено място в службата, за което преди всичко беще необходимо да разбера как тя е организирана и с какво се занимава. Гай бе превърнал своята подсекция, в своеобразна фабрика за идеи. Той гледаше на себе си като на колело, което при въртенето си изхвърля идеи вместо искри. Къде попадат тези искри, него, явно, не го интересуваше. Дълги часове той прекарваше в кабинетите на другите сътрудници, където предлагаше своите идеи. Когато се въодушевяваше, из коридорите гърмеше само неговият смях. След като бе прекарал предиобеда в разговори, Гай обикновено идваше в моя кабинет и предлагаше да излезем и да пийнем нещо. Един юлски ден Гай влезе при мене и за разлика от друг път носеше някакви листове. Това бяха страници от негова докладна записка. Гренд в общи линии бе одобрил нейното съдържание и бе наредил въпросът да се разучи и да се разработи по-подробно. Гай искаше да му помогна. Аз се зарадвах извънредно много. От дълъг опит знаех, че да „помагам“ на Гай означаваше да поема върху себе си цялата работа. И тъй като цели две седмици буквално нищо не бях вършил, бях доволен от всякаква работа. Взех документите, а Гай седна срещу мене в очакване да долови по лицето ми признаци на одобрение. Това беше характерно за него произведение — множество здрави съждения, забулени зад безброй цветисти изрази и съмнителни цитати. (Гай разполагаше с подходящи цитати за всички възможни случаи, които никога не си правеше труд да сверява.) Тук той предлагаше да се създаде школа за обучение на агенти по методите на нелегалната работа. Бях поразен не от факта, че се внася такова предложение, а че никой дотогава не бе направил това. Такива школи още не съществуваха. Гай доказваше необходимостта от нея — сега общопризната, но по онова време нещо съвсем ново. Той бе набелязал програмата на обучението. В заключение предлагаше школата да се нарича „Гай Фокс колидж“ в памет на неуспелия заговорник, „чиито планове бяха разкрити от бдителната елизабетинска СИС“. Той не можеше да предложи наименование „Гай Бърджис колидж“! Най-после аз имах някаква работа. Разбих въпроса на съставните му части — програма, подбор на слушатели, конспирация, настаняване и пр. — и по всеки раздел подготвих докладни записки. След като изсипа в ръцете ми своите предложения, Гай сякаш загуби всякакъв интерес към последния изблик на своите идеи, но съвсем не беше така. Той знаеше, че Гренд е прочел моите документи и е назначил комисия за тяхното обсъждане. Мене лично и тогава, и по-късно не ми харесваше работата на комисиите. Във всяка комисия обикновено има по едно плашило. Моето плашило в комисията по въпросите на обучението бе някой си полковник Чидсън. Той бе изиграл важна роля при спасяването от Хитлер на значително количество промишлени диаманти в Холандия, но за мене беше просто непоносим човек. На него му се привиждаха анархисти в цяла Европа и той отчаяно се противеше на идеята да се позволи на множество главорези свободно да се разхождат из континента. Веднъж го видях да върви насреща ми по Лоуър Риджънт стрийт. Минутка по-късно той също ме забеляза и застина на мястото си. След това бързо вдигна яката на палтото си и кривна в една странична улица. Необходимостта от нашата школа бе очевидна. По това време Гай непрестанно повтаряше: „Тази идея трябва да ги грабне.“ До известна степен постигнахме това. Скоро, за моя изненада, научих, че за целите на обучението вече е предоставено зданието на бившето училище Брикъндонбъри хол, разположено на обширен участък недалеч от Хартфърд. Представиха ме на капитан III ранг Пийтърз, който бе назначен за началник на школата. Той често ни канеше с Гай на обяд в ресторант „Унгария“, за да чуе какво мислим за неговата работа. Имаше замечтани сини очи и очарователна мека усмивка. Въпреки рязкото различие в характерите Пийтърз силно се привърза към Гай, който непрекъснато си измъкваше цигари от неговото бюро. За съжаление, нашата съвместна работа бе краткотрайна. По-късно той бе награден посмъртно с ордена „Виктория крос“ вероятно за, ненужната храброст, проявена в пристанището Оран. Когато научих за наградата, му, изпитах болка при мисълта, че Пийтърз никога няма да узнае за това. Той бе човек със сантиментален характер и би заплакал от такава чест. Школниците го обожаваха. В преподавателския състав влизаха различни люде. Тук беше веселякът Джордж Хил[5] — автор на книги за своите тайнствени приключения в Съветска Русия, един от малцината останали живи англичани, които действително имаха активна вредителска дейност. С голямото си шкембенце Хил по-скоро приличаше на оперетен крал с плешиво теме вместо корона. По-късно бе назначен за ръководител на мисията на Управлението за специални операции[6] в Москва. Моите другари в Съветския съюз го приеха с възторг: те знаеха за него всичко. Освен него имаше един специалист по взривните вещества — Кларк. Той притежаваше неудържимо чувство за хумор. Когато веднъж го помолиха да организира показно занятие на своите методи, предназначено за началника на чешкото военно разузнаване и сътрудниците му, той разстави мини-капани в една горичка, през която минаваше пътеката към полигона. Кларк предполагал, че чехите ще преминат през горичката в колона по един. Те обаче тръгнаха в редица и офицерите, които вървяха вляво и вдясно от пътеката, понесоха тежко сътресение. Само по щастлива случайност никой не пострада. Имаше и един меланхоличен чех, представен като печатар, работил в нелегална печатница в Прага. Беше бледен, нисък и дебел. Друга тъжна фигура беше австрийският социалдемократ Вернер. Него го готвеха за ръководител на школниците австрийци, които можеха да пристигнат, но такива школници не дойдоха. Вернер говореше само немски език и аз трябваше да губя много време, за да му обяснявам всичко. В последна сметка той си подаде оставката и получи друго назначение. Подводната лодка, която го превозваше към Египет, бе потопена в Средиземно море от пикиращи бомбардировачи. Несъмнено най-видната личност между нас беше Томи Херис, известен търговец на произведения на изкуството. Бе назначен по предложение на Гай като своего рода домоуправител и главно за това, че Херис и неговата съпруга бяха вдъхновени майстори на кухнята. Той единствен между нас още първите седмици установи тесен личен контакт с школниците. Работата в школата бе абсолютно недостойна за Херис — човек необразован, но с блестящ природен ум. Томи скоро бе примамен от МИ-5, където впоследствие стана инициатор и ръководител на една от най-изобретателните разузнавателни операции по онова време. За мене, както ще видим по-нататък, дните, прекарани в Брикъндон-бъри, бяха безпросветен мрак. Само зародилата се между нас и високо ценена от мене дружба с Томи Херис ги правеше по-поносими. При нас дойдоха малко школници — две групички белгийци и норвежци н малко по-многобройна група испанци. Общият им брой беше около 25 души. Възможно е теда получиха някакви полезни знания в Брикъндонбъри, макар че аз се съмнявам. Ние нямахме представа от задачите, които им предстоеше да изпълняват, и нито Гай, нито аз успяхме да изтръгнем от ръководството в Лондон необходимите сведения за това. Иначе казано, ние почти нямаше с какво да се занимаваме, освен да беседваме с Пийтърз и да му помагаме при изготвянето на докладни записки до ръководството, които рядко получаваха отговор. Беше ясно само едно: ние нямаше на какво да научим испанците, повечето от които бяха миноподривници от Астурия (бивши взривачи в мини). „Всички инструктори са едни и същи — каза веднъж един от тях, младеж на около осемнадесет години. — Те ни казват колко фитил да отрежем, ние отрязваме два пъти повече, за да сме сигурни. Затова все още сме живи.“ Англичаните биха могли да извлекат полезен урок из областта на конспирацията, ако се съобразяваха с нейните правила. Това пролича само след няколко години. Тъй като се предполагаше, че работим с агенти, които ще бъдат изпращани на неприятелска територия, и имаше голяма вероятност те да бъдат заловени, взе се решение самоличността на офицерите от преподавателския състав да бъде под фалшиви имена. Пийтърз стана Торнли, Хил се превърна в Дейл и така нататък. Давайки воля на своето момчешко въображение, без мое знание Гай убедил началника да ми даде толкова неприлично име, че аз не се решавам даже да го спомена. Единственото изключение бе Томи Херис, комуто разрешиха, по непонятни за мене съображения, да запази истинското си име. Известно време след края на войната Томи случайно срещнал ръководителя на нашата белгийска група, неприятен човек, който постоянно се хвалеше със своя аристократичен произход. Двамата отишли да пият чай. Като станало дума за Брикъндонбъри, белгиецът споменал, че школниците научили истинските имена на всички ни, с изключение на един. Томи го разпитал и се уверил, че той наистина знае всички наши имена. Тогава го запитал кой е изключението. „Това сте вие“ — отвърнал белгиецът. Скоро от тези страници за известно време ще изчезне името на Гай Бърджис, затова, надявам се, ще бъда извинен, ако разкажа една случка, разкриваща пристрастието на Гай към безобидни шеги. Една лятна вечер Пийтърз лежеше болен от остър пристъп на екзема. За да прикрие петната от нея по лицето си, бе си пуснал брада. До леглото седеше с чаша портвайн в ръка дошлият на посещение инструктор, който се наричаше Хезлит. Изведнъж откъм градината се чу вик, след който се нададоха възгласи на различни езици. В сградата нахлуха школници и всеки от тях твърдеше, че е видял кой три, кой десетина и даже повече парашутисти, спуснали се наблизо. Като чу това съобщение, Пийтърз заповяда белгийците да облекат униформите си и да поставят картечници на прозорците. Така се осигуряваше добър сектор на обстрел над спортната площадка на школата. Не знам какво би се случило, ако противникът влезеше през главния вход. „Ако германците са направили парашутен десант — каза Пийтърз на Хезлит, — ще се наложи да стана.“ След това той допусна фатална грешка, като нареди на Гай да изясни подробно произшествието и резултатите да съобщи на дежурния офицер в Лондон. Гай пристъпи към работа с престорена добросъвестност. Аз чувах откъслечни изрази от неговия доклад по телефона. „Не, няма какво да добавя към това, което казах. Нали не искате да кажете, че трябва да фалшифицирам показанията? Да повторя? В района на Хартфърд са забелязани спускащи се парашутисти на брой от осемдесет до нула… Не, аз не мога да определя достоверността на съобщенията на отделните очевидци. От осемдесет до нула. Разбрахте ли? Ще ви позвъня отново, ако се наложи. До чуване.“ Тържествуващ, Гай отиде да доложи. „Не знам какво ще направя, ако стана — каза началникът, — но явно е, че командуването трябва да поема аз.“ Изминаха един-два часа, но нищо повече не се случи. Белгийците натъжени демонтираха своите картечници „Люиси“ и ние си легнахме да спим. Цялата следваща сутрин Гай не се отмести от телефона, като от време на време съобщаваше весели новини. Оказа се, че дежурният офицер вдигнал от сън своя началник, той пък се свързал с военното министерство. Източният военен окръг бил вдигнат по тревога и на разсъмване неговите бронирани части заели бойни позиции. Гай направи не едно пресмятане, колко ли е струвало всичко това. Трябва да поясня, че цифрата „нула“ му бях казал вечерта аз, а цифрата „осемдесет“ си беше на Гай. Ние и двамата сгрешихме. Беше пуснат само един парашут, към който бе прикрепена мина. Той безобидно бе увиснал на едно дърво и мината не избухна. Летните дни летяха бързо, без да постъпват от Лондон някакви ясни директиви. Настроението на началника ставаше все по-лошо, той ставаше все по-мълчалив и по-затворен. Отначало аз мислех, че го безпокои екземата, но после до мене достигнаха слухове за служебни промени, за които нас официално не ни уво-домяваха. Ето какво беше станало. Секция Д беше отделена от СИС и реорганизирана, като същевременно бе минала под ръководството на министъра по въпросите на икономическата война д-р Долтън. Гренд бе отстранен и неговото място бе заел Френк Нелсън, скучен бизнесмен, чиито способности на мене така и не ми се удаде възможност да оценя. След посещението в Бри-къндонбъри на Колин Гъбинз[7] и група свежо избръснати офицери, които лаеха, помежду си и срещу нас, Пийтърз изпадна в дълбока депресия. Не се учудихме, когато една сутрин той извика Гай и мене и ни съобщи, че е прекарал цялата предишна вечер за съставяне на своя рапорт за подаване на оставка. Той говореше тъжно, като че осъзнал своето поражение и проявеното към него пренебрежение. После се ободри и заговори уверено, като за пръв път от много дни лицето му се озари от очарователна усмивка. Той, явно, бе щастлив да се върне при своите корабчета след краткотрайното му кръщение в политическия огън. Оставката на Пийтърз бе приета без трудности. Ние равнодушно започнахме закриването на нашето заведение. Взетите мерки с цел да се запази конспирацията си спомням смътно. Ние трябваше да прикрием нашите курсанти някъде по-далеч, за да ги използуваме в бъдеще. По-късно аз разбрах, че освен Вернер поне още двама са загинали. Единият, много симпатичен радист норвежец, бил заловен и разстрелян от германците наскоро след като се завърнал в Норвегия. Другият, най-добрият школник от белгийската група, спуснали с парашут над Белгия. Парашутът му се заплел в колесника на самолета и от голямата скорост белгиецът загубил съзнание и се задушил. Томи Херис ни напусна дълбоко възмутен. Скоро той намери истинското си място и стана ценен сътрудник в МИ-5. Ние с Гай пристигнахме в новия център на Управлението за специални операции на Бейкър стрийт 64. По-сетне той стана известен (или печално известен, според случая) просто като Бейкър стрийт. Във връзка с новите задачи се появиха и много нови хора. Набираха ги из средите на банкерите, юристите и едрите търговци. Отсъствието на предишните ни колеги ни угнетяваше. Нелсън провеждаше основна чистка. Той бе подпомаган от някои старши сътрудници на СИС, най-вече от Клод Денси и Дейвид Бойл, за които ще говоря по-нататък. Те бяха твърдо решени „да ликвидират“ не само Гренд, но и всички негови най-близки привърженици. Чистката достигна и до мене, но дотук спря. Една вечер ме навести Гай. Беше необичайно мълчалив. Накрая изплю камъчето: станал „жертва на бюрократически интриги“ (беше уволнен). Естествено беше да предположа, че моите дни, а може би и часове също са преброени. Гай очевидно ме очакваше сред своите другари по нещастие. Следващия месец обаче, а и по-късно аз продължавах да получавам плика със заплатата си. Възможно бе Управлението за специални операции да се нуждаеше от мене, или пък бяха толкова дребна риба, че не заслужавах честта да бъда уволнен. Гай не се отчайваше. Той скоро намери желано убежище в Министерството на информацията и даже започна с презрение да подхвърля за моята продължаваща обвързаност с „боклукчийската яма“[8]. Бележки [1] Подробно изследване на всички материали, отнасящи се до миналото на проверявания и свързаните с него лица. ↑ [2] На тази мисъл ме наведе колегата от Москва. Моите първи описания го накараха сериозно да помисли, че съм попаднал в някаква друга организация. ↑ [3] Разбирай: плановете за нападение срещу Съветския съюз, замисляни по това време от управляващите кръгове на Великобритания под лицемерния предлог за нанасяне на удар срещу Германия от изток. ↑ [4] Английската дума dud означава несполука (неудачник). ↑ [5] Сътрудничил с Брюс Локърт. Един от английските тайни агенти в Русия след революцията от 1917 г. Приятел на Сидни Рейли. През време на Втората световна война заемал висш пост в УСО и бива изпратен от Чърчил в Москва като представител на УСО/СИС. ↑ [6] Управлението за специални операции (УСО) беше създадено по нареждане на Чърчил през 1940 г. и ръководеше всички тайни операции (главно саботажи и диверсии) срещу страните от оста. ↑ [7] През 1939 г. беше помощник-началник на разузнавателното управление на военното министерство. ↑ [8] Началните букви на английския израз slop and offal, означаващ боклукчийска яма, съвпадат с началните букви на ан-глийското название на УСС — Special Operations. ↑ Към следващата част или към съдържанието Лични инструменти Val_99 Търсене Дума или израз Търсене Навигация Моята библиотека Читалня Автори Преводачи Книги Произведения Случайна творба Серии Поредици Читателски мнения Работилница Новодобавено Работно ателие Торенти Статистика Колекции Библиотека за ученика Препоръчано Рая Христова Рая Христова — Мини-книжка за личните финанси Мини-книжка за личните финанси още четива » Из Мрежата Библиотека „Словото“ българска литература още връзки » Допълнителна информация За Моята библиотека Правила Въпроси и отговори Връзка с екипа
*
8 март 2015
19:54:21
Всички постинги на 777n-50492 Профил на 777n-50492 Футбол Любов 20-30 40-50 Литература Астрология Медицинска Спортна екипировка Рок HTML версия на Лафче Шантав клуб Археология Лили Иванова Приказки Психоанализа и психотерапия Клуб на хората с увреждания Стани богат Пороци Българи в Америка Body Art Множествена склероза Животът, вселената и всичко останало Екзотични животни Жълт клуб Тема Клубове
|
JALE..... ЩО МИ СЕ БЪРКА ТНОЯ ПА У ПЕРНИК [re: smocker77]
