Всички стихове са невероятни, трудно ми е да изброя всички, но ще посоча най-най-най- любимите ми:
Песента на Билбо:
"Започва Път от моя праг -
безкраен, обграден с трева.
Увлечен в неговия бяг
и аз ще трябва да вървя,
да тропам весело с пети,
догдето стигна друм голям,
събрал пътеки и мечти.
А после накъде? Не знам."

Поемата за Гил-галад (първият стих е... нямам думи!):
"Печално арфите звънят
за елфа светъл Гил-галад,
последният владетел жив
на край свободен и щастлив.

Бе дълъг неговият меч,
блестеше шлемът отдалеч;
звезди от нощния зенит
искряха в сребърния щит.

Но той замина и до днес
от него вече няма вест;
звездата му събори враг
в Мордор, където тегне мрак."

Особено харесвам баладата "Леитиан"-за двубоя между Саурон и Финрод Фелагунд:
"Запял тогава песен за магия,
издайничество, подлост, тирания,
разкриване, измяна и покорство.
Финрод се люшнал, но в единоборство
отвърнал с песента си за упорство,
за съпротива, битка със свирепост,
за скрити тайни и могъща крепост,
за вярна клетва, свобода, спасение;
за лик сменен с магическо умение,
за празни примки, счупени капани,
затвор разбит, окови разковани.
Напред, назад трептели двете песни.
Кънтели мощно като вихри бесни
словата им, а Фелагунд тогава
сбрал цялата магия величава
на елфите във своя глас чудесен
и чули в полумрака птича песен
над Нарготронд... и още по-далечно
въздишало с тъга Морето вечно,
отвъд света изпратило талази
към Елфодом по пясък от елмази.
Но паднал здрач; тъмата се разстлала
над Валинор, червена кръв обляла
брега, где зли Нолдори с меч избили
чедата морски, сетне похитили
от кея светъл ладиите бели.
И гарвани в небето полетели,
застенал вятър, вълците завили.
В Морето ледовете се строшили.
Ангбанд кънтял от робските окови.
Отекнал гръм, избухнали огньове...
и рухнал Фелагунд сразен пред трона."

Просто нямам думи!