Спах много зле. Цяла нощ очаквах дядо ми да дойде. Събуждах се от всеки шум защото знаех колко тихо влиза той, колко меки са стъпките му по пода и как едва-едва шумолят краищата на робата му. Но той не дойде.

На другия ден ме извикаха нагоре по спешност. Излязох набързо, затулил очите си с длани. Отпред ме чакаше Устата.

Сигурно двадесетина орки от мината кръжаха около него напълно запленени от огромната червена емблема на Барад-Дурския първи специален легион, която светеше на гърдите му. А той, с цялото си нахалство, доволно позираше и поскърцваше с великолепните си кожени ботуши. Да, понякога беше много елементарен.

Притичах до него и му изръмжах:
- Недей да идваш тук в този вид!
- Какво толкова? – усмихна се той, очевидно доволен от ефекта.
- Най-малкото, че ще са убедени, че работя за Тайната полиция! Какво друго може да накара личния секретар на Господаря да се довлече тук в цялата си попмозност. И не те ли е срам да парадираш по този детински начин пред тях! Намерил на кого да се хвали! Те работят за по едната дажба цял ден а ти ги заслепяваш с величието си и новите си дрешки!
- Злобен си – на лицето му нямаше и спомен от усмивката – и без това имам тяло за още най-много двайсетина година. Не мога ли да попарадирам малко с него!
- Не и пред орките в моята мина! Ходи парадирай пред Ологите на кулата и ще видиш чии задник ще е долу пръв!

След снощния разговор и безсънната нощ Устата ми се видя неприятен и нахален глупак. Но знаех, че едва ли е дошъл случайно затова тръгнах след него без да задавам повече въпроси. По пътя си дадох сметка, че попрекалих с изказванията си, и че той бе проявил истинско великодушия към приказките ми. Позволяваше ми да забравям за пропастта в йерархичното ни положение, но докога ...

Усетих се накъде вървя доста по-късно когато черното тяло но Кулата надвисна над мен. Никога преди не бях влизал в нея. Никога не бях пристъпвал в близост до нея. Никога не бях разпитвал Устата какво има в нея. Но бях чувал, че е празна. Абсолютно, съвършено празна. Никой освен стражите не ходеше по коридорите й, нямаше никакви мебели, никакви жители ... Каква бе целта на този строеж не знаеше никой, но ходиха какви ли не слухове, един от друг по-невероятни.

По-нисък от тревата аз пристъпих пред широко отворените порти и поех нагоре и все нагоре. Кулата нямаше никакви врати, само стълби и огромни зали подредени една след друга. Вървяхме, вървяхме и неочаквано спряхме. Устата ме потупа по рамото и ме остави напълно сам.

Искаше ми се да седна защото ми трепереха краката, но още повече ми се искаше лулата ми да беше в мен и да си дръпна един път преди да съм се пръснал от напрежение.

Опитах се да си спомня всичко, което знаех за Господаря и да си представя начина по който ще дойде, от къде ще влезе и какво ще ми каже. Но нищо не се получаваше. Бях твърде изплашен за да мога да си мисля каквото и да е било.

И тогава чух стъпки. По стълбата слизаше висока, много слаба фигура облечена в черна роба каквато носеха назгулите. Слизаше бавно, сякаш с усилие. А аз стоях като замръзнал и дори мисълта, че трябва нещо да направя, да застана на колене не можа да раздвижи членовете ми.

Той бавно се приближи на около пет крачки и спря.
- Господарю... – успях да промълвя аз.

- Знаеш ли какво е армия без генерали?– гласът му прокънтя из залата – едно нищо! Знаеш ли какво е Мордор без нуменорците – едно нищо! Вие и аз сме Мордор. Нищо друго.

Той направи още няколко крачки към мен:
- Чудиш се за какво е тази кула? Няма откъде да знаеш. За спомен ... само и единствено за спомен. Някога отдавна, в онази старата кула живееха твоите деди. Те бяха много, изпълваха я цялата. Бях щастлив да виждам как живота им минава сред тези стени. Сега няма никой освен мен и моите спомени. И ти с още десет от твоя род... Сега разбираш ли колко си важен за мен?

- Господарю ... аз .. аз съм готов да Ви служа както моите деди. Това е моят единствен дълг. – всички съмнения и противоречия ме бяха напуснали. За пръв път имах усещането, че съм напълно наясно със себе си и няма за какво да мисля повече, няма за какво да се боря освен за него.

- Но ти си по-жив от другите – продължи без да ме слуша той – имаш живец, тръпнеш да усетиш, търсиш ... от теб е станал човек въпреки всичко. Интересно. Повечето ти братя вече не желаят нищо. Уморена кръв казваше на това моят Учител. Ти знаеш ли и аз едно време бях като тебе. Работех в мина ден и нощ, хилядолетия служих на господаря си. Аз те държа под око от малък. Старателен си, ученолюбив... измисляш нови неща. Станал си най-добрия познавач на минното дело, който някога се е раждал в Мордор. Съвсем като мен ... и аз бях най-добрия познавач сред моя народ. Интересно, нали...

Сега беше на една крачка от мен, но бе все тъй неописуемо далечен, нямах усещането за близост с някого. Стоях, вперил очи в пода и чаках какво ще стане.
- Е хайде – изръмжа той – нека днес бъде твоя ден. Не искаш да ставаш назгул – добре. Кажи какво искаш да направя за теб?
- Пусни ме – прошепнах аз – нека видя света. Ще се върна и ще ти служа завинаги.

- Чуваш ли се какво искаш! – прогърмя гласът му – събрал съм ви тук за да ви предпазя от този свят. Ти си белязан и много бързо ще те разпознаят. Нали знаеш каква е съдбата на черните нуменорци попаднали в ръцете на враговете ни?

- Знам...

- Нямаш ли други желания?

- Не... нямам.

Чух как стъпките му се отдалечават. Настъпи гробна тишина.

If it doesn't
hurt to listen to, it can't be "true".