Няма нужда да ме чакате .. :)

Джил се беше настанила вече в киното, подготвена да бъде ядосана от поредната мизерна версия. Магията я завари удобно седнала на стола, който сякаш я обърна и я пльосна със засилка във мътните води на някаква река. Когато най-накрая успя да си покаже главата над водата и жадно да си поеме въздух, плюейки водорасли и трева й се прииска да си беше останала под водата. Над главата й свистяха стрели, а наоколо се беше развихрила свирепа битка между хора и орки. Студено си отбеляза наум.. "Мдам, това наистина са орки". Изобщо нямаше да се паникьоса, ако един свежо убит оркски труп не беше паднал точно до нея във водата. За нула време бясното движение на ръце и крака отблъсна орка и без да се усети Джил се оказа точно до стръмния бряг на реката.
Това й даде кратка почивка и време да се огледа. Малко, по малко взе да й просветва. Колкото и невероятно да звучеше реката се казваше Андуин, а изоставения град наблизо - Осгилиат. Явно магията все пак беше свързана по някакъв начин с никовете, защото нея я беше изпратила точно на война.

Планираното и кротко измъкване от там (намираше се почти в средата на военен лагер. "Човешки" мина й през главата с облекчение и с лек страх, който й подсказа, че едва ли ще успее да измисли разумно обяснение как се е озовала там) се провали шумно, когато един войник небрежно тръгнал да се облекчи край реката след края на битката се спъна шумно в нея. Джил не издържа и се разпсува ...


Ади после пак, защото ме чака работа. Хъх, очаквам да срещна основната група при Минас Тирит в разгара на битката :))

This ain't no technological breakdown...
This is the road to hell...