|
... ще пусна продължението на "моето нещо" 
II. Беорнингите от Соколова стена
-Спи! – красивият женски глас утихна, но музиката на думите сякаш продължаваше да звънти в полумрака. Стройна сянка приближи до ниския миндер. Грижовна ръка поглади по косите заспалото момче и оправи завивката. Пламъчето на светилника се люшна, затрептя и угасна.
Навън, между два бряга от мрак, горяха звезди. Отчетливо ехтяха нощните звуци, срещнали коравата скална преграда. Студен вятър повя от върховете и донесе мириса на първи сняг. Неясно дрезгаво ръмжене накара шетащите из храсталака нощни животинки да се спотаят.
Жената приседна на прага. Заслуша се в ромона на бързия поток, накъсан от цамбурването на камъчета, отронени от речния бряг. С тих глас поде странна песен, попила сребристия звън на водните капки и шума на далечни вълни:
Land ar-methed,
aear a elenath,
gudhan o-chaered –
nedh aduial
linn na-falvath
hen amarth avagerin
(Безбрежен свят,
море и звезди,
далече от враждебна суша –
в среднощен здрач
и песен на вълни –
това не ще е мойта участ...)
Сутрешната гълчава от хорски гласове разбуди момчето. Отново беше сънувало високия воин. От издигнатия му меч излетя бял пламък, който проряза потъмнялото небе. После... морето.
Калгонд не можеше да си представи Морето, вълните и белия кораб, отплаващ на Запад с носителите на Трите елфически пръстена, но тъга и неясен копнеж изпълниха с объркване момчешката му душа. Спомни си, че не беше дочакал края на снощната приказка. Трябва да помоли Елена да я разкаже отново...
Елена. Не прилича тя на дребните, обветрени жени на планинците. Тъмните, като беззвездна нощ, коси, хвърлят дълбока сянка над бистрите езера на очите й. Кожата й блести с цвета на светлозлатистия мед на дивите горски пчели. Веднъж приятелят му Деор я попита дали не е богиня. В отговор получи само загадъчна и малко тъжна усмивка.
Никой от селото няма да забрави пристигането на Елена, носеща в ръцете си малкия Калгонд. Поредицата сушави години, съпроводени с глад и мизерия, бяха озлобили хората. Появата на още две гърла, доведени от стария Гордун, предизвика разпри. Особено след като се разбра, че са преследвани от кралски хора. Искаха да ги прокудят.
Тогава пришълката остави детето. Застана сред сухата трева, покрила брега на посивелия, сгърчен между камънаците поток. Потопи ръцете си в едва пулсиращата тънка струйка. Заклинание ли каза, или пя...Звънките думи на непознатия език сториха чудо. Бързи струи обляха прегорелия от слънце чакъл и в радостен бяг заподскачаха по сухите каменни прагове.
Изгладиха се дълбоките бръчки по свъсените чела на планинците. Невярващи усмивки плахо разпукнаха лицата им. А търсещите кралски съгледвачи изгубиха подгонената плячка.
Радостен кучи лай прогони окончателно съня от очите на Калгонд. Той се усмихна. Идваха Деор и Бен, за да го отведат към високите пасища. Ще сменят другите пастирчета и няколко дни ще тичат след дребните, пъргави овце. Ще се радват на дългите слънчеви дни извън стените на клисурата, ще търсят цветни камъчета в сипея под Белия рог. А вечер, щом пепел покрие жаравата на гаснещия огън, ще се появи онзи, зеления блясък, в очите на Деор...
Вратата се открехна и пропусна неукрепналата дневна светлина. Кафява кучешка муцунка с хитровато изражение надникна вътре, последвана от поднос, на който имаше чаша мляко и къшей току-що опечена питка.
Калгонд прихна. Представи си как след изправения на задни лапи Бен, носещ закуската, влиза на четири крака приятелят му Деор.
Вече 12 години живееше сред този чудат народ, заселил долината под непристъпните зъбери на Соколова стена. Хората се отличаваха с особената си привързаност към животните, общуваха с тях и ги караха да им служат, а някои притежаваха и други странни способности. Наричаха се Беорнинги и твърдяха, че праотците им били огромни черни мечки, населяващи планините на стария свят. Именно заради това останалите народи страняха от тях, а кралските люде заобикаляха отдалече земите им. Най-старият от Беорнингите ставаше старейшина на племето, а децата, у които се проявяваше древната кръв, се грижеха за стадата по пасищата под Белия рог.
Деор и Калгонд се запровираха из гъстата растителност, покрила бреговете на потока. На места пътеката съвсем се губеше сред пищната зеленина. Огромни, лъскавозелени листа на дълги дръжки се поклащаха над главите на момчетата, а по ръбовете им блестяха нанизи от капки утринна роса. Дъното на клисурата още тънеше в лилаво-сиви сенки, но горе лъчите на слънцето обливаха в руменина светлите зъбери. Високо в синьото небе кръжаха соколи.
Сух хрупкав чакъл, между който растяха снопчета жилава златиста трева, смени речните камъни. Пътеката се заизкачва стръмно нагоре – към полите на Белия рог. В подножието на върха, заринато от скален трошляк, сълзящите подземни води подхранваха с оскъдната си влага златната трева.
Калгонд спря и впери очарован поглед в играта на светлина и сянка по снагата на високата чука. Обичаше да наблюдава събуждането на планината, отърсването й от нощния мрак, и тържеството на слънчевите лъчи, изтръгващи ослепителен блясък от гладката стена, който като светла колона се устремяваше към небесния свод.
Пътеката отведе момчетата до отвесни скали. В тях имаше плитка ниша, преградена наполовина с каменен зид. Трудолюбива ръка беше издълбала този заслон в отдавна забравено време. На една от стените, по-гладка от останалите, личаха полуизтрити знаци. Сред Беорнингите се носеше мълва, че са дело на джуджета, населявали в миналото тия места.
Неусетно дойде вечерта. Сивосини сенки изпълзяха из дълбоките улеи под върха и обгърнаха крепката му снага. Парцалчета студена есенна мъгла полепнаха по кривите клони на ниските, вкопчени в сипея, храсти. По скалната цепнатина над заслона полази тънка струйка дим, накъдри се и се стопи в тъмносиньото небе. Светлите пламъци на огъня разляха топлина.
Деор дялкаше с ножа си поредната дървена фигурка, с която да зарадва някое селско дете. Калгонд подпря брадичка на коленете си и се загледа в трепкащите огнени езичета.
-Знаеш ли – обърна се той към приятеля си, - пак го сънувах. Големия воин. Носеше някакъв блестящ камък. Видях лицето му. Като че искаше да ми каже нещо – някаква тайна, само за мене...
-Трябва да й кажеш – отвърна Деор. – Тя ще разтълкува съня ти.
Калгонд притвори очи:
-Напоследък е тъжна. Не спи. Тревожи се. Имам чувството, че някоя сутрин ще се събудя, а нея няма да я има.
Деор остави настрана недовършената фигурка и ножа. По високото му чело премина лека сянка.
-Аз няма да си тръгна. Ще бъда винаги до тебе, приятелю... Време е...
Калгонд се замисли. Поглади топлата, мека козина на младия мечок, в който се беше преобразил Деор. Потупа голямата, рошава лапа,и въздъхна:
-Ще разкажа съня на Елена.
Разнесе се рязък пукот.Момчето и мечокът скочиха на крака. В дъното на нишата джуджешките писмена сияеха със слаб, синкав блясък. Черна цепнатина разделяше гладката стена, по която тъмни линии очертаваха силуета на врата. Вратата се отвори. Старателно укрита през вековете, тя беше дочула повелителното слово. Многобройни каменни стъпала слизаха стръмно към мрака.
Мечокът завъртя глава и тръгна надолу. Очите на Калгонд грееха със смесица от любопитство и страх. Той грабна пълното с масло гърненце, потопи в него парцалче от дрехата си, запали импровизирания светилник и последва Деор. Топъл въздух от глъбините лъхна лицето му и го накара да потрепери. Пред себе си чуваше чаткането на нокти по твърдия камък.
Несигурна светлинка озари стените на ниския тунел. Далече напред шуртеше вода.
Тунелът се разшири и разкри висока зала. Каменни драперии се спускаха от тавана и надвисваха над водите на подземния поток. В светлината на факела заблещукаха милиони прозрачни кристалчета, обсипали като скреж стените на залата. Малък водопад разпиляваше бисерни пръски, а до него съзряха издялано от камък ковчеже. Страните му бяха изписани с неразбираеми знаци.
Деор провря мечите си нокти в цепнатината под капака и го отвори. Вътре имаше само един предмет – книга.
Бяха виждали книги в дома на старейшината Халко, но тази не приличаше на тях. Сребристобял, искрящ метал, по който не личаха следите на времето, обгръщаше книгата. Върху него имаше гравирана красива рисунка на голямо дърво, под което блестеше надпис на древен език.
Няколко дни по-късно Деор и Калгонд се прибраха в селището. В последвалите дълги есенни вечери, когато над долината пропълзяваха сенки, а отсреща припламваха светлинки по прозорците на планинските хижи, момчетата седяха пред камината и слушаха приказките на Елена. Стените на къщурката изчезваха и пред очите им засияваше с неземен блясък елфическият свят от младостта на Средната земя.
-Разкажи ни още за Ариел – помоли една вечер Калгонд, - и за себе си. Каква си била, преди да станеш нереида?
Жената трепна. Погледна в дълбоките сиви, изпъстрени със сини и златни проблясъци очи на момчето, и тихо отвърна:
-Менестрел.
|
Вместо Краля... [re: Aragorn Elessar]
(eressea)
