.. И балрогодарете на Шефа, че ни ги прати, иначе и без тях щяхте да оссстанете:)

Глава 3

Годината напредваше. Пролетта бе минала неусетно край жителите на столицата. Сега Афадон бе един от тях. Той остана да се учи при Идрел, мъдрия стар Разказвач. През деня младежа помагаше на Ландир в страноприемница като така припечелваше по нещо, а и успяваше да си плати заплащаше за престоя, вечер и през почивните дни учителят и ученикът бродеха из града и близките гори, разказваха един на друг истории - някои измислени, други истински и се учеха един от друг. Сънищата на Афадон допълваха странните старчески разкази за един древен единен свят на няколко различни раси, за войните, които са водели, за блясъка и мъдростта на народите, за техните грешки. Така двамата бавно изграждаха картината, историята на своя отдавна променен свят без дори и да подозират от какво значение ще е това един ден.
Лятото отминаваше. Идрел и ученикът му бяха седнали под едно дърво във вече изпъстрената в чудни топли багри гора. Те се наслаждаваха на последните летни дни и началото на есента.
- Колко бързо минава времето, момчето ми. Съвсем остарях. А вече и няма на какво да те науча.Ти знаеше много още от самото начало, аз само запълних празнотите. Време е отново да потеглиш на път, да последваш сънищата си. А аз.. Аз ще остана тук. Най-сетне душата ми ще може да намери покой. Това, за което бях живял и учил толкова дълго най-сетне бе изпълнено. Знанията са предадени и запомнени. Ще бъдат съхранени.
- Но учителю.. Има още толкова много да уча…
- Прав си млади разказвачо, има. Но най-важното вече знаеш. За истината за хората, за твоите нощни духове, за чудните дребосъци. За света ни. Сега ще можеш да потеглиш на път, да разказваш и да ти бъде разказвано. Ще дариш на хората малко от това, което чувстват, че е загубено, ще запълниш част от празнината в сърцата им. - Афадон го погледна със странен поглед, изпълнен с надеждата, желанието и носталгията по нещо отдавна загубено, което копнее отново да бъде открито. - Да, синко, да. Ти знаеш за какво говоря, всеки един от нас знае. От както се помни човечеството чувства една празнота у себе си. И ти знаеш каква е, и защо я чувстваме.
- Зная… И ще помня. Никога няма да се откажа да търся, Идрел, никога.
- Тогава върви, момче, следвай пътя си.
- Ще го сторя, но искам да споделя за последен път един сън с теб. Този сън ми се яви за първи път тази нощ. Видях една земя… Огромна, с история. Но сега цялата тънеше в разруха. Изведнъж от някъде се появиха две величествени фигури. Едната - черна, мрачна, вдъхваща ужас, а другата-светла, възвишена, красива. Те поведоха невиждана битка. Ту единият имаше предимство, ту другият. Накрая, след много време, сякаш това време в хилядолетия се измерваше, светлината победи. Мракът падна победен. И тогава от тази светлина излезе човек, учителю, един обикновен човек. Велика радост, гордост и достойнство излъчваше той. Но в очите му се четеше и дълбока мъка.
След този двубой Светлината и Мракът се оттеглиха от бойното поле - един мъртъв, безжизнен, мрачен свят, по който вече не бе останал живот. Тогава от Запада се чу прекрасна мелодия. И хиляди светлини заприиждаха към тази мъртва земя. Те пееха чудна песен. От недрата, небето и водата на старта земя се появиха прекрасни скъпоценни камъни. Тогава земната плът се разкъса на три. Всеки от тези камъни бе поставен в една от трите части. И трите къса земя започнаха да се раздалечават, въртя, променят. Сякаш се изграждаха отново. Все по-големи, все по-живи. Невидим пламък се разгоря в недрата им.
После след това велико видение на сътворението на всичко живо и прекрасно по повърхността на земите, които отново бяха изпълнени с живот ги видях ясно - хора, елфи - моите нощни духове, дребосъците и джуджетата. За всяка една от тези раси бе отредена земя. Джуджетата и дребосъците споделиха един свят. А някъде там, между тези три свята имаше друг - по-прекрасен от всичко, което някога съм виждал. Светъл, искрящ, величествен.
От този ден нататък и звездите над световете се промениха. Те бяха разделени, нови бяха създадени като символ на началото. Тогава аз изпитах нуждата да тръгна и да търся, да търся нещо бляскаво и древно по нашия свят, но не знаех какво.
Това сънувах, учителю Идрел. Какво би трябвало да значи този сън. Зная че е свързан със света ни, но.. Още два свята?
- Има ги момчето ми, има ги. Нали ти разказвах за началото? За това как един ден и ние ще имаме своя дом. Това е нашия дом.
- Зная, но…
- Знаеш го и винаги си го знаел. А сега можеш вече да тръгнеш по пътя си. Търси това, за което си изпитал нужда. Аз зная какво е, но ти сам трябва да го разбереш.
- Добре учителю.
- Време е да ти дам и другото име. Ако искаш го казвай на хората, ако не - недей. Но то е това, което според мен си - Куентаро те наричам аз, разказвач ще рече туй на един забравен език. Афадон Куентаро - Следващият Разказвач, защото ти ще следваш знаците на своите сънища и ще разказваш по-истински и по-завладяващо от всеки друг, пленителни истории. А сега ти казвам сбогом. Върни се за последно в стаята си при Ландир. Там може да
намериш нещо, от което ще имаш нужда.
- Сбогом. Ще нося с гордост името, що ми даде. Ще помня и теб, Идрел, най-мъдри сред хората, които познавам. - Афадон целуна ръката на своя учител, отправи последен взор към него и с бавна, но сигурна крачка се запъти към столицата. За последен път щеше да е зърне привечер, облята в лъчите на залязващото слънце. Малък, но красив град с високи кули и малки уютни къщи. Беше негов дом през изминалата половин година. Сега трябваше и с него да се раздели, както бе сторил преди време със родното си място. Той влезна в гостилницата на Ландир, качи се за пореден, но последен път по тясното стълбище, открехна скърцащата врата и влезе вътре. На кръглата масичка стоеше старата кожена чанта на Идрел, няколко вехти карти на непознати земи и един празен лист с перото и мастилницата до него. Афадон взе перото и написа краткото си прощално писмо на този лист:
“Аз трябва отново да потегля. Благодаря ти за всичко, Ландир. Ще те помня винаги.
Афадон Куентаро ”
Взе листа и чантата със себе си и излезе от стаичката. Затвори врата и слезе по стълбите. Ландир го нямаше. Остави листа на бара. Отиде до килера, където бе прибрал преди време пътните си неща, взе и тях . Отправи последен взор към това уютно и топло място, негов дом за кратко, каза му сбогом и излезе.
Идрел остана под старото буково дърво, загледан след изчезващата фигура на последния си ученик. Във въздуха се разнесе есенен хлад. Вятър подгони няколко падащи листа, обагрени в жълто, оранжево и червено. Те сякаш танцуваха. Спокойствие и очакване изпълваха цялата гора. Белобрадият старец извърна поглед към близката поляна където сега се виждаше яркото слънце. Залязваше. Това щеше да бъде и залеза на дните на Идрел. Облегнат на дървото, загледал приказната привечер Многолетникът притвори очи и напусна този свят. Беше дошло време за почивката, така дълго бленувана.

Глава 4

Крачка по крачка бавно в мрака Афадон следваше пътеката, която бе избрал. Все още не знаеше какво точно търси, но се надяваше скоро да узнае.Това безцелно лутане, колкото и приятно да бе през този пъстър сезон трябваше да приключи.
Столицата вече бе останала далеч зад него. Преваляше втория час след полунощ. Време беше за почивка. Младият разказвач си избра удобно място сред храстите, където се надяваше да не го безпокоят минувачи или животни.
Притвори очи и се унесе. На сън чу чудна песен. Не можеше да определи от къде долита,но беше така сладка, нежна, изостряше сетивата му, пробуждаше у него чувството за нещо непознато, старо, древно. Стреснат Афадон надигна глава. Мелодията все още се носеше из въздуха. Изведнъж утихна. Чуваха се само песните на щурците.
След няколко дни Афадон достигна голям провинциален град.” Време е да си взема подходящи дрехи” - мислеше си той.” Така и хората ще ме приемат по-добре.” Със спестените си пари успя да си вземе чудна премяна достойна и за най-прочутия разказвач.
Привечер се разхождаше из площада на града в търсенето на място, където да отседне. Погледът му тъкмо се беше спрял на една гостилница, когато изведнъж дочу глас зад себе си:
- Господине! Господин разказвачо, почакайте! - Афадон се обърна да види кой го вика. Беше добре облечен млад мъж.
- Извинете ме, разказвачо. Аз.. - Мъжът замлъкна като се приближи до Афадон. - Вие сте разказвач, нали? - той изрече това сякаш с огромно разочарования.
- Да. - младежът беше разбрал какво смути мъжът срещу него. Прекалено млад изглеждаше, за да е разказвач. - Въпреки възрастта. До скоро се учих при Мъдрият Разказвач - Идрел му е името. - В погледа на Афадон се четеше твърдост и решителност. Мъжът се поколеба преди да каже каквото и да е било още.
- Той е добър учител. Беше преди много години в града ни. Аз все още бях малко момче. Нима той е жив все още? Дори и тогава бе на преклонна възраст..
- Боя се, че вече не е между нас. - с мъка изрече Афадон. - Аз бях последният му ученик.
- Разбирам… Младежо, нямам друг избор. Трябва му разказвач за утре. Ще има прием у нас, а предишния разказвач ни напусна. Ще приемете ли работата? - Недоверието и съмнението у младият мъж бяха заменени със силна надежда.
Дълго мисли Афадон преди да отговори. Не беше планувал да остава за по-дълго от една нощ в този град. Но накрая отвърна:
- Добре. Съгласен съм.
На приемът се бе събрала цялата аристокрация на града. Афадон трябваше да подбира най-добрите си разкази, за да ги впечатли. Макар че и най-простоватата история разказана от него събуждаше у слушателите силно вълнение. След три часа напрегнато слушане всички бяха дълбоко впечатлени от разказваческите способности на този странник. В края на приемът домакинът, господин Белангс, дойде лично да поздрави Афадон. Той му благодари най-сърдечно и го помоли да остане за още няколко дни. Обеща високо възнаграждение. Младежът едва сега осъзна колко потребни ще му бъдат тези пари по време на пътешествието. Той се съгласи да остане.
Времето отминаваше. Есента бе в своя край. Гората, полята, всичко изглеждаше пусто, голо, самотно. Това бе времето, в което Афадон отново потегли на път. Вече знаеше накъде щеше да тръгне. На юг, там света щеше да е по-приветлив.
Седмица след като потегли той достигна първия град. Там не би никак приветливо, хората бяха ужасни, никой не се интересуваше от разказа и истории от старите времена. Никой не смяташе, че в тях може да има смисъл. Афадон отмина града веднага. Не остана да пренощува там.
Откакто бе напуснал границите на родното му кралство младежът видя света много по-различен от това, което си бе представял. Водеха се много войни между държавиците от разпадналото се преди 300 години велико кралство; хората гладуваха, живееха в мизерия, нямаха време за разказите на един странник. Всеки ден все по-ужасни неща виждаше, които сломяваха душата му. Местата, през които минаваше бяха неприветливи. Дори и на юг зимата не бе подминала земите. Голите дървета засилваха още повече усещането за нежеланост, неприветливост. Афадон придърпа наметалото си, за да се предпази от студения вятър. Още дълги дни вървя през тази ужасна местност. Научи каквото може от жителите й за войната, за историята.
Един ден той достигана до по-приятни земи. Слънцето тук грееше ярко, полски цветя изпълваха поляните, птича песен се носеше из горите. Градовете бяха мирни, незасегнати от бушуващата далеч на север война. Тук, на това място, сред тези хора младежът за първи път се изправи пред въпроса какво щеше да прави от сега нататък. Зимата бе отминала в скиталчество и търсене на нещо, но той не знаеше какво. Парите, които бе спестил привършваха. Намираше се в голям пристанищен град. Много търговски пътища се пресичаха тук. Афадон се реши да остане за известно време. В една гостилница си намери работа. Цяла нощ разказва на посетителите от далечни странни истории и те с радост споделяха своите. Научи много за копнежа на хората по нещо изгубено. Преди изгрев отиде към пристана, за да посрещне зората. Седна на един камък края морето. Мракът отстъпваше пред светлината, бавно зад бледите облаци се показваха огнените очертания на слънцето.Афадон реши да се разходи по брега. Напомняше му на дома… Домът, така му липсваше. Напоследък нямаше време да мисли за родното си място, за родителите си.
Стъпваше по мокрия пясък, слушаше песента на вълните, които се разливаха по сушата, и в мислите му изплува образа на красиво далечно пристанище, обвито в сиви мъгли. Бели кораби отплаваха от него, жални песни се носеха из въздуха. Тъга изпълваше вечерният сумрак. Изведнъж отнякъде се понесе прекрасна песен. Много приличаше на тази в мислите на Афадон. Той смутено се огледа.На една близка скала се бе изправила висока, стройна фигура, държаща арфа в ръцете си и пееше.Нещо сякаш започна да тегли Афадон към тази фигура. Бързо се заизкачва по брега към скалата. Още в основата й висок, красив мъж го пресрещна. Той бе протегнал дясната си ръка, за да поздрави Афадон, а в лявата стискаше арфа. Младежът протегна своята ръка, за да отвърне на жеста му. Двамата застинаха така - стиснали ръце, загледани един в друг. Това бе срещата, която и двамата чакаха от хиляди години насам. Срещата между двата свята. След дългата раздяла двата народа отново бяха заедно.

Дълго време след тази среща Афадон не съзнаваше какво се бе случило. И до края на дните си не намери думи да опише какво бе изпитал когато неговият поглед срещна този на чуждоземеца. “Сякаш истински огън гореше в светлите му, ясни очите.” Помислил си бе тогаз ”.. Като онзи, който бе запален в ядрата на трите свята.”. ..

Turn off the light
And murder the dawn!!