ще го давам по малко, че нещо много взе да дебеле... и не съм сигурна дали отговаря на изискванията на конкурса, но това не е толкова важно всъщност
***************************************************************


Казвам се Луис де Моро. Роден съм през 1762 година. По време на долуописаните събития бях на тридесет години. Баща ми бе благородник от юга на Франция, а майка ми испанка, родом от Кастиля, произхождаща от древен, макар и не много знатен род. Аз и по-малкият ми брат израснахме в дома на баща ни във Франция на брега на морето. Брат ми се казваше Хуан, беше кръстен на умрелия още в ранното си детство, брат на майка ни.

Някога бяхме много близки. Твърде близки дори. Родителите ни ни напуснаха рано – майка ни бе болнава и умря, когато бях на четиринадесет, а баща ни почина по-късно убит на дуел. Тогава бях вече на деветнадесет. След като останахме сами споделяхме всичко, прекарвахме заедно и дните и нощите си. Израствахме заедно. Луис и Хуан де Моро – винаги и навсякъде заедно. Разликата ни бе две години, и почти не се усещаше физически, но той бе по-буйният, по-красивият, по-веселият. Обичаше да пее и танцува. Приличаше на баща ни. Заразяваше ме с прекрасния си нрав, пораждаше в мен неистово желание за живот. И бяхме толкова млади, толкова богати и свободни... Вино, смях и среднощни разходки по плажа.

Но времето минаваше и нещата се промениха. Провинцията стана тясна за него, той замина за Испания, ожени се за знатна дама, която никога така и не видях. Върна се във Франция още по-богат и бе приет отлично в двора. Забрави за мен. Единственото, което ми напомняше за него бе някое суховато писмо – къде за Коледа, къде за Великден. Аз пък заминах за Амстердам, където изучавах лекарското изкуство, но напуснах преждевременно... дали поради мързел или заради апатията, която ме бе налегнала след раздялата с Хуан.

Често се сещах за него седейки сам в някоя от залите на семейният си дом. Поглеждах наоколо и виждах само пустота, прашните портрети на моите деди и покритите мебели – нямаше кой да ги ползва. Младостта ми сякаш ме бе напуснала заедно с Хуан. Чувствах се предаден. Градините бавно умираха, всичко се разпадаше. Осъзнавах, че половината ми живот бе минала незабележимо в тишината на шатото на брега на морето.

Когато самотата ми натежаваше твърде много излизах и отивах на плажа. Есента бе прогонила всички от брега. Разхождах се дълго до някоя самотна скала и после обратно. Не се интересувах от нищо, никой не се интересуваше от мен.

Понякога се затварях да работя в кабинета си над някои свои разработки, но не се справях много добре. Бързо се отказвах и прекарвах времето в спомени с чаша коняк в ръка. Не се и стараех за нищо, имах достатъчно за да не се притеснявам за храната на масата си.

От време на време идваха хора от околните села с някой болен, когото селския лекар и разните знахари не можеха да спасят. Не знам защо бяха убедени, че само защото съм благородник трябва да умея да върша чудеса. В повечето случаи не можех да помогна, но сигурно по божията воля, два-три пъти успях. Това още повече закрепи вярата на селяните в моите изключителни способности. И така те продължиха да идват – болни, ранени, мръсни и страдащи... Не ги гонех, правех каквото мога за да им помогна.

Беше странно време. В страната ставаха странни неща, които долитаха като ехо до мен. Парламенти, борби, конвенции, якобинци ... всички тези думи кръжаха наоколо без да ме карат да се замисля. Аз живеех ден за ден и очаквах с някакво странно нетърпение тридесетият си рожден ден. Не бях предвидил гости. Не вярвах някой да се сети защото от много години не водех социален живот, не се срещах с никого. Дори брат ми нямаше да се сети. Но нещо трябваше да се случи.

Бродех по плажа, гледах чайките, събирах миди а после ги хвърлях в морето. Още си спомням вече хладният пясък под голите си нозе.

Но ето, че започнах за разказвам за “този” ден. Бях тръгнал на разходка и както вървях забелязах нещо голямо и черно на пясъка досами вълните. Помислих си, че е парче обгоряло дърво или друг боклук изхвърлен от водата. Колкото повече се приближавах толкова повече ме смущаваше то. Не можех да разбера какво е точно дори когато бях на двайсет крачки от него. Едва накрая проумях – беше човек, или най-вероятно - човешки труп.

Лежеше проснат настрани, свит и вкочанен. По пясъка бе разпръсната пълна с боклук и водорасли дълга коса. Обиколих го от другата страна за да видя лицето му. Беше ужасяващо слабо, изпито, кожата му беше синкаво-бяла. Изглеждаше напълно ... мъртъв.

Докоснах го с крак, той неочаквано той се раздвижи и аз инстинктивно отскочих назад. Опита да се повдигне, изстена и се отпусна отново. После явно посъбрал сили, застана на четири крака и започна да пълзи обратно към водата.

Хвърлих се към него, хванах го за кръста и го задърпах, но той неочаквано се извъртя и ме удари с невероятна сила. Паднах по гръб на пясъка. Това настина ме ядоса, хвърлих се отново, хванах го за краката и го затеглих обратно. Този път той не се противи. Извлякох го по-навътре в сушата и го обърнах.

Устата му бе пълна с пясък, започнах да го почиствам с кърпичката си. Той също едва-едва плюеше, но явно нямаше сили да се помръдне. Беше чудовищно слаб! Чудех се какво да правя сега. Не можех да го оставя тук.

Хванах го и без особено усилие го метнах на гръб. Беше дори по-лек отколкото очаквах.

Донесох го до нас, с помощта на Диего го занесох до банята, сложихме го в ваната и докато Диего топлеше вода се заех да го освободя от дрипите му. Беше много висок, само кокал, кожата му беше снежно бяла а косите гарваново черни. Всичко в него бе тънко и някак остро, явно не само от страшния глад, който бе преживял. Измихме го горе - долу, оставихме го да се стопли. Извадихме го и го облякохме с една моя нощница, когато дочухме тих звук – той спеше. Топлата вода си беше свършила работата.

На другата сутрин Диего ми съобщи, че непознатият е дошъл на себе си и е изял две купи пилешка супа. Също така праволинейният Диего ми заяви, че до сега не е срещал подобен човек, и че не го харесва изобщо. Каза и “той има твърде неприятен поглед дон Луис, много смущаващ да знаете”.

Annihilator*Remains