Арагорн наистина дойде. Приседна на пейката и взе да ни оглежда под ред. Много пъти бях чувала за хора, които има “сиви очи”, но за първи път виждах такова нещо на живо. Сиви очи. Много необичайни, стряскащи. Някак нечовешки. Втренчени и пронизващи. Тръпки ме побиха. Имаше добре различим белег на челото и доста дълбоки драскотини на носа. Кожата му носеше силен загар, а в косите сред черните блестяха множество вече побелели кичури. Изглеждаше необикновено спокоен. Усещах, че обмисля какво точно да ни каже. Или по-скоро избира на кого да го каже. Повъртя глава, повъртя и се спря на Калин:
- Днес аз, синовете на Елронд, елфът Леголас и джуджето Гимли ще поемем по Пътя на Мъртвите ...
Ясно дочух в ума си думите, които той пропусна да каже накрая “защото така трябва”. Почувствах как се изпълвам с уважение. Няма друга по-висша причина от простата необходимост и само най-умните от хората го осъзнават.

Погледнах Калин. Той го гледаше в очите без да примигва. Между двамата сякаш струеше мощен сноп светлина. Калин кимна. Арагорн стана и си отиде.
- Калине, наистина ли ... – пръв се окопити Гуру – ти не знаеш какво те очаква.
Калин кимна и разпери ръце. Не изглеждаше уплашен, само сякаш малко замаян. Той настина тръсна с глава, разтри очите си и каза:
- Абееее...
И както винаги беше прав. Но, “онзи” път. И преди съм знаела, че това е над моите възможности – всичко друго може, но мъртви – не, достатъчно. Знаех и мнението на колегите си ... но Калин. Не, той не бе като нас.

Излязох малко на въздух и взех да зяпам роханци, щуращи се из двора кой с каче вода, кой с кон, кой просто така на разходка. Да, всичко отговаряше на това, което ни разказваха текстовете. Само дето там бяха пропуснали да споменат за мазните коси, развалените зъби и повсеместната миризма на конски фъшкии. Но най-ценното в тях бе, че бяха свободен народ. Истински свободни, изпълнени с презрение към всеки глупак завързан за някакви пет метра земя, които кълве до смъртта си. Те бяха братя на вятъра и синове на небето. Волни умове.

Няколкото монументални крепости, пръснати из територията им не бяха тяхно дело а строежи на древни хора, обитавали в далечното минало тези територии. Кои бяха те, що за велики познания се криеха зад тези фантастични сгради можех само да гадая. Самите роханци нямаха никаква представа за това.

Седях си наслаждавайки се на нежното докосване на утринното слънце, когато чух неприятен шум. Двама рохански войници изкарваха някакъв човек от една врата. Те здраво го налага, ритаха и бутаха. Той постоянно падаше, биваше вдиган и отново събарян на земята. Гледката беше отвратителна и просто не се стърпях да не се намеся.

Тръгнах натам и без да се бавя се вмъкнах между тях, така че бития остана да лежи зад гърба ми.
- Момчета, какво става? Защо го налагате така този?
- Ти пък кво си се загрижила за това прасе. Нека мре – тръгнаха към мен те.
- Е, добре де, добре де – избутах ги обратно – кой е все пак.
- Абе ти да не си откачена, а се махай – кресна ми единия от тях. Имах вече ясното усещане, че ще ми се наложи да го халосам по главата. Но не се наложи.
Дворът се изпълни с един познат ми звучен гласец. Не разбирах какво точно се говори, но тонът беше просто красноречив. Тази Еовин ... какъв човек е тя, наистина кръвта вода не става. Набързо постави всеки на мястото му, двамата отворковци изчезнаха като дим. Еовин слезе по стълбите и се загледа причината за конфликта, която все още седеше на земята.

Загледах го и аз. Причината беше ниска, но широкоплещеста, с дълга тъмна и ужасно мазна и сплъстена коса. Имаше ясно изразено оръфан вид. Беше свел глава и не виждах лицето му. Еовин изкомандва нещо, и той рязко вдигна очи. Очите бяха черни, черни ... толкова черни, че не се виждаше зеницата. Чертите малки, деликатни. Беше добре брадясал и кървясал, но въпреки това не изглеждаше като някой, който се препитава с бой с тояги.
- Кой е той – попитах Еовин.
- Боклук от диваците. Хванахме го в плен на Шлемово усое. Казах им да го обесят още вчера, не знам защо е жив още. Ей сега ще го разчистим.
- Чака, чакай ... – размахах ръце аз – дай да го питам нещо. Нали ме знаеш, все въпроси задавам, хайде почакай малко ...
Тя изсумтя презрително и тръгна към другия край на двора. Пленникът беше мой. И какво да го правя. Той едва ли знае поне общия език. Реших да си ходя. Едва направих няколко крачки и някой ме хвана за дрехата. Обърнах се с намерението да ударя, но той вече беше отскочил няколко крачки назад.
- Не ме оставяй – каза ми той съвсем понятно – те ще ме убият.
- Съжалявам, но не мога... – вдигнах ръце.
- Моля те, знам, че се интересуваш, кой е направил тази крепост, видях те как я наблюдаваш. Аз знам.
- А ако лъжеш.
- Ще ме убиеш нали съм ти в ръцете.
Този нещо много бързо се ориентираше в пространството. Твърде подозрително.

Тръгнах нататък, но той ме следваше неотлъчно. Най-лесно беше да викна и край ... но не можех да постъпя така. Реших да не му обръщам внимание. Все някой щеше да си го прибере.

Тогава Ви видях скупчени в единия край на двора – говореха си тихо, допиваха последните глътки вино. Ужасно ми се дощя да прегърна Калин и да го помоля да ми прости всичките простотии. Още щом ме видя той тръгна към мен. Увиснах му на шията и една сълза се търколи по бузата ми:
- Ехехе, сега – каза смутено той.
- Извинявай, просто много се вълнувам.
- Не се вълнувай толкова – намеси се един звучен глас. Беше Арагорн – той е голям човек, много силен човек. Вие сте изключителни хора. Дар на валарите за нас!
- Знаеш ли какво ще ти кажа пък аз – усмихнах му се аз – ти ще успееш!
- Надявах се да ми го кажеш. Вие знаете бъдещето, но ти единствена се осмеляваш да ни го казваш.
- Правя го без да искам, пък и не е в това работата. Бъдещето се познава лесно когато видиш такава група от храбри и достойни мъже.
Той се усмихна мило:
- Благодаря ти червенокоске. Ти ще ми донесеш късмет. Нали?
Кимнах и се усмихнах. Сега разбирах каква власт има този човек над всички останали. Как въздействаше мекият му глас, как пронизваха сивите му очи. Как спокойното му и ведро лице те караше да вярваш и да се подчиняваш на всяко негово желание. Не, човек не става такъв, той се ражда такъв...

Тръгнах да си вървя, когато пред мен се изпречи Леголас възседнал коня си.
- Предупреждавам те, че някакъв странен тип те наблюдава иззад ъгъла.
- Знам, няма страшно.
- Не знам, притеснява ме да не ти навреди. Аз искам да се извиня за поведението си вчера. Независимо дали съм съгласен или не, не мога да си позволявам да се държа така недостойно. Не ми достига ни мъдрост и ни просветление.
- Остави това сега – махнах с ръка– всички губим от мъдростта си, когато сме напрегнати. Но искам да те помоля, знам, че съм досадна, но помисли за това, което ти казах. Казвам ти го за добро, защото ме е грижа за Вас.
Той не каза нищо, но лицето му стана някак печално. Мисля, че разбирах какво си мисли. “Колко ли долу съм паднал, щом някаква хлапачка се грижи за мен”. Реших набързо да сменя темата:
- А да знаеш за някакъв червенокос елф. Май няма много такива сред вас? Дали си спомняш нещо за някакъв убит по ужасен начин червенокос елф?
- О, да ... това ми говори нещо. Баща ми е споменавал за едно семейство Нолдори дошли от Валинор – няколко братя все червенокоси. Някакви хора ги предали, направили им клопка и били избити. Много неприятна история...
- Мисля, че започвам да разбирам. Хората го предали и го убили - но какво общо имам аз освен, че съм човек. Той дойде в съня ми и повтаряше името си.
Той повдигна вежди.
- Попитай Митрандир, когато имаш възможност. Той е по-наясно с тези неща. Или просто почакай, може и да разбереш.
- Доста мъчително ще бъде това чакане – промълвих аз и му помахах за сбогом.

След няколко часа и роханските конниците започнаха един по един да напускат стените на крепостта и тогава аз се сетих за орокуена. Обещах да го запазя жив. Тръгна ли си той ще умре. Нямах избор – дадох дума! Слязох долу в подземието, пратих стареца, останал единствен тъмничар и отворих килията. Поведох орокуена нагоре, заведох го в дола, отвързах му ръцете и му казах:
- А сега беж! Бегай колкото можеш – всичко е в твоите крака.
Той изобщо не се трогна от жеста ми и без да губи време в благодарности се метна към реката. А аз тръгнах на обратната страна. След няколко секунди ясно чух, че нещо се приближава зад гърба ми, мълниеносно изтеглих меча и се обърнах с пълен замах. Орокуенът спря на метър от мен, стоеше леко прегърбен и дишаше тежко. Стоях, стисках дръжката на меча и се питах какво следва сега. Той се поизправи, изръмжа нещо непонятно и каза:
- Ти искаш да докажеш, че орокуените са като всички други народи по тази земя.
Стъписах се.
- Е – продължи той – сега ти се открива прекрасна възможност. Оставам с теб.
Разтръсках глава:
- А, не ... моята отговорност за теб свършва до тук. Не стига, че те освободих, а ти сега и циркове ме разиграваш.
- Ти не разбра, аз оставам при теб за да ти служа и да се бия на твоята страна.
Днеска очевидно ми вървеше на необичайни компаньони. Доверие на орк? Безумна работа. Но как да получиш ако не дадеш – обади се съвестта ми. А шанс? А всичките онези хубави приказки дето ги изприказва на Калин? Бошлаф? Засрами се!

Костваше ми страшно много, но се напънах да се самопрескоча. Засилих се отдалече, виждах тънкия бръснач на линията отбелязваща всичките ми страхове и скочих. Успях. Махнах с ръка и му казах:
- Хайде влачи. Тръгваме, дойде му времето.

В крепостта вече нямаше почти никой. Само моите хора ме чакаха търпеливо. Видях ги как хлъцнаха щом влязохме с орокуена, но не казаха ни дума. Не мога да ви кажа колко им бях благодарна за това ...

Форсмажорно обстоятелство