Примерът ти с британската рок-инвазия не е много удачен. Нито за момент щатският рок не е бил отричан по време на тази инвазия. Напротив, това се прави с единствената цел да му се прелее свежа кръв, защото в началото на 60-те той яко забуксува. Щатите отварят врати, за да се порадват за две години на две групи (не повече), които откровено са се обявили за продължители на музиката на Чък Бери, Бо Дидли, Мъди Уотърс, Бъди Холи и т.н. Първите 3-4 албума на Битълс, които съвпадат с периода на т.нар. "британска инвазия" бъкат от интерпретации и кавъри на американски рок. При Стоунс положението е още по-зле - там британският бийт е по-скоро изключение в типично щатския блус и рок, който свирят.
Моментът, в който и двете групи обръщат поглед към собствената си музика и залагат на авторови композиции - Help (Битълс) и Aftermath (Стоунс), брит-инвазията отдавна вече е загубила територия Щатите.
Другите три големи британски групи в бийта минават хептен метър. Звездният момент на The Who идва чак на Уудсток с изпълнението на Summertime Blues (щатски хит на Eddie Cochran), The Kinks не ги забелязват изобщо, а Animals се прославят изцяло с американския си блус, дори накрая за по-удобно се преселват да живеят в Сан Франциско.

Просто на терена на културата нито една от големите нации не може да си позволи да си прекрачи егото. А културните явления, на които условно се лепят търговски етикети, като "британска инвазия", "сърдити млади хора" и пр. се ползват за refresh-ване на въпросното его.
Иначе съм напълно съгласен с разсъжденията ти за състоянието на американското и британското фентъзи. Количественият показател не е мярка за стойност.