За един писател няма по-лоша реакция на книгата му от безразличието. Хулите огорчават, но амбицират. Похвалите окуражават, но и отпускат. Безразличието обаче убива. Лишава те от смисъла на всички жертви, които си направил, за да представиш работата си пред читателите.
А тези жертви никак не са малки. Който е писал и издавал - знае.
Ето защо не искам да причинявам подобни емоции на Жоро Малинов, още повече, че зад книгата му прозира доста труд по предварително проучване.

Адът като портал към други светове... бях изненадан от такава трактовка!
Жоро, поздравления!

Край, няма повече да издавам действието.
Само какво мисля като цяло за книгата.

Плътен, панорамен текст, наситен. Бързо прави описаната държава и обстановка жива и достоверна. Порой интересни факти. Чудни сравнения и описания. Свежи връзки и отбягване на клишета.
Жоро, поздравления!

Действието е като добър път, летиш по него и тук-таме срещаните пукнатини, макар и да подрусват, не развалят цялостното впечатление.
И все пак, ще ми се да отбележа някои слабости.
Ако АЗ бях редактор на романа, първо щях да посъветвам автора да обмисли още веднъж заглавието. Не че "Орфеус слиза в ада" е лошо, но би могло да има и по-сполучиво. Лично на мен малко ми напомня за репортаж. От друга страна - повествованието донякъде си е именно репортаж. Така че... навярно греша?
Пак ако аз бях редактор, щях да посъветвам автора (пък той ако ще да се съобразява, книгата си е негова) да избегне употребата на думички като "атракция" и "перпендикулярен", понеже звучат анахронично спрямо описваното време. Бих се възпротивил на израза "агонизиращи трупове", защото медицински ми се струва невероятно.
Но - подчертавам! - това все са дребните пукнатини, които в никакъв случай не обръщат колата. Минават и се забравят.

И, вече не като критика, а като анализ на света в романа, искам да споделя някои впечатления.

Преди всичко, най-ярките персонажи в романа като че ли са Хито и отец Наум. Емоционално разпиленият колобър Орфеус отстъпва и на двамата. От друга страна, колобрите тук не са учени в съвременното им разбиране, а интуитивисти, тезата е добре защитена, така че съвсем закономерно разследването на Орфеус да изглежда малко хаотично. В края на краищата стига до истината, нека и на зиг-заг, нали?
Е, има малки отклонения както в речевата характеристика на образите, така и в последователността им - понякога рационаистът Хито проявява нетипична за него липса на проницателност, твърде по сегашному отказва да приеме мистичните изводи от проучванията, а така надали би действал средновековен човек; Орфеус изведнъж мисли по-логично, отколкото му е присъщо; войникът Смилец ту е прост войскар, ту все пак и ученик в колобърското изкуство... но, да речем, че това си има вътрешна свързаност.
И не просто да речем - има я. Наглед продиктуваните от конюнктурата случки за икономически далавери, разказани от Хито, всъщност сериозно посочват факта, че в Българската империя от романа са налице всички предпоставки за Ренесанса, едва ли не назрява буржуазна революция. Защото само напреднал към постсредновековието човек и хора могат да забъркват такива престъпни каши. Икономическите престъпления на феодализма са по-простички, защото икономически е по-прост светът около тях.
Същото е положеието и с отношенията на Държавата и Църквата. Покорното, наученото от византийските василевси православие на преданост към властта, се противопоставя на почти светската държава. Която е в криза. Очевидна: противопоставяне на властта и господстващата идеология, а в стабилно общество те би трябвало да се намират в състояние на по-голямо съгласие. Стори ми се, че това ще играе някаква по-съществена роля в романа.
Защото не само върху закони се крепи една империя. А и върху готовността на голямо мнозинство от хората да спазват тези закони, тъй като те не нарушават представите им за справедливост. Но присъдата на Смилец неприкрито влиза в противоречие с такива представи. Защото не убийството на гвардееца е по-опасното за държавата и авторитета на монарха, а деянието на гвардееца, поради което е бил убит. Неадекватната реакция на закона спрямо това дело ми говори за криза. И малко невероятно е князът-престолонаследник да няма право на помилване!
Смилец в един момент казва, че има опасност страната да заприлича на византийците.
Уви, то вече е факт. Защото социалната структура на империята поразително се различава от тази на Първата Българска държава от НАШАТА история. Защото в ПБД имаме простолюдие, което е разсадник на багаинското съсловие (аристокрация по заслуги), и негов представител във върховната власт е кавханът. Имаме боили (аристократи по право), от чийто среди е върховният владетел канът, който също така е и висш жрец.
Но в романа е представена държава, състояща се от "народ", за който с презрение говорят военни командири и държавни чиновници, имаме цар, титла производна от "цезар" (съответно и военни подразделения "легиони"), както и боили, които се кичат с гербове, а това е белег на феодала разпокъсаност. Още една гореща точка, описваща бъдеща криза. Империята е пред взрив - икономика, допускащи сложни и заплетени машинации, идеологически конфликт между църковна и светска власт, отживели актуалността си закони, корупция всред чиновниците и най-близките до царя военни части... и гербове, намекващи за стаени амбиции на отделни аристократи да имат собствени държави.
От друга страна - нима това не придава достоверност на описания свят?
Макар че, щом империята е възникнала на базата на Българска държава, и въпреки че в нея понятието българин не означава етническа принадлежност (това особено ми хареса), все пак не е ли малко повече податлива на външни културни влияния (гербовете, византизацията на социалната структура, турнири и т.п.), отколкото би следвало да се очаква.
Но, пак повтарям - нормално е едно общество да има точки на напрежение. Инак е утопия. Така че тези противоречия съм по-склонен да възприема като плюсове, отколкото като недостатъци на романа. Във всеки случай, като се поразмислиш, намираш им оправдание в рамките на предложения модел.

Ето какво обаче ме смути най-много и не мога да го подмина току така:
Явно най-често Хито говори от името на автора, понякога това прави и отец Наум, а като че ли най-рядко, като изключим последните страници, Орфеус. Така ми се струва.
И имаше една закачка с психоанализата, която е доста забавна и почти на място. Почти. Стремежът към разрушение, не точно с тази формулировка, се появява у НАШИЯ Зигмунд в резултат на шока му от касапницата на Първата световна война. Нима империята в романа е преживяла такава война? Защо не е спомената? Защото инак няма повод един философ-лечител да измисли подобен, доста спорен, човешки "нагон".
Отец Наум (силен персонаж, наистина) дава неочаквано отначало за мен тълкуване на този нагон. Познанието носи разрушение. Всъщност, да, така е. Познанието разрушава догмите. Познанието разрушава представите за света (което субективно си е разрушение на самия свят). Съгласен. Липсва обаче контратезата, че само по себе си познанието е залог за развитие. Авторът пропуска да се противопостави на фанатизма на Стражите на Адовите порти по този начин. Макар да излага чрез Хито алтернативи на доста други идеи, митове и схващания. Ето това ме обезпокои, защото не допускам позицията на Жоро Малинов да е такава. Отвъд границите на познанието не лежи вярата. Лежи ново разширение на познанията. И смирение пред това, че познанието няма граници. Не самонадеяност, че науката може всичко. Но не и отстъпление обратно към религията пред тази безкрайност. Така мисля.
Иначе СТРАШНО ми допадна разсъждението, че няма разлика между убийството на един човек и на десет хиляди души. Като индивидуалист не мога да не приветствам подобна теза. Кривването в потока на мисълта след това обаче ме притесни.

И в заключение на отзива си за романа на Георги Малинов "Орфеус слиза в ада" искам да кажа следното - ако видя някой непознат да чете тази книга, за мен ще е чест да му подхвърля:
- Ей, приятел, познавам автора, страхотна книга!
Жоро - поздравления!

звук от плясък с една ръка - шамар