Дъждът вали...вали.....и вали....
Камбанен звън проехтява от далеч....като поличба...като знак на обречеността....ноща мълчеше....
Ръка протегната към тебе.....стрелка застинала на твойто име....брегът на нежността ти недостъпен....
Дъжд вали.....в мене...като чувство....
.....Душата ми крещи.........
...Върви...отлети..надалеч от тук...от мен...от себе си....Можеш ли?
......надалеч от мен....от затвора в който ще те окова...
....искам да си свободен....от мен...
...Ако ти си свободен, тогава и аз бих била...аз съм ти..ти си аз...
Душата си на друга не бих отдала...Не мога..не съм толкова силна като теб....
..Замини далеч от моя студ , от моята клетка......Но преди това превърни ме
в кристална статуя....която да отразява слънцето...и да свети на твоя път...
...Запомни ме....като пътека...която води към един сън...
...И ако някога решиш да доидеш и да погалиш кристалната ми ръка....недей...защото повече няма да усетиш кръвтта която се слива с твоята...Счупи ме и носи част от мен....