Колкото и кален да си външно чистотата вътре само сам можеш да замърсиш... Никога отвън. А и... онази вътре... не можеш никога да я замърсиш. Можеш да я покриеш, да я забуташ в най-тъмното ъгълче... от страх, че нещо вън може да ти я вземе. А то не може! Само че не го знаем...

Искаш ли да чуеш едно мое есе от 98-ма година?
Беше по тоя повод... Казва се "Усмивки". Може и да си го виждал... но при всички положения не знаеш, че ми е първото оптимистично ... дотогава всички имаха безнадежден край. Без светлина в края на тунела - просто се връщаш в началото, затваряш кръга. Само че разбрах, че има и спирала - нов етап, от начална (уж) позиция...

Самотна, притеснена, пристигаща току-що на ново място. Не познавам никой и всичко изглежда ужасно сиво... Влизам през портала. Посреща ме лъчезарна усмивка, която ме развежда и ми показва всичко. Чувствам топлината да струи отвсякъде и искам да я приема, но е някак си далече. Всички усмивки наоколо ме стоплят, но аз се дърпам от тях и пак хвърлям ледената покривка върху себе си. Сякаш не мога да дам същата тази топлина и затова си мисля, че не я заслужавам. А дали е така? Защо при забързаното темпо на това място аз се влача вътрешно? Влача истината по пода и обирам всичката мръсотия с нея! Тя не може да поеме всичко и затова си отивам в къщи и започвам да я пера. Дано да светне и да прогледна. Нечистотията, която съм поела като тампон се спуска пред погледа ми и си мисли, че не виждам през нея. Но аз МОГА да я отхвърля! И ще го направя!

/Е, детско е, елементарно... но ме изразява, и затова ми харесва (тъжна усмивка)/

...за да виждаш света по различен начин!