Интересно ми е, когато ти имаш сериозни житейски проблеми, надвиснали над главата ти и никой не вижда какво ти е, не те пита за тях, не си дава сметка колко ти е трудно , а всички само изискват - да работиш, да се прибереш навреме вкъщи, да изхвърлиш боклука, да си играеш с децата, да бъдеш с жена си... И накрая и да трябва да си в цветущо настроение за семейния празник... Е, как ще реагираш?!?
Защо проблемите на едно момиче да са егоизъм и разглезване? Те са точно толкова важни за нея в този момент, колкото ипотеката за теб, примерно. Защо всички забравяме колко труден е бил някакъв период, след като се измъкнем от него - детство, юношество, безпаричие?!? И после гледаме високомерно хората, които още на са се справили и не са дошли на нашия бряг...
Мисля, че в случая са проектирали собственото си изнервяне и липса на настроение върху нея. Ако, родителите й бяха достатъчно празнични и весели щяха да го обърнат на шега и нямаше да й позволят да скапе нито собственото, нито тяхното настроение... И всъщност щяха да разберат, че тя не е автомат...
Визирах това: "Тя винаги толкова се страхувала да не си тръгна
Толкова ми е говорила, че няма да понесе да се омъжа и да я оставя...
Винаги й е мъчно като оставам при приятелят ми вечер, защото е сама ..с баща ми не може да говори така както с мен."
Много по - различно е от "Никак не мога да си представя какво ще правя, когато дъщерите ми си излязат от къщи! " Нали?
Страшно е тънък леда, по който се движим. Затова реагирам така, когато с лекота се отсъди - родителят е лош, детето - неблагодарно.
Родителството е уникално, именно защото е много по - динамично, неустойчиво и крехко и от любовта, и от приятелството. Защото и за двете можеш да се обърнеш назад и да кажеш - в името на това, което сме били ще се справим с това днес и ще продължим напред. Родителството е това, което се случва сега. Нито детето, нито майка му и баща му могат да живеят със спомен за преди или с надежда за утре. Всички искат разбиране и правилно отношение днес в този момент, на тази им възраст, за този им проблем. Съжалявам за тафтологията.
Затова настръхвам, когато отсега ми минават мисли като: "Аз излизам в кучешкият студ, заради снежният ти човек, ти сега не искаш да направиш толкова дребно нещо". Ами, не са ни длъжни тези деца. Нищо страшно не са направили с родителите си. Ние сами си го правим страшното, или разчитайки прекалено много на тях, или с погрешно възпитание. Едно дете е длъжно на родителите си, точно толкова, колкото и на останалите хора. В смисъл - видяло е добро, и ако е възпитано да го улавя, ще го отрази и върне или още по - добре ще го предаде нататък. Като чуя, че децата били най - добрата инвестиция, или как те ще ни гледат на стари години и си представям едни франкенщайнчета, съшити от родителски страхове и хем бягат от семейството си, хем цял живот го гонят...
Иронията е там, че това семейство сигурно вече е забравило случката и днес всички щастливо карат ски, а ние спорим заради тях... И, колкото повече сме уверени във вижданията си, толкова по - бързо те ще станат на пух и прах от малките ни слънчица, когато порастнат...