Знаеш ли, още не съм майка, да не говорим пък майка на 17 годишно момиче. Но едно знам, не гледай само от собствената си камбанария. Не те упреквам, не го разбирай така. Искам да ти кажа (amber останалото го е обяснила доста добре), че привидно е по-лесно да обвиняваш, да се цупиш и да си ядосана. А по-трудно е да направиш първата крачка към другите. Сега като прочетеш темата, иди и направи едно кафе, викни майка си и говорете. Извини и се за това, което си казала в момент на яд, защото има за какво да се извиняваш, но и кажи, че и тя не е потъпила коректно спрямо теб и ти си се почувствала наранена и обидена. Ще видиш като се научиш да казваш извинявай, колко по-лесен ще е животът. А да кажеш извинявай, трябва да можеш да погледнеш над проблемите от много гледни точки, а не само от тази която ти е най-удобна. На това му се казва да стане възрастен човек.

А сега ще ти кажа, че като бях на 17 (не много отдавна, само преди 7-8 години), ме бяха наказали да не излизам месеци наред. Ама никакво излизане, освен ходенето на работа. Купон, дискотека, приятели видях само след като показах, че съм пораснала- с други думи, да седна един ден на кафе с майка ми и спокойно да и обясна, че кризата през която минавах има много неприятна първопричина и че това въпреки, че не е извинение, обяснява поведението ми. Какво ли не пробвах, излизах по цели нощи въпреки наказанието- да покажа, видиш ли каква съм велика, крещях, плачех, тъгувах- нищо не помогна така както един хубав разговор. Просто приложих в действие, това което бях научила скоро, а именно- в животът нещата не се въртят около мен и че за един родител кошмарът да прати детето си на училище с един лев в джоба е много по-голям, отколкото е моят яд, че нямам пари. Това слага нещата на друга плоскост, повярвай ми. Горделивостта няма място в подобни ситуации.

Занапред знай, че хората казват и правят в яда си много неща, които не мислят и после горко съжаляват за това.

There's no place like 127.0.0.1