|
Мошо пристигна в служебното ни ателие около 3-месечен, подтичвайки след наш познат и двете му кучета. Попитахме го с него ли е котето, а той отговори че не е - просто си тръгнал след тях. Ателието тогава се пазеше от една немска овчарка, която макар и добра към прилежащите котки, не беше така ласкава към чуждите, и всички изтръпнахме, когато котето лакомо залапа храната от нейната чиния. Но явно и кучето Криста така се изненада от нахалника, че се опули и само гледаше ту към него ту към нас - ококорено и възмутено. Това реши въпроса с бъдещето на малкия котаранчо - тъй като и вкъщи имахме куче и ни трябваше котка, която не се бои. Най-напред го кръстихме Мачо, но след това стана Мошо заради навика му да ходи навсякъде с дълбокомислен вид, да се оглежда и ослушва и да се държи като един таен разузнавач "от Мосад", (Моше от Мосад, и накрая Мошо).
Обичаше да си пуска ноктенцата, но когато се сетиш да му викаш навреме "Меки лапи, меки лапи" стъпваше и балансираше върху голите ми крака с прибрани нокти. Това обаче не важеше за мъжете, които идваха у нас и се подвеждаха по това, че той си ляга на земята и се прави, че иска да си поиграят. В момента в който се излъжат да посегната да го погалят веднага получаваха здраво и дълбоко кърваво надиране. За разлика от мъжете, към какичките се държеше кавалерски, уважително и не пропускаше да си подремне в коленете им.
Обичаше да се мята на парапета на балкона с един скок - в момента в който види балконската врата отворена - след което да залита обръщайки се напред и назад и да ми изправя косите.
Мошо беше говоряща котка. Езикът му се състоеше само от една дума - думичката "Мър", но казана със стотици различни интонации. Имаше "Мър?" въпросително, "Мър", одобрително, "Мър!" възторжено, "Мър-мър-мър-мър-мър-мър" - радостно, "Мър" сърдито, "Мър" отегчено.
Преразказвам отново и най-гениаления му номер.
Представете си, че се прибирате вкъщи, занимавате се с докаминсто и в един момент усещате... една МИРИЗМА, а котката ви гледа с широко отворени честни очи. Започвате да търсите. Проверявате обичайните места - но нищо - там е сухо. Проверявате навсякъде, не се открива локва А МИРИЗМАТА СЕ ЗАСИЛВА! Постепенно става все по-ясно, че мястото е някъде в кухнята. Усеща се, че е някъде в посока на печката. И накрая с ужас откривате, че миризмата се носи от горещия котлон. Повдигате тенджерата и виждате под нея разпенено мокро петно, което пуши и вони . А нашичкия изпишкал мъничко върху котлона, толкова малко, че да го помисля просто за водно петно, оставено от мокър съд. И докато котлонът е бил студен - не сме го усетили. Но след като се е нагрял добре - аххххх - можете да пробвате някой ден какъв е ефектът от урина на мъжки котарак върху нагорещен котлон. Неизтребима воня и то поне за няколко дни напред.
Така беше първия път, а втория се усетих веднага за причината. Трети нямаше, защото след втория се постарахме да не оставяме котлоните достъпни - слагахме винаги нещо отгоре им, докато не сме вкъщи... какво да се прави... любовта учи.
По отношение на вкусотиите, освен гранулките Фит 32 на Роял Канин, които предпочиташе пред всяка друга храна на света, обичаше синьо сирене, сметана и шоколад. "За шоколад човек убивам" - би ви казал, той с различни мър-интонации - "а звукът на шумящ станиол е в състояние да ме накара да прелетя за 2 секунди от единия край на къщата до другия и да настоявам с мяукане и нокти, че трябва да получааааааа меоооооооо!"
Мошо беше и един голям къщовник. Следеше дали нещата си стоят по местата, и когато нещо не е оставено там, където му е мястото, седеше в средата на жилището "с включена аларма". Но не чак толкова услужливо, че да знаеш какво точно не е наред, той не показва кое е сбърканото - трябва да се потрудиш, да си поиграеш на търсене. Но поправиш ли "несъвършенството", "алармата" се изключва.
По същия начин, когато излизам сутрин за работа - ако съм забравила да си взема часовника, или очилата, или телефона, или прозорецът е оставен отворен, или нещо друго е пропуснато - алармата сработва, а аз се въртя напред назад, докато видя какво точно сигнализира.
Такъв беше Мошо. 12 години беше "домашното огнище" а и не само в преносния смисъл, ами направо си беше една мъркаща топлилка през зимата.
И болести не ни подминаха, преживяхме едно сложно вадене на счупен кучешки зъб, излекувахме се от един досаден цистит, загубихме си топките на 9 годишна възраст. Последните 2 години бяхме и щастливи новодомци с голяма, хубава, слънчева тераса.
В един момент обаче, хубавите работи се пренасят на небето, сред звездите, сред облаците или поне в онзи свят, който за нас е невидим, но не и за котките, защото са същества, които могат да отидат където си поискат и със сигурност се връщат да ни наглеждат - да не вземем да кривнем от правия път и да станем като онези тъжни и нещастни хора, които живеят без котка в дома си.
Редактирано от Zhimi на 11.03.11 21:37.
|
Мошо [re: bira_more]
